Метаданни
Данни
- Серия
- Лу Арчър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The moving Target, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анелия Иванчева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Еми (2018)
- Корекция и форматиране
- meilanxold (2018)
Издание:
Автор: Рос Макдоналд
Заглавие: Подвижна мишена
Преводач: Анелия Иванчева
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: Английски
Издател: Select-ABC publishers
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: Роман
Националност: Американска
Печатница: Полипринт АД, Враца
ISBN: 954-589-003-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3925
История
- — Добавяне
20
Изминах около половин миля надолу по шосето, обърнах, върнах се обратно и паркирах на кръстопътя, който се намираше по диагонал от „Корнър“. Колата на помощник-шерифа още беше на паркинга.
Мъглата се вдигаше, разтваряше се в небето като мляко във вода и се отдръпваше към морето. Очертанията на далечния хоризонт ми напомняха, че Ралф Сампсън, където и да беше, се намираше далеч оттук. Умрял от глад в някоя планинска колиба, удавник на дъното на морето или с продупчена глава като Еди. Пред ресторанта колите профучаваха в двете противоположни посоки на път към дома или на път към бляскави светлини. В огледалото за задно виждане лицето ми изглеждаше призрачно бледо, сякаш се бях заразил с малко смърт от Еди. Под очите ми личаха тъмни кръгове и имах нужда от бръснене.
Откъм юг дойде камион и бавно ме подмина. Зави и спря в паркинга на „Корнър“. Камионът беше боядисан в синьо и багажното отделение беше затворено. От шофьорската кабина изскочи един мъж и тромаво се затътри по асфалта. Походката ми беше позната, а лампата при входа на заведението ми помогна да видя и лицето. То беше дело на примитивен скулптор, който го беше издялал от камък, а с друг го беше смачкал.
Когато видя полицейската кола, мъжът внезапно спря. После се обърна и се затича към синия камион. Скоростите изскърцаха, той даде заден и зави по пътя, водещ към Уайт Бийч. Почаках, докато задните му светлини се превърнат в мъждукащи точици, и го последвах. Настилката постепенно се смени с чакъл, а накрая и с пясък. Цели две мили пътувах в прахоляк.
Пътят ме докара до плажа, заклещен между два скалисти носа. Там той се пресичаше с друг път. Светлините на камиона завиха наляво и се заизкачваха по склона. Последвах ги, когато си издигнаха толкова високо, че се изгубиха от погледа ми. Пътят представляваше единично платно, изсечено в рамото на хълма. Когато излязох на билото, видях океана ниско долу. Облаците се отдръпнаха към морето и разкриха плаващата луна. Под нея тъмната вода светеше с приглушен матов блясък.
Когато излязох горе на равното, пътят се ширна в права линия. Карах бавно и със загасени светлини. Докато се усетя, стигнах рамо до рамо с камиона. Беше спрял в една тъмна алея на около петдесет метра встрани от пътя. Продължих по следата.
На около четвърт миля по-нататък пътят внезапно свършваше, достигнал до края на хълма. Надолу към океана се спускаше малка пътечка, но входът й беше затворен от дървена врата. Обърнах колата, оставих я в задънения край на пътя и заизкачвах хълма пеш.
Една редица от евкалиптови дървета очертаваше алеята, в която беше спрял камионът. Тръгнах успоредно на алеята зад редицата дървета. Почвата беше неравна и осеяна с твърди туфи остра трева. Препънах се неведнъж. След малко пейзажът се изчисти и почти стигнах до края на носа. Ниско долу прибоят миеше плажа. Повърхността на морето изглеждаше примамливо близка за едно гмуркане, но лъщеше твърда като метал.
Вдясно под мене забелязах осветен квадрат. Започнах да се спускам по склона, като се държах за тревата, за да не се подхлъзна. От светлината изплува малка бяла къщичка, която беше кацнала на ръба на носа.
През незакрития прозорец можех да наблюдавам цялата вътрешност на единствената стая. Попипах пистолета в кобура и се запромъквах пълзешком към прозореца. В стаята имаше двама души и нито един от тях не беше Сампсън.
Пъдлър се беше насадил в едно подобие на стол, направено от стар варел. Смачканият му профил беше обърнат към прозореца, а в ръката си стискаше бутилка бира. Той гледаше към една жена, която лежеше върху разхвърляно легло, опряно до стената. Бензиновата лампа, окачена на една от гредите на олющения таван, хвърляше остра бяла светлина върху русата й, боядисана на кичури, коса и лицето. То беше слабо и измъчено, с разширени от отвращение ноздри и изпръхнали устни. Оживяваше се единствено от хладните кафяви очи, които хвърляха гневни искри сред мрежата от бръчки, опасала орбитите им. Отдръпнах се така, че да не попадна в обсега им.
