Рос Макдоналд
Подвижна мишена (7)

7

Залата на „Суифтс“ беше облицована в черен дъб, който слабо отразяваше светлината на месинговите полилеи. От двете й страни се намираха тапицирани с кожа сепарета. Останалата част от залата бе заета от маси. Всички сепарета и почти всички маси бяха заети от изискано облечени хора, които се хранеха или чакаха да ги нахранят. Повечето жени бяха с изпити фигури, прекалено измършавели от различни диети. Повечето мъже излъчваха холивудска мъжественост, която не подлежеше на описание. Във високия им говор прозираше самодоволство, а ленивите жестове сякаш казваха: „Виж ме, платих на Господ Бог един милион долара, за да бди над мен.“

Фей Естабрук заемаше едно от сепаретата в дъното на залата и правеше компания на един лакът в син фланелен костюм. Останалата част от компаньона й се намираше зад преградата.

Аз отидох до бара, разположен по протежението на третата стена, и си поръчах бира.

— „Бас ейл“, „Блек Хорс“, „Карта Бланка“ или „Гинес стаут“? След шест часа не сервираме местна бира.

Поръчах си една „Бас“, подадох един долар на бармана и казах да задържи рестото. Ресто нямаше. Той се отдалечи.

Надигнах се, за да погледна в огледалото зад бара, и успях да видя три четвърти от лицето на Фей Естабрук. То бе сериозно и настойчиво. Устните се движеха бързо. Точно в този момент мъжът се изправи.

Той беше от типа мъже, които обикновено виреят сред по-млади дами, един от тези безлични красавци, чиято възраст е трудно определима. Това беше застаряващият хорист от църковния хор, според определението на Крам. Синьото сако му стоеше прекалено добре. Бялото копринено шалче на врата хармонираше със сребристата му коса.

Той се здрависваше с един рижав мъж, застанал до ъгъла на сепарето. Разпознах рижавия, когато той се обърна и се запъти обратно към масата си в средата на залата. Той пишеше сценарии за „Метро“ и се казваше Ръсед Хънт.

Среброкосият си взе довиждане с Фей Естабрук и се запъти към изхода. Разгледах го в огледалото. Той крачеше бодро и енергично, като гледаше само напред, сякаш вървеше сам през пустинята. Спрямо него наоколо наистина беше като в пустиня. Никой не понечи да му махне с ръка за поздрав или да оголи зъб в усмивка. Когато прекрачи прага, няколко глави се извърнаха и неколцина вежди се повдигнаха нагоре в учудване. Фей Естабрук седеше самотна в сепарето, сякаш бе прихванала от заразата му и можеше да я предаде някому.

Отправих поглед към масата на Ръсел Хънт. Той седеше в компанията на един дебелак с грозен чип нос и блестящи очички на импресарски агент.

— Как върви писателският бизнес, Ръсел?

— Здрасти, Лу.

Беше му неприятно, че ме вижда. Когато имах работа, печелех по три хиляди на седмица, а това ме класираше в таблицата на простолюдието. Той печелеше по петнадесет хиляди. Ръсел работеше навремето като репортер в Чикаго; той продаде първия си роман на „Метро“ и никога не написа следващия. От лъчезарен младеж Хънт се беше превърнал в противен старец с мигрена и плувен басейн, в който не можеше да се къпе, защото го беше страх от водата. Бях му помогнал да се отърве от втората си жена, за да освободи мястото за третата, с което също не беше прокопсал.

— Седни де, седни! — покани ме той, тъй като аз не си тръгвах. — Ще пийнеш ли нещо? Помага за мигрената. Аз не пия за разтуха. Лекувам си мигрената.

„Задръж за малко — се четеше в очите на агента. — Ако си от бранша, заповядай! В противен случай, не мога да си губя времето с теб.“

— Запознай се с Тимъти, моя литературен агент — каза Ръсел. — Аз съм кокошката, която снася златни яйца. Обърни внимание на нервните пръсти, които си играят с ножа, на тъжните очи, заковани на дебелата ми гушка. По всичко личи, че ми желае злото.

— По всичко личало — каза Тимъти. — Вие пишете ли? Аз влязох в тон с местния диалект и се настаних на масата.

— Аз съм човек на действието. Може да ми викате „копоя“.

— Лу е детектив — поясни Ръсел. — Той изравя мръсните тайни на хората и ги излага на показ пред скандализираните очи на обществото.

— Как можеш да паднеш толкова ниско? — попита сърдечно Тимъти.

Не харесах гъргорещия му глас, но бях дошъл за информация, а не да се перча. Той забеляза изражението ми и се обърна към стоящия до него келнер.

— С кого се ръкува преди малко? — попитах аз Ръсел.

