Рос Макдоналд
Подвижна мишена (19)

19

Той все още носеше кожената шапка, която се беше килнала от лявата страна на главата му. Точно над лявото му ухо в шапката се мъдреше малка дупка. Лявата страна на лицето му беше почерняла от барутните сажди. Главата му беше отметната назад от удара на куршума и полегнала на рамото му, когато се опитах да го изправя. Ръцете, завършващи с бели нокти, изпуснаха волана и провиснаха от двете страни на тялото му.

Като го придържах изправен на седалката с една ръка, се опитах да претършувам джобовете с другата. Външните джобове на кожената шуба съдържаха ветроупорна запалка, която миришеше на бензин, евтина дървена кутийка наполовина пълна с цигари, завити в кафява хартия, и десетсантиметров автоматичен нож. В задния джоб на дънките открих износен портфейл от кожа от акула с около двадесет долара и калифорнийска шофьорска книжка, издадена на името на Лоурънс Бекер. Адресът на притежателя й беше един евтин хотел в Лос Анджелис, който стърчеше в края на Скид Роу. Това не беше неговият адрес, както и Лоурънс Бекер не беше неговото име.

В левия страничен джоб на дънките открих мръсен гребен и малък кожен плик. В другия се мъдреше дебела връзка автомобилни ключове за всички модели коли от „Шевролет“ до „Кадилак“ и наполовина изразходвана кутийка кибритени клечки, върху която имаше рекламен надпис. Той гласеше: „“За спомен от Корнер", скара и коктейли, магистрала №101, южно от Буенависта". Под шубата носеше само една тенис фланелка.

В пепелника се търкаляха няколко фаса от цигари с марихуана, а останалата част на колата беше празна като вътрешността на свирка. И в жабката нямаше нищо, нито талон за колата, нито пък сто хиляди долара.

Поставих обратно нещата в джобовете му, изправих го върху седалката, като блъснах вратата, за да го поддържа. Преди да се кача в колата, се обърнах и хвърлих назад още един поглед. Фаровете на линкълна бяха все още запалени, а бръмчащият двигател продължаваше да изхвърля изгорелите газове през ауспуха. Мъртвецът се беше надвесил над волана, сякаш се канеше да тръгне на дълъг път към края на света.

Колата на Грейвс беше спряла до бензиновите колонки на станцията. Когато ме видяха, той и Тагърт изскочиха и се затичаха към мен. Бледите им лица бяха лъснали от напрежение и възбуда.

— Колата беше черна лимузина — каза Грейвс. — Движехме се бавно и го видяхме да спира на ъгъла. Не можах да видя лицето му, но носеше шапка и кожена шуба.

— И все още ги носи.

— Той мина ли покрай вас? — дрезгаво прошепна Тагърт с напрегнат глас.

— Зави, преди да стигне до мястото, където бях спрял. В момента си седи в колата в една отбивка с куршум в главата.

— Мили Боже! — извика Грейвс. — Да не си го застрелял, Лу?

— Някой друг го направи. Една бежова спортна кола излезе от отбивката, минута след като чух изстрела. Мисля, че на волана имаше жена. Насочи се към Лос Анджелис. А вие сигурни ли сте, че той прибра парите?

— Видях го как ги взима.

— Е, вече не са в него. Така че са се случили едно или две неща. Или става дума за обир, или неговите партньори са го метнали. Ако е бил обран, неговите другарчета не са получили стоте бона. Ако са го преметнали, са преметнали и нас. И в двата случая положението на Сампсън не е за завиждане.

— Какво ще правим сега? — попита Тагърт.

Грейвс го осведоми:

— Заемаме се със случая. Ще дадем зелена улица на полицията. Ще обявим и награда, ако някой знае нещо за похитителите. Ще говоря с мисис Сампсън за това.

— Още нещо, Бърт — казах аз. — Трябва да запазим в тайна убийството, поне от журналистите. Ако наистина става дума за обир, партньорите му ще ни се разсърдят и това ще бъде краят за Сампсън.

— Мръсни копелета! — изръмжа Грейвс. — Ние спазихме задълженията на сделката. Само да ми паднат в ръцете…

— Засега нищо не се знае. Известно ни е само, че в една наета кола стои мъртвец. По-добре уведоми шерифа, наистина не можем да направим много, но и това е нещо. След това вдигни по тревога патрулите по магистралите и ФБР. Хвърли колкото можеш повече хора в тази работа.

