Рос Макдоналд
Подвижна мишена (28)

28

Завих в следващата пресечка и паркирах близо до ъгъла в очакване на нещо, което да раздвижи тишината в предградието. Секундите се изнизваха бавно една след друга.

Бях отворил вратата на колата и стъпих с единия крак на улицата, когато чух ръмженето на двигателя на седана. Прибрах крака си и се сниших над волана. След миг двигателят се изкашля отново и после замлъкна. Мястото му беше заето от един по-приглушен звук, след което от алеята се появи задницата на черния „Буик“. На волана му седеше мъж, когото не познавах. Малките му очички бяха потънали в тлъстото лице като стафиди в сурово тесто. На предната седалка до него седеше Марси. Задното стъкло беше закрито със сиви пердета.

Когато слезе до булеварда, буикът зави към морето. Следвах го внимателно, като се стараех да не ме забележат. В отсечката между Брентууд и Пасифик Палисейдс той сви наляво по един криволичещ път, който се врязваше в малък каньон. Имах чувството, че пътят до разрешаването на случая Сампсън не беше дълъг. Всички ние постепенно навлизахме в стеснението, което водеше към края.

Пътят беше изсечен в западния склон на каньона. Под незащитения му ръб се простираше джунгла от ниски шубраци. Нагоре по склона се белееха малки петна разчистена земя, върху която бяха построени къщи. Всички те бяха нови и имаха недодялан вид. Отсрещният склон беше зает от ниски дъбови гори.

От върха на поредното възвишение видях буика, който се изкачваше по следващия хълм. По нанадолнището дадох газ, прекосих едно тясно каменно мостче, издигнато над пресъхналото корито на малък планински поток, и поех нагоре по стръмното. От върха видях буика, който бавно пълзеше надолу като тежък черен бръмбар в непозната територия. Вдясно започваше тесен коларски път. Бръмбарът си пое дъх и зави по него.

Паркирах колата зад едно дърво, което я скриваше наполовина, ако се гледаше отдолу, и проследих с поглед пълзенето на буика. Когато размерите му се изравниха с тези на истински бръмбар, той спря пред една жълта къщичка. От нея излезе фигурката на тъмнокоса жена. Двама мъже и две жени слязоха от колата и я заобиколиха. После петимата заедно влязоха в къщичката, а отдалеч групичката им приличаше на огромно насекомо с няколко крака.

Оставих колата си зад дървото и се спуснах надолу през шубраците към пресъхналото корито на реката. То беше осеяно с големи камъни, иззад които изпълзяваха малки гущери, уплашени от стъпките ми. Възлестите дървета над коритото ме прикриваха от прозорците на жълтата къща, когато стигнах зад нея. Отблизо тя не беше нищо повече от една дървена барака, чийто гръб беше подпрян с ниски необработени камъни.

От вътрешността й долетя женски писък, който прозвуча приглушено още няколко пъти. Писъците застъргаха по нервите ми, но донякъде им бях благодарен, защото заглушаваха шума от изкачването ми по стената на коритото и шмугването ми под дъсчения под на бараката. След малко писъците престанаха. Лежах отдолу, заслушан в стържещите звуци по пода над главата ми. Къщата беше потънала в мълчание, сякаш в очакване на нова серия от писъци. Отдолу миришеше на прясна борова дървесина, влажна земя и на собствената ми кисела пот.

Над главата ми проговори един мек и спокоен глас:

— Ти, изглежда, не можеш да вникнеш в същността на ситуацията. Сигурно си мислиш, че нашите действия са продиктувани от чист садизъм или сляпо отмъщение. Разбира се, че ако бяхме склонни да изпитваме чувства на отмъщение, то поведението ни щеше да ги оправдава напълно.

— Карай без предисловия, за Бога! — каза гласът на мисис Естабрук. — Само си губим времето!

— Остави ме да отбележа същината на нещата, ако обичаш. А същината, Бети, е, че си действала твърде неразумно. Без да ме уведомиш, си започнала една авантюра единствено за своя сметка, а знаеш, че аз рядко одобрявам подобни действия от страна на подчинените ми. Нещата са се усложнили още повече, защото си избрала погрешен път на действие, в който естествено си се провалила. Сега полицията издирва теб, но освен това и мен, и Фей, и Луис. Имала си и наглостта да поставиш собствената ми персона в дъното на противното ти заговорче. И като капак на всичко, в проява на особено силни сестрински чувства, стреляш и убиваш брат си Еди.

— Всички знаем, че си глътнал речника — каза Фей Естабрук. — Хайде, свършвай, Трой!

— Не съм го убила аз. — Думите прозвучаха като вой на ранена котка.

— Лъжкиня! — изджавка Марси. Трой повиши глас:

— Я се успокойте всички! Нека забравим за миналото, Бети…

— Аз ще я убия, ако ти не го направиш! — изсъска Марси.

