Рос Макдоналд
Подвижна мишена (22)

22

Съпроводиха ме навън до колата. Зад нея беше паркиран буикът на Трой. Камионът си беше отишъл. Клод и мургавите мъже също си бяха отишли. Навън продължаваше да бъде нощ, но луната беше слязла вече ниско долу.

Пъдлър измъкна от бараката зад тухлената постройка въже, навито на кълбо.

— Сложете си ръцете зад гърба — каза Трой. Ръцете ми останаха да висят до тялото.

— Сложете си ръцете зад гърба!

— Трябва ли пак да повтарям, че само изпълнявам служебните си задължения — казах аз. — Ако продължавате да упражнявате насилие върху мен, ще подам оплакване.

— Пак плачете за бой — каза Трой. — Успокой го, Пъдлър!

Обърнах се към Пъдлър, но не достатъчно бързо. Юмрукът му се стовари върху тила ми. Болката прониза тялото ми, сякаш се забиха хиляди стъкълца, и нощта отново ме притисна. След това се озовах на някакво шосе. Движението беше страшно оживено. Аз носех отговорност за пътниците във всяка една от колите. За всеки трябваше да пиша отчет: възраст, професия, хоби, вероизповедание, банкова сметка, сексуални наклонности, политически убеждения, престъпления и любими ястия. Пътниците непрекъснато сменяха колите като хора, които се забавляват да сменят плочите на музикалната кутия. Колите сменяха номерата и цветовете си. Свърши ми се мастилото. Един син камион ми спря на стоп и се превърна в погребална кола. Еди беше на волана и аз го оставих да шофира. Замислях план за убийство.

Планът ми беше почти готов, когато дойдох в съзнание. Намирах се, заклещен на пода на моята кола между предната и задната седалка. Подът под тялото ми вибрираше, а болката в главата ми бе позатихнала. Ръцете ми отново бяха вързани отзад. Над предната седалка стърчеше широкият гръб на Пъдлър. Не можех да стана на крака и да го достигна.

Опитах се да освободя ръцете си от въжето, като ги извивах и дърпах, докато китките ми се протриха и дрехите ми плувнаха в пот. Въжето ме стегна още по-здраво. Отказах се от този план и започнах да измислям друг.

Мрачният и пуст път ни отведе далеч от планините, отново до морето. Пъдлър паркира под един брезентов навес, опънат върху колове. Щом двигателят угасна, можах да доловя плискането на вълните, които се разбиваха на плажа. Той ме измъкна за яката и ме изправи на крака. Видях как пъхна ключовете от камиона в джоба си.

— Не вдигай много шум — каза той, — освен ако не ти се яде още бой.

— Ти си бил много смел — казах аз. — Трябва да си голям куражлия, за да удариш човек изотзад, докато друг го заплашва с оръжие.

— Затваряй си устата! — Той разтвори пръстите си пред лицето ми и ги изви като куки. Цялата му длан вонеше отвратително на конска пот.

— Голям куражлия си, щом мачкаш лицето на човек, чиито ръце са вързани зад гърба.

— Затваряй си устата или ще я затворя завинаги.

— Това няма да се хареса на мистър Трой.

— Млъквай и мърдай напред. — Той ме сграбчи за раменете и ме изтика извън платнището.

Намирах се на единия край на дълъг кей, който беше издигнат на колове над водата. В далечината пред мен се виждаха очертанията на няколко сондажни кули и никаква светлина. Повърхността на морето беше неподвижна, само в края на кея се чуваше ритмичният звук от петролната помпа. Запътихме се натам един след друг, като Пъдлър завършваше колоната. Дъските бяха изкорубени и лошо прикрепени към подпорите. Под цепнатините блестеше черната вода.

На около сто метра навътре видях и самата помпа, която падаше и се издигаше като механична люлка. До нея се издигаше барака за инструменти, а напред се ширеше океанът.

Пъдлър отключи вратата на бараката, закачи фенера на една кука и го запали.

— Сядай, нещастнико!

Той отнесе фенера до една масивна пейка, опряна до стената. Към едната й страна беше прикрепено менгеме, а около него бяха разхвърляни инструменти: клещи, различни по вид и големина, гаечни ключове и една ръждясала пила.

Седнах на свободното място. Пъдлър затвори вратата и постави фенера върху един празен варел. Осветено отдолу от жълтата трептяща светлинка, лицето му изглеждаше получовешко. То беше с надвиснали вежди и издадена напред челюст като на неандерталец, огромно и тъпо, без мисъл. Знаех, че не беше честно да го виня за действията му. Той беше някакво диво недоразумение, случайно попаднало в света на стоманата и бетона, едно добре обучено работно животно и машина за бой. Но въпреки това го обвинявах и си имах причина. Трябваше да намеря начин да му върна всичко, което си беше заслужил.