Отпуснах ръчната спирачка и колата се придвижи около метър. Грейвс се наведе през прозореца:

— Къде си хукнал?

— На лов за ДИВИ патици.

До Буенависта по магистралата бяха петдесет мили. В града тя премина в главна улица. Върху настилката хвърляха отблясъци неоновите надписи на един мотел, кръчма и три кина. В две от тях прожектираха мексикански филми. Мексиканците се издържаха от земеделие, когато консервните фабрики не работеха. Останалата част от населението се издържаше от мексиканците и рибарската флотилия.

Спрях в центъра на града пред един претъпкан магазин за пури, в който се продаваха списания, оръжие, рибарски принадлежности, разредена бира, книжарски стоки, ръкавици за бейзбол, презервативи и, разбира се, пури. Две дузини мексикански младежи с лъщящи от брилянтин глави, оформени в прическа „пача опашка“, се суетяха около входа на магазина. Едни влизаха, други излизаха, като основните им цели бяха игралните автомати в дъното на помещението и момичетата по улицата. Те дефилираха, гримирани и окичени с панделки, като пореха въздуха с гърдите си. Момчетата подсвиркваха и вдигаха стойки или пък се правеха на незаинтересовани.

Махнах с ръка на едно от тях и го попитах за местонахождението на „Корнър“. Той се консултира с един от приятелите си. След това и двамата посочиха на юг.

— Карайте все направо, около пет мили. Там пътят се отбива за Уайт Бийч.

— Ще видите голям червен надпис — каза другото момче и ентусиазирано разпери ръце — Няма начин да го пропуснете „Корнър“.

Надписът носеше името „Корнър“, изписано с червени неонови букви върху покрива на ниска продълговата постройка от дясната страна на магистралата. Малко по-надолу на разклона една черно-бяла табела показваше посоката към Уайт Бийч. Паркирах на асфалтирания паркинг до сградата. Освен моята кола имаше десетина други и един камион с ремарке, спрял встрани от пътя. През полудръпнатите завеси видях няколко двойки, насядали около масите, други танцуваха на дансинга. Спрях на прага, сякаш търсех някого.

Отляво на вратата, през която влязох, имаше дълъг бар, съвършено пуст. Салонът и площадката за танци се намираха отдясно. Танцуващите бяха малко и не можеха да създадат оживление. Музиката идваше от един джубокс. В дъното на залата имаше платформа за оркестър, която беше празна. Обстановката носеше белега на запуснатост от военните години, грапав под, редици от разнебитени маси, миризми, които се бяха пропили като пияни спомени в стените и олющена украса като пияни надежди.

И клиентите усещаха потиснатостта на помещението. Лицата им се стараеха да изразяват смях и забавление, но някак си не се получаваше. Нито едно от тях не ми беше познато.

Самотната сервитьорка дойде при мен. Имаше тъмни очи, меки устни и хубаво тяло, някъде около двадесетте. Лицето и тялото й говореха сами за живота, който водеше. Тя пристъпваше внимателно, сякаш я болеше кракът.

— Маса ли търсите, господине?

— Благодаря. Ще седна на бара. Но може би ще ми помогнете. Търся един човек, запознахме се на един бейзболен мач. Не го виждам тук.

— Как се казва?

— Там е работата, че не му знам името. Дължа му пари от един бас и той ми каза, че ще се видим тук. Той е нисък, около тридесет и пет годишен, носи кожена шуба и кожена шапка. Сини очи, остър нос.

„И има дупка в главата, сестро, да, дупка в главата.“

— Май се сещам за кого говорите. Казва се Еди някой си. От време на време идва да пийне нещо, но тази вечер още не е идвал.

— Той каза, че ще се видим тук. Обикновено по кое време пристига?

— По-късно. Около полунощ. Нали кара един камион?

— Да, син камион.

— Същият — каза тя. — Виждала съм го на паркинга. Преди няколко вечери беше тук и поръча телефонен разговор за някъде из страната. Да, беше преди три вечери. На шефа това не му хареса, никога не знаете колко ще струва, когато се превишат трите минути, но Еди каза, че ще си плати всичко, и шефът се съгласи. А вие колко му дължите?

— Много. Знаете ли къде се е обадил?

— Не. Това не ми влиза в работата. А във вашата?

