Рос Макдоналд
Подвижна мишена (27)

27

Паркирах колата си в алеята под евкалиптовите дървета. Прашната земя все още пазеше отпечатъците от гумите на камиона. Малко по-надолу по алеята, до една дървена ограда беше спрял зелен „Седан“, изпъстрен с петна от ръжда. Върху регистрационната карта, закрепена на кормилото, прочетох едно име: „Мисис Марсела Финч“.

Лунната светлина беше по-благосклонна към бялата къща. Под лъчите на обедното слънце тя беше грозна, овехтяла и порутена — мръсно петно, което загрозяваше гледката на синьото искрящо море. Всичко наоколо беше застинало, с изключение на океана и беглите пориви на вятъра в изсъхналата трева на склона. Попипах пистолета на кръста. Сухият прах заличаваше следите ми.

Почуках на вратата, която се оказа отворена и тревожно изскърца.

Един приглушен женски глас се обади:

— Кой е там?

Останах отвън и изчаках, в случай че тя имаше оръжие.

— Еди — прошепнах аз. Не ми беше лесно да заема името на мъртвеца, но нямах избор.

— Еди? — гласът прозвуча сподавено.

Чаках. Чух я да тътрузи крака по пода. Преди да зърна лицето й от мрачната стая, дясната й ръка сграбчи края на вратата. Лакът на ноктите й се лющеше и откриваше мръсотията под тях. Хванах ръката й.

— Еди! — Лицето, което се появи в образувалия се отвор, беше заслепено от слънцето и изглеждаше отчаяно и безнадеждно. След това очите примигнаха и видяха, че аз не бях Еди.

За изминалите дванадесет часа тя се беше състарила твърде бързо. Очите бяха подпухнали, устните напукани, а брадичката — провиснала, чакането на Еди беше изсмукало живота от тялото й. В следващия момент тя беше обхваната от истеричен бяс.

Ноктите й се впиха в ръката ми като нокти на папагал и самата тя изкряска като папагал:

— Мръсен лъжец!

Обвинението ме зашемети, но не беше, като да ме улучат с куршум. Сграбчих и другата й китка и я принудих да влезе обратно в къщата, като блъснах вратата с крак зад гърба си. Тя направи опит да ме изрита, а после и да ме ухапе по врата. Блъснах я върху леглото.

— Не искам да ти причинявам болка, Марси.

От отворената й уста проехтя писък, който премина в сухо хълцане. Тя се тръшна настрани и се зарови под завивките. Тялото й се тресеше от мъка. Стоях над нея и слушах сухото хълцане.

Стаята беше изпълнена със сивкава светлина, която проникваше през мръсните прозорци и се отразяваше в напуканите от дъждовете стени и овехтелите мебели. Върху капака на един радиограмофон бяха струпани кибритени клечки и пакет цигари. След малко тя седна, запали цигара и дълбоко дръпна. Пеньоарът й зееше широко отворен, сякаш провисналата й гръд не можеше да развълнува повече никого.

Гласът, който излезе от гърлото заедно с дима от цигарата; беше равен и изпълнен с презрение:

— Хареса ли на ченгето пиянската ми истерия?

— Аз не съм ченге.

— Знаете името ми. Цяла сутрин чакам да ме посети представител на закона. — Тя ме изгледа с хладно любопитство. — Колко ли ниско може да падне копеле като тебе. Убивате Еди, когато той най-малко подозира, а след това идвате и казвате, че Еди е на вратата. За минутка ме накарахте да повярвам, че са излъгали в сутрешните новини или че вие, кучите синове, отново блъфирате. Как може да паднете толкова ниско!

— Не чак толкова — казах аз. — Страхувах се да не ми отговорите с оръжие в ръка.

— Нямам оръжие. Никога не съм носила, както и Еди. Вие нямаше да душите наоколо, ако Еди не беше убит снощи. Сигурно ще скачате от радост върху гроба му. — Равният тон на гласа й отново се прекърши. — Дано върху твоя да танцувам валс, мръсно ченге!

— Успокойте се за миг и ме изслушайте.

— Добре, добре. — Гласът й изтъня отново. — Можете да питате, колкото си щете. Ако искате дори ме заключете и изхвърлете ключа. Все едно, няма да ви кажа нищо.

— Успокой топката, Марси. Искам да поговорим сериозно.

Тя се изсмя и духна дим към лицето ми. Измъкнах наполовина изгорялата цигара от пръстите й и я смачках с тока си на пода. Яркочервените нокти се насочиха отново към лицето ми. Отдръпнах се назад и тя се строполи на леглото.