Стаята не беше голяма, но бе твърде бедно обзаведена. Пода от борови дъски беше гол и мазен от мръсотия. Под лампата имаше дървена маса, върху която бяха натрупани мръсни съдове. На далечната стена беше опряна нафтова печка с две плочи, до нея висеше кутия за лед, а малко встрани се мъдреше ръждясал умивалник, под който беше просната сламена изтривалка срещу подхлъзване. В стаята беше тихо, а дъсчените стени тънки, така че можех да доловя дори съскането на лампата. Намеси се и гласът на Пъдлър, който каза:
— Не мога да чакам тук цялата нощ, нали? Не можеш да очакваш от мен да вися тук до сутринта. Имам си работа. А и не ми хареса тази полицейска кола пред „Корнър“.
— Това го каза и преди. Тази кола не означава нищо.
— Пак ще го кажа. Вече трябваше да съм се върнал в „Пианото“ и ти го знаеш. Мистър Трой побесня, когато Еди не се появи.
— Нека да получи апоплектичен удар. — Гласът на жената беше остър и слаб като лицето й. — Ако не му харесва как Еди си върши работата, нека го уволни.
— Не ти отива да говориш така. — Пъдлър заоглежда стаята. — Не говореше така, когато Еди дойде да проси работа, след като го пуснаха от пандиза. Когато излезе от пандиза и дойде да проси работа, мистър Трой го уреди.
— За Бога! Ще спреш ли да говориш едно и също нещо, тъпако!
Набразденото му лице се надипли от учудване. Той сви главата си навътре и дебелият му врат се нагъна като на костенурка.
— Така не е красиво да се говори, Марси.
— Спри да ги дрънкаш за Еди и за пандиза. — Гласът й прониза въздуха като острието на тънък нож. — Ти в колко затвора си бил, тъпако?
Отговорът му прозвуча катет измъчено мучене:
— Остави ме на мира, чуваш ли?
— Добре, но и ти остави Еди на мира.
— Добре, но все пак къде е той, а?
— Не знам къде е, нито защо е там, но съм сигурна, че си има причина за това.
— Май ще е най-добре, ако се срещне с мистър Трой.
— Мистър Трой, та мистър Трой. Той май те е хипнотизирал? А може пък Еди да не иска да говори с мистър Трой.
Очичките му се втренчиха в лицето и сякаш се мъчеха да отгатнат какво искаше да каже, но после се отказаха:
— Виж какво, Марси — каза той след малка пауза, — можеш да закараш камиона.
— Я повтори пак! Не искам да имам нищо общо с това изнудване!
— За мен не е лошо. Не е лошо и за Еди. Но откакто той те прибра от улицата, носиш ужасни чорапи.
— Затвори си устата или ще съжаляваш! — каза тя. — Проблемът при теб е, че си пъзльо. Само търсиш някоя жена да опере пешкира. Типично за сводник!
Той внезапно се изправи и размаха бутилката:
— Остави ме на мира, чу ли! Не искам нищо от никого. Ако беше мъж, щях да ти размажа физиономията, разбра ли!
Бирата се изплиска на пода и опръска коленете й. Тя хладно отговори:
— Не би посмял да кажеш това пред Еди. Щеше да те нареже на парчета и ти го знаеш.
— Тази малка маймуна!
— Точно така, тази малка маймуна! Сядай, Пъдлър! Всички знаем, че си голям бияч. Ще ти донеса друга бира.
Тя стана и закрачи през стаята, стъпвайки леко и разгневено като изгладняла котка. Взе от кукичката над мивката една кърпа и започна да попива изцапания си с бира пеньоар.
— Ще закараш ли камиона? — попита с надежда Пъдлър.
— И аз ли като теб трябва да казвам нещата по два пъти? Няма да карам камиона. Ако те е страх, накарай някой от тях!
— Не, не става. Не познават пътя и ще се преобърнат някъде.
— Тогава си губиш времето.
— Да, и аз така мисля. — Той несигурно пристъпи към нея, като хвърли голяма сянка на пода и на стената. — Какво ще кажеш за нещо кратко, преди да тръгна? Малко да се позабавляваме. Кой знае с коя се боричка Еди в този момент. И мене си ме бива.
Тя сграбчи от масата един нож за хляб, от тези с назъбено острие.
— Запази намеренията си за себе си, Пъдлър, или ще те любя с това нещо!
— Хайде, Марси. Можем да се споразумеем. — Той стоеше на едно място, все още пазейки дистанция.
Тя преглътна, за да овладее надигащата се истерия, но гласът й прозвуча като писък:
— Махай се!
Ножът за хляб проблесна под ярката светлина и се насочи към гърлото му.
— Окей, Марси. Няма нужда да побесняваш.
Той сви рамене и се оттегли с наранения и безпомощен вид на отхвърлен любовник.
Отлепих се от прозореца и започнах да се изкачвам обратно нагоре. Преди да стигна до върха, вратата се отвори и по страната на хълма се проточи диря от светлина. Замръзнах, както пълзях. Можах да видя как главата ми хвърляше сянка върху сухата трева под мен.
След това вратата се затвори и мракът отново ме обгърна. Сянката на Пъдлър изплува от мрака край къщата. Той тръгна по стръмната алея, като тътреше крака в прахоляка и се скри зад евкалиптовите дървета.
Трябваше да избирам между него и русата жена, Марси. Избрах Пъдлър. Марси можеше да почака. Тя трябваше да чака вечно, докато Еди се завърне.