— Просто искам да се свържа с него. Така ще мога да му изпратя парите.

— Може да питате шефа, ако искате.

— Той къде е?

— Там, зад бара. Казва се Чико.

Един мъж от масите потропа с чашата си и тя бавно се запъти към него. Тръгнах към бара.

Лицето на бармана от високото чело до провисналата челюст беше ужасно издължено и слабо. Прекараните нощи в работа зад пустия бар го бяха удължили още повече.

— Какво да бъде?

— Една бира.

Челюстта му слезе на още едно ниво:

— Източна или западна?

— Източна.

— Тридесет и пет, включена е и музиката. — Челюстта му се върна на старото ниво. — Осигуряваме и музика.

— Мога ли да поръчам един сандвич?

— Разбира се — отвърна почти любезно той. — С какво?

— Бекон и яйце.

— Окей. — Той направи знак на сервитьорката.

— Търся един човек на име Еди — казах аз. — Този, дето се е обаждал по телефона онази вечер.

— Вие от Лас Вегас ли сте?

— Просто идвам оттам.

— Как върви бизнесът в Лас Вегас?

— Доста мудно.

— Много лошо — весело каза той. — Вие за какво го търсите?

— Дължа му малко пари. Някъде наблизо ли живее?

— Да, така мисля. Но не знам къде. Един или два пъти дойде в компанията на една руса дама. Може би жена му. Може да се появи и тази вечер. Стойте наблизо.

— Благодаря. Така и ще направя.

Занесох бирата на една маса до прозореца, откъдето можех да наблюдавам паркинга и главния вход. След малко сервитьорката ми донесе сандвича. Тя се туткаше дори когато й платих и прибавих и бакшиша.

— Нали знаете, че трябва да давате парите на шефа?

— Имам го предвид. Искам да съм сигурен, че ще ги получи.

— И сега ще си хапвате с чувство за изпълнен дълг, нали?

— Знаете ли какво им се случва на тези, дето не плащат спечелените облози.

— И аз си помислих, че сте от тези, дето събират облози. — Тя изведнъж припряно се надвеси над мен. — Вижте, господине. Една моя приятелка ходи с един, дето тренира конете, та той казва, че Джинкс е сигурна работа в утрешната тройка. Какво ще кажете?

— Спестете си парите. Не може да се мерите с тях.

— Аз залагам само парите от бакшишите. Това момче, на приятелката ми, той казва, че Джинкс е сигурен.

— Спестете ги.

Устата й се присви в скептична гримаса:

— Май не ви бива много в работата, а?

— Добре. — Подадох й два долара. — Заложете на Джинкс и ще видим.

Тя намръщено ме изгледа:

— О-о много ви благодаря, господине, само че не съм ви искала пари.

— Така е по-добре, отколкото да ги губите.

Не бях слагал залък в устата си от дванадесет часа, а сандвичът беше много вкусен. Докато дъвчех, дойдоха още няколко коли. Изсипа се и една тълпа младежи, които се смееха и говореха на висок глас и работата в бара потръгна. След това на паркинга пристигна един черен „Форд“ с червен полицейски буркан на покрива, който стърчеше като кървящ палец над ветрозащитната преграда.

Мъжът, който слезе от него, носеше дрехи, които приличаха на костюм на бейзболен съдия, а препасаният през кръста пистолет образуваше гънки по сакото. Когато стигна до осветеното пространство пред входа видях лицето му. Беше помощник-шерифът на Санта Тереза. Станах бързо и се шмугнах през вратата в долния край на бара, която водеше към мъжките тоалетни. Свалих капака на тоалетната чиния и седнах, за да оплаквам липсата си на предвидливост. Не трябваше да връщам обратно кибритената кутийка в джоба на Еди някой си.

Около десет минути минаха в четене на надписите по белосаните стени. „Джон Дрипата, победител Хърдълс, Дийборнската гимназия, Дийборн, Мичиган, 1946“, „Франклин. П. Шнайдер, Осъдж Каунти, Оклахома, благодаря ти Глухоням.“ Останалите бяха обичайните за тези места цинизми, илюстрирани с примитивни рисунки.