— Елегантният момък с шалчето ли? Фей спомена, че се казвал Трой. Били са женени навремето, така че сигурно не ме е излъгала.

— Той с какво се занимава?

— Не знам със сигурност. Мотае се наоколо: Палм Спрингс, Лас Вегас, Тия Хуана.

— Лас Вегас ли?

— Фей каза, че се занимава с внос на стоки, но ако е такъв, то аз съм чичо на шимпанзе. — Той влезе в ролята си. — Колкото и да е странно, аз съм чичо на шимпанзе и трябва да призная, че твърде силно се изненадах, когато най-малката ми сестричка, тази с трите гърди, роди на Света Троица най-сладкото бебе шимпанзе, което някога сте виждали. Да не забравяме, че при първия си съпруг тя носеше името лейди Грейстоук.

Той внезапно спря да бръщолеви. Лицето му отново стана отчайващо сериозно.

— Още едно питие! — поръча той на келнера. — Двоен скоч. Носете по един на всеки кръгъл час!

— Минутка, господине! — Келнерът беше един сбръчкан старец с очи като кабарчета. — Приемам поръчката на този господин.

— Той не иска да ме обслужи! — Ръсел разпери комично ръце в жест на отчаяние. — Отново съм на осемдесет и шест.

Келнерът беше обсебен от претенциите на Тимъти.

— Но аз не искам пържени картофи по френски. Искам картофи огретен!

— Нямаме огретен, господине.

— И не може да ми ги приготвят, така ли? — отвърна Тимъти, а чипият му нос задуши във въздуха.

— Ще ви се наложи да почакате около тридесет и пет — четиридесет минути, господине.

— О, Боже! — каза Тимъти. — Що за евтина кръчма е това? Ръсел, ставай! Отиваме в „Чейзънс“! Искам да ям огретен!

Келнерът стоеше и го наблюдаваше така, сякаш се намираше на голямо разстояние от него. Хвърлих поглед наоколо и видях, че Фей Естабрук продължаваше да споделя сама бутилката вино пред себе си.

— Вече не ме пускат в „Чейзънс“ — каза Ръсел. — Работата е там, че съм станал агент на Коминформбюро. Написах филм за нацисти, за един негодник и станах агент на Коминформа. Ето откъде идват парите ми, приятели. Омърсено московско злато.

— Престани — рекох. — Познаваш ли Фей Естабрук?

— Слабо. Срещнах я, когато бе по пътя към върха, преди няколко години. След още няколко ще я срещна по пътя към пропастта.

— Запознай ме с нея.

— Защо?

— Винаги съм искал да я познавам.

— Не разбирам, Лу. Тя е стара, за да се жениш за нея.

Отговорих по разбираем за него начин.

— Изпитвам сантиментални чувства към нея, които датират от безвъзвратно отминалите щастливи дни.

— Представи го, щом иска — каза Тимъти. — Присъствието на копоя ме изнервя. Така ще мога да изям огретена си на спокойствие.

Ръсел скочи така енергично, сякаш с върха на рижата му глава се налагаше да подпре тавана.

— Лека нощ — казах аз на Тимъти. — Наслаждавай се на кльопачката, преди да са те хванали за тлъстия врат и да са те изхвърлили през прага.

Грабнах чашата си и последвах Ръсел покрай масите.

— Не споменавай пред нея с какво се занимавам — пошушнах му в ухото.

— Кой съм аз, че да излагам на показ кирливите ти ризи? Виж, сред свои е друга работа. Обожавам да излагам кирливите ти ризи пред приятели. Те са като фетиш за мен.

— Когато станат прекалено кирливи, ги изхвърлям.

— О, каква загуба! Запази ми няколко занапред. Мисис Естабрук вдигна към нас черните си като прожектори очи.

— Фей, да ти представя Лу Арчър, агент от комунистическия Интернационал. Дълбоко в сърцето си той е твой стар обожател.

— Колко мило — рече тя с глас, изтъркан от прекалено много майчински роли. — Ще седнете ли?

Настаних се на срещуположната кожена седалка.

— Ще ме извините ли? — каза Ръсел. — Трябва да се погрижа за Тимъти. Той води в момента класова борба с келнера. Утре вечер е негов ред да се грижи за мен. О, Боже! — той се отдалечи, потънал в собствения си лабиринт от думи.

— Хубаво е, когато си спомнят за теб от време на време — каза жената. — Повечето ми приятели се оттеглиха от киното и всички до един потънаха в забрава. Хелън, Флорънс и Мей изчезнаха и ги забравиха.

Нейната протяжна, полуфалшива, полуискрена сантименталност бе като свеж полъх след досадния шаблонен език на Ръсел. Аз подех репликата.

— Sic transit gloria mundi^[1]. Хелън Чедуик беше велика актриса за времето си. А вие продължавате да сте и в наши дни.

