Рос Макдоналд
Подвижна мишена (16)

16

Когато се изкачихме толкова високо, че дъхът ми излизаше на пара през устата, пред нас се изпречи затворена дървена врата, зад която започваше стръмен път, прясно покрит с чакъл. До вратата беше окачена метална пощенска кутия с името на Клод, изписано с бели ръкописни букви. Отворих вратата и Миранда вкара колата.

— Остава още една миля — каза тя. — Имате ли ми доверие?

— Не, но искам да видя гледката. Никога досега не съм се качвал тук.

Пейзажът извън очертанията на пътя изглеждаше девствен, сякаш не бе докосван от човешки крак. Под нас се ширеше долината, заградена от голи скали и вечнозелени планини. Между стволовете на дърветата се мярна неясна сянка на елен. Подире му с плавна походка вървеше втори. Навън беше толкова ясно и тихо, че нямаше да се учудя, ако чуех и тропота на копитата им. Единственият звук наоколо обаче идваше от шума на двигателя. Единствената гледка, която се разстилаше пред взора ни, се състоеше от наситения със светлина въздух и голото каменно лице на отсрещната планина.

Колата пълзеше по ръба на една падина с формата на сосиера, издълбана на върха на планината. Високо над главите ни, в средата на платото се издигаше Храмът в Облаците, открит единствено за ястребите и авиаторите. Той представляваше едноетажна квадратна постройка от тухли и бели камъни, издигната около централен двор. В пространството, заградено от телена ограда, имаше и няколко допълнителни постройки, които бяха нещо като складова база. От една от тях се процеждаше тънък стълб пушек.

Малко след това нещо върху плоския покрив на централната сграда се размърда. Това нещо досега стоеше неподвижно и аз го бях взел за някаква вкаменелост. Тя се оказа старец, който клечеше със сгънати под себе си крака. Огромната му загоряла фигура се изправи бавно с тежко достолепие. Дългите валма на неподстриганата му сива коса и развятата брада ми напомниха за образа на слънцето, рисуван по старите карти. Той се наведе встрани да вземе някакъв парцал, с който загърна кръста си. После вдигна към нас едната си ръка, сякаш да ни накара да почакаме, и слезе във вътрешния двор.

Обкованата с желязо врата изскърца и се отвори. От нея изникна старецът и с клатушкаща се походка се приближи и отключи външната врата. Първото, което видях, бяха очите му. Те бяха млечнобели и гледаха безсмислено и угоднически като тези на животно. Въпреки мощните загорели рамене и провисналата пред гърдите брада във вида му имаше нещо женствено. Мощният самоуверен глас беше умело съчетание от баритон и контраалт.

— Здравейте, здравейте, приятели мои. Всеки пътешественик, дошъл до отдалечения ми праг, е добре дошъл да сподели моя залък. Гостоприемството е една от най-големите добродетели, граничеща с грижата за здравето на човека.

— Благодаря. Можем ли да вкараме колата вътре?

— Моля ви, приятелю, оставете автомобила извън оградата. Дори и външният кръг не бива да се замърсява от следите на механичната цивилизация.

— Мислех, че го познавате — казах на Миранда, докато излизахме от колата.

— Той не е много добре със зрението.

Той се приближи и синьо-белите му очи се втренчиха в лицето й. Наведе се към нея и провисналата кора се разпиля по раменете му.

— Здравей, Клод — рязко каза тя.

— Но защо, мис Сампсън! Днес не очаквах да ме посетят красотата и младостта. Колко младост! Колко красота!

Той шумно издишаше през устните си, които бяха плътни и червени. Погледнах към краката му, за да определя възрастта. Беше обут в платнени сандали с ремъци, през които се подаваха възлести и подпухнали пръсти на шестдесетгодишен човек.

— Благодаря — отвърна тя с неудоволствие. — Дойдох да видя Ралф, ако той е тук.

— Но него го няма, мис Сампсън. Съвсем сам съм. Засега съм отпратил и учениците си. — Той леко се усмихна, без да разкрива зъбите си. — Аз съм един стар орел, който говори с планините и слънцето.

— Стар лешояд — отчетливо го поправи Миранда. — Ралф идвал ли е скоро?