— Глупости, Марси. Ще направиш само това, което аз наредя! Изправени сме пред възможност да компенсираме щетите си и не бива да позволяваме на ниските си страсти да ни попречат. Затова сме устроили и това приятно забавление, нали Бети? Не знам къде са парите, но ще го узная. А когато това стане, ти вече ще си изкупила вината си, така че говори!

— Тя не заслужава да живее — повтори Марси. — Кълна се, че ще я убия, ако остане жива!

Фей презрително се изсмя:

— Не ти стиска да го направиш, мила. Защо иначе долетя при нас за помощ?

— Млъкнете и двете! — Гласът на Трой отново стана приветливо монотонен. — Знаеш, че мога да се справя с Марси, нали Бети? Мисля, че вече си разбрала, че мога да се справя и с тебе? Дори си мисля, че има начин да излезеш чиста от цялата тази история. В противен случай ще ти се наложи да страдаш доста. Всъщност може повече дори да не можеш да стъпиш на краката си. Мисля, че съм в състояние да ти го гарантирам.

— Нищо няма да кажа — каза тя.

— Но ако решиш да ни помогнеш — ласкаво продължи Трой — и поставиш благоденствието на групата ни пред егоистичните ти интереси, аз съм сигурен, че всички ще се радват да ти помогнат. Можем още тази вечер да те изведем от страната. Знаеш, че Луис и аз сме готови да направим това за тебе.

— Няма да го направиш — отвърна тя. — Твърде добре те познавам, Трой.

— Сега ще ме опознаеш още по-отблизо, скъпа. Луис, свали и другата обувка!

Тялото й се заизвива по пода. Можех да доловя дори дишането й. Изхлузената обувка падна на пода. Премислях шансовете ми да се справя сам със ситуацията, но горе бяха четирима, а това вече беше голяма цифра само за един пистолет. Освен това Бети Фрайли трябваше да остане жива.

Трой каза:

— Сега ще изследваме рефлекса на ходилото. Мисля, че така се казваше.

— Не обичам тези работи — каза Фей.

— Нито пък аз, скъпа. Те ме отвращават. Но Бети е твърде упорита.

За миг се възцари тишина, която опъна нервите ми до скъсване. Виковете се подновиха. Когато престанаха, установих, че устата ми е пълна с пръст.

— Реакцията на ходилото ти е отлична — заключи Трой. — Жалко, че и езикът ти не реагира по същия начин.

— Ще ме пуснете ли, ако ви кажа къде са парите?

— Имаш думата ми.

— Твоята дума! — тя ужасено изпъшка.

— Наистина ми се иска да ми повярваш, Бети. Не съм очарован от факта, че съм принуден да те измъчвам, а предполагам, че и ти не си очарована?

— Помогни ми да се изправя! Сложи ме да седна!

— Разбира се, скъпа.

— Парите са в един гардероб на багажното отделение на автобусната спирка в Буенависта. Ключът е в чантата ми.

Щом се озовах извън обсега на къщата, започнах да тичам. Когато стигнах до колата, буикът стоеше все още паркиран на пътя. Върнах се назад по пътя, преминах каменното мостче, обърнах колата и се изкачих на заден ход на няколко метра по наклона срещу моста. Зачаках появяването на буика с крак върху спирачката и готов да натисна газта.

Не след дълго чух ръмженето на двигателя от другата страна на хълма. Включих колата и бавно тръгнах надолу. Когато хромираната му повърхност блесна откъм горния край на пътя, тръгнах по средата на шосето и заковах колата по средата на моста. Чу се свистене на спирачки, придружено от пронизителния рев на клаксона. Огромната кола спря на пет крачки пред бронята на моята. Още преди да спре окончателно, аз вече бях изскочил навън.

Мъжът, когото наричаха Луис, ме изгледа над волана със сгърчено от ярост лице. Отворих вратата откъм него и му показах пистолета си. Стоящата до него Фей изкрещя от ужас.

— Излез! — наредих му аз.

Луис пусна единия си крак на земята и се опита да ме хване. Дръпнах се встрани.

— По-спокойно. Вдигни високо ръце!

Той вдигна ръце и излезе на шосето. На един от пръстите му проблесна пръстен с изумруд. Дебелият му корем се беше разлял изпод бежовото му габардинено сако.

— Ти също, Фей. Мини отсам!

Тя излезе, като се поклащаше на високите си токчета.

— Сега и двамата се обърнете!

Те бавно ми обърнаха гръб, като ме наблюдаваха през рамо. Хванах пистолета за дулото и го стоварих в основата на тила на Луис. Той се свлече на колене и плавно се приземи на тлъстото си лице. Фей се наведе в опита да предпази главата си. Шапката й се беше килнала гротескно над едното око.

— Сложи го на задната седалка!

— Ти гаден, мръсен червей! — изсъска тя. После добави и други неща. Ружът се стичаше по бузите й.

— Побързай!

— Не мога да го повдигна.

— Трябва да успееш! — Приближих се към нея.