— Трябва да си в течение на нещата, Марси. Знаела си много добре с какво се занимаваше Еди.

— Нищо не знам. Той беше шофьор на камион. Превозваше фасул от Империал Вали. — Тя скочи и свали пеньоара си. — Заведете ме в полицията и да приключваме. Отричам всички обвинения.

— Това не е работа за полицията.

Когато повдигна ръце, за да нахлузи роклята през главата си, тялото й се оголи, а гърдите й щръкнаха напред над белия стегнат корем. Космите по тялото й бяха черни.

— Харесва ли ви? — попита тя.

Тя нахлузи роклята с прелъстително извиване на тялото и започна да се бори с копчетата на врата. Разчорлената й руса коса се спускаше на кичури около лицето.

— Седнете — рекох. — Няма да ходим никъде. Дойдох, за да ви съобщя нещо.

— Не сте ли ченге?

— Започвате да говорите едно и също, точно като Пъдлър? Чуйте ме! Аз искам само Сампсън. Аз съм частно ченге, което са наели, за да го открие. Нужен ми е само той, разбирате ли? Ако ми кажете къде се намира, никой няма да ви закача.

— Вие сте мръсен лъжец — каза тя. — Не мога да имам доверие на ченге, било то частно, или не. Освен това наистина не знам къде се намира Сампсън.

Изгледах я остро в тъмните очи. Те бяха кухи и лишени от живот. Не можах да реша дали ме лъжеше.

— Значи не знаете къде е Сампсън?

— Вече ви казах, че не знам.

— Но ви е известно кой знае. Тя седна на леглото:

— Не знам нищо, по дяволите! Колко пъти трябва да ви го повтарям!

— Еди не го е направил сам. Трябва да е имал съдружник.

— Направил го е сам. А дори и да не е бил сам, да не мислите, че ще стана доносник. Да помагам на ченгетата след всичко, което причиниха на Еди!

Седнах на един варел, който служеше за стол, и запалих цигара.

— Ще ви кажа нещо много интересно. Бях близо до мястото, където застреляха Еди. В радиус от две мили наоколо нямаше никакво ченге, ако не броите мен.

— Вие сте го убили? — проточено изписка тя.

— Не бях аз. Той спря в един страничен път, за да предаде парите на една друга кола. Беше бежова, спортен модел. В нея имаше жена. Тя го застреля. Къде може да се намира тази жена сега?

Очите й блестяха като мокри кафяви камъчета. Езикът й последователно облизваше горната и долната устна.

— Ще седнете ли да обмислите, Марси? Къде е тя?

— Не знам за кого говорите.

— За Бети Фрайли — отвърнах аз. След дълга пауза тя повтори:

— Не знам за кого говорите.

Оставих я да седи на леглото и се върнах обратно до кръстовището с „Корнър“. Спрях на паркинга и спуснах слънчевите предпазители над предното стъкло. Тя познаваше лицето ми, но не и колата ми.

В течение на половин час пътят откъм Уайт Бийч беше пуст. След това в далечината се появи облак прах, който следваше един зелен „Седан“. Преди колата да завие на юг по посока към Лос Анджелис, мернах погледа на едно силно гримирано лице, развята сива кожа и агресивно килната шапка, гарнирана с яркосиньо перо. Дрехите и козметичните принадлежности бяха променили неузнаваемо външния вид на Марси.

Пропуснах пред себе си няколко коли и завих по магистралата в същата посока. Най-високата скорост на зеления „Седан“ беше под петдесет мили в час и не ми представляваше трудност да го следвам. Карах бавно под парещото слънце и съзнавах, че единствената ми грижа беше да се помъча да остана буден. Когато наближихме града и движението се усили, скъсих дистанцията помежду ни.

При Сънсет булевард седанът се отклони от магистралата и се насочи към Пасифик Палисейдс. След това запъшка тежко, изпускайки тъмносиня струя пушек по склона под планините Санта Моника. В покрайнините на Бевърли Хилс той зави вляво и изчезна.

Последвах го по едно криволичещо шосе, обградено от двете страни с жив плет. Седанът се закова до една ограда от лаврово дърво, до входа на алея, посипана с чакъл. Докато го задминавах, видях Марси, която крачеше по ливадата към една врата, издълбана сред тухлен свод. Фигурата й се носеше стремително напред, сякаш беше задвижвана от неудържима енергия.