— Не съм го виждал от няколко месеца. Беше ми обещал, но още не е идвал. Баща ви притежава духовни възможности, но все още е затворен и притиснат от материалния свят. Трудно е да бъде насочен към лазурния свят. Страх го е да повери съществото си на слънцето. — Всичко това бе казано в напевен ритъм и прозвуча почти като литургия.

— Имате ли нещо против да поогледам наоколо? — казах аз. — Искам да се убедя, че наистина го няма тук.

— Нали ви казах, че съм сам. — Той се обърна към Миранда: — Кой е този млад човек?

— Мистър Арчър. Помага ми да открия Ралф.

— Разбирам. Съжалявам, но трябва да се задоволите с думите ми, че той не е тук. Не мога да ви позволя да навлезете във вътрешния кръг, защото не сте преминали обреда на пречистването.

— И все пак мисля да огледам наоколо.

— Но това е невъзможно. — Той сложи ръка на рамото ми. Беше гладка, плътна и кафява, заприлича ми на пържена риба. — Не може да влизате в храма. Ще разгневите Митра.

Киселият му дъх нахлу в ноздрите ми. Махнах ръката от рамото си.

— А вие пречистен ли сте?

Той вдигна невинно очи към небето:

— Не си правете шеги с тези работи. Навремето бях един пропаднал и лош човек, коравосърдечен и жесток, но после опознах лазурния свят. Слънцето със своя меч изгони черния бивол от тялото ми и аз се пречистих.

„А пък аз съм дивият бивол на пампасите“ — казах си наум.

Миранда се изправи помежду ни.

— Всичко това са глупости. Отиваме да разгледаме. Приказките ти са пълна измислица, Клод.

Той поклати рошавата си глава и ни отправи една кисела доброжелателна полуусмивка, от която стомахът ми се сви.

— Както желаете, мис Сампсън. Светотатството ще тегне над вашите глави. Иска ми се да вярвам и да се надявам, че гневът на Митра няма да бъде толкова голям.

Тя презрително го подмина. Последвах я през сводестата врата във вътрешния двор. Без да ни погледне или да каже нещо. Клод се изкачи по каменната стълба, встрани от вратата, и се скри на покрива.

Покритият с каменни плочи двор беше празен. В стените имаше редици от дървени врати. Натиснах дръжката на най-близката от тях. Видях стая с таван от дъбови греди, в която имаше вградено легло, покрито с мръсно одеяло, затворен мукавен куфар, евтин гардероб от пресован картон и киселата миризма на потта на Клод.

— Свещената миризма — каза Миранда, изправена до рамото ми.

— Наистина ли баща ви прекарва времето си с Клод?

— Страхувам се, че е така. — Тя сбърчи нослето си. — Той приема на сериозно всички тези глупости с почитането на слънцето. Мозъкът му е болен на тема астрология.

— И сега това място е собственост на Клод?

— Не знам дали му го е прехвърлил с документ. Даде го на Клод, за да си направи храм. Предполагам, че след време ще си го вземе обратно, ако може. И ако се освободи от тази религия за лунатици.

— Това е била доста странна ловна хижа.

— Не е точно ловна хижа. Той я построи, за да му бъде нещо като скривалище.

— Скривалище от какво?

— От войната. Прищявката датира от последния период на Ралф. Преди религиозния. Той беше убеден, че наскоро ще избухне друга война. Тук щеше да му бъде светилището, в случай че бяхме нападнати. Едва миналата година преодоля страха си, точно преди да започнат работите по бомбеното укритие. Плановете за него бяха вече готови. Вместо в него той намери убежище в астрологията.

— Аз не употребих думата „лунатици“ — казах. — Вие го направихте. Сериозно ли говорехте?

— Не съвсем — тя тъжно се усмихна. — Ралф не изглежда чак толкова смахнат, ако го познавате добре. Мисля, че се чувства виновен, защото направи много пари от войната. А после и смъртта на Боб. Чувството за вина може да породи редица ирационални страхове.

— Пак сте чела нова книга — казах аз. — Този път — учебник по психология.

Реакцията й ме учуди.

— Гади ми се от вас, Арчър. Не ви ли омръзна да си играете на тъп детектив?

— Разбира се, че ми е омръзнало. Нуждая се от нещо ясно и бляскаво. Някоя движеща се по пътя мишена.