Тя пристъпи непохватно към лежащия мъж. Тялото му беше неподвижно и тежко. Тя го подхвана под мишниците и го извлече до колата. Отворих вратата и двамата заедно го метнахме на задната седалка.

Тя се изправи, като дишаше тежко. Гримът се беше размазал окончателно по лицето й. Провинциалното спокойствие на облятия в слънчева светлина каньон обгръщаше действията ни в странен декор. Мислено си представих как ли изглеждаха фигурките ни, гледани от високо, суетящи се под парещото слънце и с мисли, оплетени в кръв и пари.

— А сега ми дай ключа!

— Ключа ли? — Тя пресили мимиката, с която искаше да изрази учудване и лицето й заприлича на карикатура. — Какъв ключ? Нямам никакъв ключ.

Очите й обаче почти недоловимо се стрелнаха към предната седалка на буика.

Там имаше черна кожена кесия. Ключът беше в нея. Прибрах го в портфейла ми.

— Влизай вътре! — заповядах аз. — На мястото на шофьора. Ти ще ни возиш.

Тя изпълни нарежданията ми, а аз седнах зад нея. Луис лежеше отпуснат в другия край на задната седалка. Очите му бяха полуотворени, но в зениците нямаше живот. Лицето му повече от всякога приличаше на тесто.

— Колата ти ми пречи да мина — троснато каза Фей.

— Връщаш се обратно.

Тя даде на заден ход и изпуфтя.

— Не толкова бързо — успокоих я аз. — Ако катастрофираме, ти едва ли ще останеш жива.

Тя изруга, но намали. После внимателно изкачи и слезе по хълма. Когато стигнахме до коларския път, я накарах да завие по него и да спре до къщата.

— Бавно и внимателно, Фей. Не се опитвай да докосваш клаксона. Животът със счупен гръбнак няма да ти е забавен, а както знаеш, ние от зодия „Близнаци“ сме безсърдечни хора.

В подкрепа на думите ми опрях дулото на пистолета в гърба й. Тя потръпна и колата бавно запълзя напред. Свих се до тялото на Луис и свалих левия прозорец. Пътят изкачи височината и къщата изникна пред очите ни.

— Завий наляво! — казах аз. — И спри точно пред вратата. Дръпни ръчната спирачка.

Вратата на къщата започна да се отваря навътре. Наведох глава. Когато я вдигнах, на прага й стоеше Трой хванал, с дясната си ръка рамката на вратата. Прицелих се и стрелях. Намирах се на двадесет крачки разстояние и можах да видя следата, която куршумът ми подобно на тлъсто червено насекомо остави върху дланта на дясната му ръка.

За миг той остана парализиран и докато успее да достигне до кобура с лявата си ръка, аз бях вече при него, за да приложа отново удара с дръжката на пистолета. Той приседна на стълбите, а главата му провисна безпомощно между коленете.

Двигателят на буика изръмжа зад гърба ми. Изтичах до Фей, преди да е успяла да обърне колата, и я избутах навън. Тя се опита да ме наплюе, но улучи собствената си брадичка.

— Влизаме вътре — казах аз. — Ти водиш.

Тя се заклати като пияна, като се препъваше на токчетата си. Трой се беше свлякъл пред стълбите и лежеше свит на кълбо. Наложи се да го прекрачим.

В стаята още се носеше миризма на пърлено. Бети Фрайли лежеше просната на пода, а пръстите на Марси се бяха впили в гърлото й. Дръпнах Марси настрани. Тя изписка, залитна и падна на земята, но не направи опит да се изправи. С оръжие в ръка приканих Фей да застане до нея.

Бети Фрайли се изправи, като хъркаше задавено. Едната половина на лицето й беше украсена от четири паралелни кървави ивици. Другата част беше мъртвешки бледа.

— Изглеждате чудесно — казах аз.

— Кой сте вие? — Гласът й приличаше на монотонен грач. Погледът й беше безизразен.

— Няма значение. Да се махаме оттук, преди да се е наложило да убия тези хора.

— Не би било зле — отвърна тя. После се опита да стане, но отново се свлече на колене. — Не мога да ходя.

Вдигнах я. Тялото й беше леко и твърдо като суха тояга. Главата й висеше над рамото ми. Имах чувството, че носех някакво лошо дете. Марси и Фей ме наблюдаваха от ъгъла на стаята. За пореден път се убедих, че злото беше женско качество, то беше като отрова, която те отделяха и вливаха като зараза в мъжете.

Занесох Бети до колата и я положих на предната седалка. Отворих задната врата и избутах тялото на Луис на земята. По устата му бяха избили мехури от слюнка, които дъхът му равномерно издуваше и пускаше.

— Благодаря ви! — тъничко изграчи тя, когато седнах зад волана. — Спасихте ми живота, ако това изобщо значи нещо.

— Не значи кой знае колко, но ще трябва да ми платите за услугата. Цената ми е сто хиляди долара и Ралф Сампсън.