— Старая се, доколкото мога, Арчър, въпреки че атмосферата вече не е същата, както едно време. Ние истински бяхме запалени по правенето на филми. Когато бях на върха, печелех по три хиляди долара седмично, но тогава не работехме само за пари.

— Важен е талантът — умело подхвърлих аз.

— Да, талантът беше важен. Много неща се промениха оттогава. Градът загуби непринудеността си. Тук няма живот. И с мен е така.

Тя изля остатъка от половинлитровата бутилка шери в чашата си и го изпи на една дълга, отегчена глътка. Аз разклатих питието в чашата си.

— Много добре се справяте и сега.

Погледът ми се плъзна надолу по едрото тяло, полуразкрило прелестите си през разкопчаното палто. Беше доста запазено за възрастта й: тънка талия, едър бюст, закръглен ханш. Освен това беше истинско и живо и излъчваше едва доловимо женско надмощие и животинска надменност като тази на котките.

— Харесвате ми, Арчър. Умеете да изразявате съчувствието си. Кажете ми кога сте роден?

— Годината ли ви интересува?

— Числото и месецът.

— Втори юни.

— Наистина ли! Не очаквах, че сте от зодия „Близнаци“. Близнаците са безсърдечни хора. Те са двулични и водят двойствен живот. Студено ли е сърцето ви, Арчър?

Тя се наведе към мен и ме фиксира с широко отворените си безизразни очи. Не знаех дали си правеше шега с мен, или със самата себе си.

— Аз съм приятел на всички хора — рекох, за да наруша заклинанието. — Децата ме обожават. Отглеждам цветя и имам зелени пръсти.

— Голям умник сте — намръщи се тя. — Въобразявах си, че умеете да съчувствате, но всъщност вие сте в триединството на въздуха, докато аз съм воден знак.

— Значи от нас ще стане чудесен спасителен екип по въздух и вода.

Тя се усмихна и троснато отвърна.

— Не вярвате ли в звездите?

— А вие!

— Разбира се, че вярвам, и то по един чисто научен начин. Когато човек вижда фактите, той просто не може да ги отрече. Ето аз съм „Рак“ и всеки може да се убеди в това. Аз съм чувствителна натура, притежавам богато въображение и не мога да живея без любов. Хората, които обичам, могат да ме въртят на малкото си пръстче, но когато се налага, мога да бъда и упорита. Не съм била щастлива в брака, както всички от тази зодия. Женен ли сте, Арчър?

— В момента не съм.

— Значи сте бил. Ще се ожените отново. При близнаците винаги е така. В повечето случаи те се женят за по-възрастни от тях. Това известно ли ви е?

— Не.

Настойчивият й глас леко ме бе извадил от равновесие и заплашваше да вземе надмощие в разговора, както и над самия мен.

— Много сте убедителна — рекох.

— Всичко, което ви казвам, е истина.

— Защо не се занимавате сериозно с тази работа. Може да спечелите много пари, ако основете нощен телефон на доверието.

Невинните й очи се присвиха и заприличаха на бойници, пробити в стената на укрепление. Тя ме наблюдаваше изпитателно, после изглежда изгради тактическото си решение и ги отвори наново. Приличаха ми на тъмни кладенци, в които се плискаше самата невинност.

— О, не — каза тя. — Нямам намерение да се занимавам с това професионално. Това е талант, дарба. Раците притежават развита интуиция и аз чувствам, че мой дълг е да използвам тази даденост. Но не за пари, а само за моите приятели.

— Имате късмет, че си докарвате странични доходи. Тънката дръжка на чашата се изплъзна от пръстите й и тя се разби на две парчета върху масата.

— Близнакът у вас се прояви — каза тя. — Винаги търсите фактите.

Усетих как лекото съмнение бързо се прокрадваше и побързах да го отстраня. Не исках точно сега тя да се отдръпне и да отритне, без да иска, заложената цел.

— Не исках да ви се сторя любопитен — извиних се аз.

— О, досещах се.

Тя внезапно се изправи и аз почувствах тежестта на тялото й, надвиснало над главата ми.

— Да се махаме оттук, Арчър! Пак започнах да изпускам чашите. Нека отидем някъде, където да поговорим на спокойствие.

— Защо не.

Тя остави една нова банкнота върху масата и се изнесе с царствена походка. Аз я последвах, зарадван от неочаквания успех, но гложден от неприятното чувство, че се намирах в ролята на мъжкия паяк, който след малко щеше да бъде изяден от женската.

Ръсел седеше на масата, подпрял главата си с ръце. Тимъти се караше на оберкелнера и приличаше на териер, заклещил в ъгъла малко и беззащитно животинче. Оберкелнерът го уверяваше, че огретенът ще бъде готов след петнадесет минути.