Голата крушка на тавана светеше в очите ми. Мозъкът ми направи няколко оборота и заспах, както си седях. Помещението се превърна в белосан коридор, който водеше надолу към червата на земята. Тръгнах по него и стигнах до подземна река от нечистотии, която течеше под града. Нямаше път назад. Трябваше да прегазя потока с екскременти. Добре, че си бях взел кокилите. С тях преминах, без да се изцапам, и стигнах до отсрещния бряг, обвит в целофан. Захвърлих кокилите, които бяха още и патерици, и се изкачих по един хромиран ескалатор, който блестеше като челюстите на смъртта. Бавно и сигурно той ме издигна над зоните на злото към една потънала в розово врата, зад която стоеше прислужница в рокля на квадратчета и пееше „Мил, роден дом“.

Пристъпих на покритата с каменни плочи площадка и вратата хлопна зад гърба ми. Намирах се на централния площад на някакъв град, но бях сам. Беше много късно. Наоколо не се мяркаха никакви коли. Една самотна жълта светлинка осветяваше излъсканата настилка. Започнах да ходя и крачките ми отекваха самотно по фасадите на надвисналите сгради, които тътнеха като гора пред буря. Вратата хлопна отново и аз отворих очи.

Нещо метално чукаше по вратата.

— Отворете! — каза помощник-шерифът. — Знам, че сте вътре.

Вдигнах резето и бутнах широко вратата:

— На зор ли сте, господине?

— Май вие сте на зор. Помислих си, че може да сте вие.

Черните му очи и пълните устни ликуваха. В ръката си държеше пистолет.

— Знаех си, че сте вие, по дяволите! — казах аз. — Нямаше нужда да разгласявате историята на всички оттатък.

— Може да сте имали причина да не ни кажете всичко. Както и да се криете тук, когато влязох. Шерифът смята, че е работа на вътрешен човек, и ще иска да знае какво сте търсили тук?

— Това е човекът — каза барманът, зад рамото му. — Той каза, че Еди му се е обадил в Лас Вегас.

— Какво ще кажете за това? — попита заместникът и размаха пистолета пред очите ми.

— Влезте вътре и затворете вратата!

— Да, бе. Сложете ръце на тила!

— Няма да стане.

— Сложи ръцете си на тила! — Дулото се заби в слънчевия ми сплит. — Носиш ли оръжие? — Той започна да ме опипва със свободната ръка.

Дръпнах се извън обсега на ръцете му.

— Имам оръжие. Но вие няма да го получите.

Той отново се приближи към мен. Вратата хлопна зад гърба му.

— Известно ли ти е какво правиш. Оказване на съпротива на служебно лице, което изпълнява дълга си. И така имам достатъчно основание да те бутна зад решетките.

— Май сте в период на вземане на особено умни решения.

— Без шегички, нещастнико! Искам да знам какво си търсил тук!

— Забавлявах се.

— Значи не искаш да говориш, а? — каза той като полицая от комиксите и вдигна ръка да ме удари.

— Задръж! — казах аз. — Да не си ме пипнал!

— И защо?

— Защото досега не съм убивал полицай. Ще ми накърни престижа.

Погледите ни се срещнаха и застинаха в една точка. Вдигнатата ръка остана да виси във въздуха и постепенно започна да пада.

— Сега дръпни оръжието — казах аз. — Не обичам да ме заплашват.

— Никой не те пита какво обичаш — каза той, но прибра пистолета. Смуглото му лице се разкъсваше от противоположни чувства: гняв и смущение, подозрителност и объркване.

— И аз дойдох по същата причина, както и вие… господине. — Думата произнесох трудно, но все пак се получи. — Намерих кибрита в джоба на Еди.

— Как узнахте името му? — бързо попита той.

— Сервитьорката ми го каза.

— Да. Барманът каза, че ви се е обаждал в Лас Вегас.

— Просто се мъчех да изкопча нещо от него. Ясно ли е. Беше сценка. Исках да звучи непосредствено.

— Добре, и какво открихте?

— Името на мъртвеца е Еди и той е карал камион. Идвал е тук да пийне нещо от време на време. Преди три вечери се е обадил в Лас Вегас от тукашния телефон. Преди три вечери Сампсън се е намирал в Лас Вегас.

— Да не се шегувате.

— Никога не бих се шегувал с вас, дори и да можех.

— Боже — каза той, — всичко съвпада, нали?

— Не смея да си го помисля — казах. — Вие го казахте.

Той ме погледна подозрително, но повече не извади пистолета си.