— Вие… — тя прехапа устни, изчерви се и излезе. Влизахме от стая в стая, отваряхме и затваряхме врати. В повечето стаи имаше само легла и нищо друго. В единия край на обширната дневна бяха струпани няколко палета слама. Тя имаше тесни прозорчета и дебели стени като на крепост, а въздухът ухаеше като в килиите на някой областен затвор.

— Учениците не живеят лошо, каквито и да са. Виждала ли сте някои от тях, докато бяхте тук?

— Не. Но и аз не влязох вътре.

— Някои хора умират за бърлога като тази на Клод. Те са готови да подарят всичко, което притежават, и в замяна да получат гладна диета и предпоставки за нервен срив. Досега не съм чувал за такава секта, която почита слънцето. Интересно къде ли са се запилели днес учениците му?

Приключихме обхода на двора, без да срещнем жива душа. Погледнах нагоре, към покрива. Клод седеше с гръб към нас, обърнал лице към слънцето. По гърба и откритите хълбоци плътта му висеше на едри парцали. Главата му се полюшваше напред-назад, сякаш говореше с някого, но самият той оставаше безмълвен. Чувството, което внушаваше гледката на тази фигура, приличаща на брадата жена, движеща се в два сексуални свята, широкият гръб като на евнух и огряната от слънцето глава беше странно и едновременно комично и ужасяващо.

Миранда докосна ръката ми.

— Щом говорим за лунатици…

— Той извършва свещенодействие — отвърнах аз и почти си повярвах. — Поне не ни излъга за баща ви. Освен ако не се намира в някоя от останалите сгради.

Прекосихме посипания с чакъл двор и спряхме пред една от тухлените сгради, от чийто комин струеше пушекът. Надзърнах през отворената врата. Едно момиче с преметнат през главата шал седеше по турски пред пламтящ огън, над който къкреше гърне. То побираше около пет галона и беше пълно с нещо като фасул.

— Изглежда, че учениците ще пристигнат за вечеря.

Без да помръдне тялото си, момичето извърна глава към нас. Бялото на очите й блесна като порцелан на фона на индианското лице с цвят на глина.

— Да сте виждали един стар човек? — попитах аз на испански.

Тя мръдна едното си рамо, облечено в ръкав от хасе, по посока на храма.

— Не този стар човек. Търсим един друг, без брада, дебел и богат. Казва се сеньор Сампсън.

Тя вдигна рамене и се обърна към димящото гърне. Сандалите на Клод изскърцаха по чакъла зад нас.

— Както виждате, не съм съвсем сам. Това е моята прислужница, но е по-умна от животното. Ако сте свършили работата си, може би ще ми позволите да се върна към медитацията ми. Наближава залезът и трябва да отдам почитанията си на отиващото си божество.

Зад тухлената постройка имаше една ламаринена барака със заключена с катинар врата.

— Преди да ни оставите, бихте ли отключили и тази врата?

С дълбока въздишка той измъкна връзка ключове изпод диплите на наметката си. В бараката бяха струпани кутии и кашони, повечето от които празни. Имаше няколко чувала с фасул, кашон с кондензирано мляко, няколко гащеризона и работни ботуши.

Клод стоеше на прага и ме наблюдаваше.

— Някои от учениците ми работят понякога в долината. Подобна работа в зеленчуковите полета е също нещо като почитане.

Той се отдръпна, за да мога да изляза. В глинената пръст, до края на чакъления двор, забелязах следи от автомобилна гума. Следите бяха от тежък камион. Шарките, приличащи на кости от херинга, ми бяха познати.

— Мислех, че не позволявате достъп на моторни превозни средства отсам оградата.

Той се втренчи в земята и се усмихна:

— Само когато се налага. Онзи ден дойде камион с провизии.

— Предполагам и вярвам, че е бил пречистен?

— Да, шофьорът беше пречистен.

— Добре. Предполагам, че трябва да почистите наоколо, след като присъствието ни е заразило мястото.

— Това са ваши дела и на Бога. — Той погледна към залязващото слънце и се върна на мястото си върху покрива.

По обратния път, докато излязохме на държавното шосе, се постарах така да запаметя местата, откъдето минахме, за да мога да се върна и със затворени очи, ако се налагаше.