— Сега се намираш в несвойствена за тебе ситуация — казах.

Той не ме чу или не пожела да отговори. Наведе се към вратата, едра човешка буца, която препречваше пътя ми. Заслушах се в ударите и скърцането на помпата отвън и в плискащата се вода. Сетих се за нещата, които вече знаех за Пъдлър.

— Намираш се в несвойствена за тебе ситуация — повторих аз.

— Затваряй си плювалника!

— Имам предвид ролята ти на надзирател. В повечето случаи си се намирал от другата страна, нали. Ти седиш в килията, а някой друг те пази.

— Казах да си затваряш плювалника!

— В колко затвора си бил, тъпако?

— За Бога! — изрева той. — Предупредих те. — Той се заклатушка към мен.

— Голям куражлия си — казах аз, — да биеш човек, когато ръцете му са вързани зад гърба.

Отворената му длан ужили лицето ми.

— Лошото при теб е, че си пъзльо — казах. — Точно, както казваше Марси. Тебе те е страх дори от Марси, нали?

Той стоеше, надвесен отгоре ми, и примигваше.

— Ще те убия, чуваш ли. Ако още веднъж повториш всичко това, ще те убия! — Речта му беше накъсана, думите излизаха твърде бързо за отпуснатата му уста. В ъгълчетата се бяха образували мехурчета слюнка.

— Мистър Трой няма да одобри това. Той ти каза да ме пазиш, не си ли спомняш? Нищо не можеш да ми направиш, Пъдлър!

— Не дразни слуха ми — каза той. — Иначе ще ти опъна ушите!

— Едва ли щеше да можеш, ако ръцете ми бяха свободни, загубен некадърнико!

— Ти кого наричаш некадърник?! — Той отново вдигна ръка.

— Тебе, долнокачествена подлото — казах. — Ти си свършен, напълно пропаднал. Бива те само да удряш беззащитни хора.

Този път не ме удари. Извади сгъваемо ножче от джоба си и го отвори. Малките му очички диво блестяха. От устата му се стичаше слюнка.

— Стани — каза той. — Сега ще ти покажа кой е подлога!

Обърнах се с гръб към него. Той сряза въжето около китките ми и затвори ножчето. След това ме обърна към себе си и ме посрещна с един бърз десен удар, който направи лицето ми безчувствено. Знаех, че не можех да се меря с него. Изритах го в корема и го отпратих към другия край на бараката.

Докато се връщаше към мен, грабнах пилата от пейката. Острието й беше изтъпено, но пак вършеше работа. Стиснах здраво пилата в ръка и разрязах челото му от край до край. Той направи крачка назад.

— Ти ме нарани — каза той в почуда.

— След малко няма да можеш да виждаш, Пъдлър.

Един финландски моряк, с който се бях запознал на доковете в Сан Педро, ми беше разказал как прибалтийските борци с ножове ослепяват противниците си.

— Сега ще те убия. — Той се понесе насреща ми като бик.

Наведох се към земята, озовах се под него и започнах напосоки да го мушкам с пилата. Той се сгъна на две и се срути. Хукнах към вратата. Той се затича към мен и на прага ме хвана. Заклатушкахме се по дъските на кея и пропаднахме надолу. Преди да потъна, успях дълбоко да си поема дъх. Потъвахме заедно надолу. Пъдлър яростно ме удряше, но водата омекотяваше ударите. Вкопчих се с пръсти в колана на панталона му и продължих да го тласкам надолу.

Той се мяташе и риташе като уплашено животно. Видях как въздухът му излезе на малки сребристи мехурчета, които се насочиха нагоре към повърхността. Все още се държах за него. Дробовете ми се молеха за въздух, гръдният ми кош се беше сплескал. Всичко в главата ми стана на каша. Пъдлър беше престанал да се съпротивлява.

Пуснах го и изплувах навреме на повърхността. Поех си дълбоко дъх и се гмурнах отново. Дрехите ми пречеха, а обувките тежаха като окови. Спусках се надолу през все по-студените пластове, докато ушите ме заболяха от увеличеното налягане. Пъдлър не се виждаше никакъв. Опитах така още шест пъти и се отказах. Ключът от колата ми остана в джоба на панталона му.

Когато доплувах до брега, краката отказаха да ме държат. Наложи ми се да плувам бързо, за да избягам от прибоя. Изтощението ми беше отчасти физическо, отчасти от страха. Страхувах се от съдържанието на ледената вода зад гърба ми.

Останах да лежа така, докато ударите на сърцето ми се нормализираха. Когато станах на крака, в просветляващото небе видях ясно очертанията на сондите. Изкачих се до навеса при колата ми и запалих фаровете.

Върху един от коловете, поддържащи платнището, бяха окачени медни жички. Оголих краищата и свързах двете клеми на стартера. Двигателят заработи още при първия опит.