Карлийн Брадфорд
Кралица за девет дни (9)

8. Злощастно годеничество

Джейн впи невярващ поглед в човека. Херцогът на Съмърсет? Бащата на Едуард? Но това не може да бъде!

Баща й изглеждаше не по-малко поразен от нея. Той сякаш за миг изгуби дар слово, а минувачът се възползва от объркването му и търти да бяга. Отначало лорд Дорсет сякаш се канеше да спре друг минувач, но после внезапно се отказа.

— Направете път! — извика на слугите той. — Бързо разчистете пътя, казах! — И бясно препусна, разбутвайки минувачите във всички страни. Останалите от свитата му бяха оставени на произвола на съдбата да се придвижат както могат.

Щом пристигна в Дорсет хауз, лорд Дорсет хвърли юздите на коня в ръцете на първия пристигнал слуга.

— Приготви ми бързо друг отпочинал кон! Отивам в двореца!

Малко след това Джейн дочу тропот на копита по каменната настилка, а когато се втурна към прозореца, видя баща си да напуска в галоп двора на къщата им.

Тя едва успя да сдържи нетърпението си, докато той се върне — слугите в къщата не можеха да й кажат нищо повече от случайния минувач на улицата. Ето защо Джейн бе принудена да кръстосва трескаво тясната стая, която споделяше със сестра си Катерина, очаквайки да чуе завръщането на лорд Дорсет. Катерина й прави компания известно време, но накрая се умори и заспа. Джейн обаче не можеше да мигне, преди да е научила нещо повече. Какви ли обвинения бяха скалъпили срещу добрия херцог? Тя си спомняше лошите предчувствия на Едуард и бе готова да се закълне, че зад всичко това стои графът на Уоруик.

Баща й се завърна късно след полунощ. Щом чу тропота на коня му, Джейн грабна един шал и се втурна надолу по стълбището. За ужас на мисис Елен тя беше отказала да се приготви за сън тази вечер и сега бе напълно облечена. Така стигна зимния салон, където чакаше майка й, в същия миг, в който влезе и лорд Дорсет.

— Джейн, какво правиш тук по това време? Връщай се веднага в стаята си, дете — започна майка й, но лорд Дорсет я прекъсна, без дори да забележи присъствието на Джейн.

— Хубава каша се е забъркала — гневно възкликна той, влитайки в стаята, като в бързината метна на пода след себе си своята шапка и ръкавиците. Един слуга припряно събираше всичко, но се дръпна уплашен, когато лордът отново извиси глас.

— Много удобно време намерихме да обявим годежа на дъщеря ни със сина на Съмърсет, няма що! Бог ми е свидетел, че всички бяха вперили очи в мен, когато влязох в двореца, а мнозина даже ми се хилеха злорадо!

— Но татко, какви обвинения е възможно да се измислят срещу херцога…

— Пфу! Херцогът е същият глупак, какъвто беше и брат му. Знаеш ли какво е сторил този безумец? Размътил е водата на лордовете с това негово кокетничене с народа — да отвори вратите на Хамптън корт представете си! А на всичко отгоре призовал хората да тръгнат с него към Уиндзорския дворец, като взел и краля със себе си. Очевидно е отвлякъл Едуард, за да си осигури защита срещу гнева на останалите лордове!

— Винаги съм твърдяла, че е луд — на свой ред избухна лейди Франсиз. — И той, и ужасната му жена. Знаех си, че нищо добро няма да излезе от този съюз с тяхното семейство.

Джейн я изгледа недоумяващо, припомняйки си как тя отрупваше с ласкателства херцога и херцогинята на Съмърсет, докато им гостуваха в Брадгейт. Устните на момичето се присвиха от отвращение, но сега нямаше време да се разправя с майка си.

— Какво се е случило после, татко? — нетърпеливо попита тя.

— Глупакът дори това не е успял да свърши докрай, ами тръгнал само с малка група свои приближени, така че лордовете събрали войска и го заловили, разбира се. Всичко приключило за една нощ. А сега добрият херцог е на сигурно място в Тауър, където, обзалагам се, или ще изгние, или скоро ще го обезглавят.

— Кралят няма да позволи това. Той е силно привързан към чичо си. — Джейн не можеше да си представи нейния братовчед, краля, да се обърне срещу чичо си, каквото и да се случи.

— Също толкова силно, колкото беше привързан и към другия си чичо, докато той не се опълчи срещу него — подигравателно отвърна баща й.

Внезапен студ скова сърцето на Джейн. Изглежда все пак това не бе толкова невъзможно.

— Ами лорд Едуард? Какво ще се случи с него? — Тя едва се насили да зададе този въпрос.

— Наистина, какво ли? И какво да правим ние сега? Та ти си сгодена за сина на един предател!

— Знаех си, че това е грешка! Колко ти повтарях, че този брак не е за добро — нахвърли се гневно срещу съпруга си лейди Франсиз.

— Какво е станало с Едуард? Къде е той сега? — почти обезумяла извика Джейн.

— Нито знам, нито ме е грижа. Засрами се, Джейн! Даваш ли си сметка какъв срам стовари на семейството ни?

Джейн рязко се извърна и побягна навън от стаята. Щом като баща й не знаеше какво е станало с Едуард, това вероятно означаваше, че той поне засега е в безопасност. Това бе единственото, което занимаваше ума й в момента.

Два дни по-късно обаче дори тази ефимерна надежда се изпари. А подозренията на Джейн към графа на Уоруик напълно се потвърдиха. Графът лично съпроводи краля обратно до Хамптън корт и по всичко личеше, че сега той контролира положението. За ужас на Джейн малко след това дойде и вестта, че лорд Едуард е пратен във Франция като заложник срещу покорството на своя баща.

— Като заложник — невярващо попита Джейн, когато лорд Дорсет й каза новината. — Че за какво може да послужи Едуард?

— Очевидно графът на Уоруик крои нещо — отвърна баща й. — Ето защо се нуждае от подкрепата на херцога. А какъв по-добър начин да си осигури неговото послушание от това да го лиши от най-милото му? Нима и самият херцог не е използвал същата тактика, когато е отвлякъл краля? Само дето е бил надхитрен от един по-умен играч от него самия.

— Сигурно искаш да кажеш по-безскрупулен и по-зъл играч от него — промърмори Джейн. За щастие баща й не чу последната забележка.

— Трябва незабавно да молиш за аудиенция при граф Уоруик — намеси се лейди Франсиз — и да го увериш в нашата преданост към краля, въпреки този злополучен съюз.

— Вече го сторих, съпруго — спокойно отвърна лорд Дорсет. — И както обикновено, се уверих, че той е много сговорчив човек — двамата чудесно се разбрахме.

Студът, който беше обхванал сърцето на Джейн, я скова още по-силно. Тя можеше да се закълне, че този подозрителен съюз не носеше нищо добро за нея и Едуард.

* * *

Отвсякъде се носеха противоречиви и взаимно изключващи се слухове. Херцогът щял да бъде подложен на мъчения и разпитван. Херцога щели да го освободят. Херцогът бил обвинен в предателство. Херцогът в нищо не бил обвинен. Джейн отчаяно търсеше начин да се види с краля, своя братовчед, но сега той приемаше единствено членовете на неговия Таен съвет — и по-специално Джон Дъдли, граф на Уоруик. Най-накрая обаче все пак прати да я повикат.

Джейн едва изтърпя задължителните приготовления, за да изглежда както подобава на срещата с краля, като за ужас на мисис Елен претупа набързо обличането на официалните си одежди и след по-малко от час вече беше в двореца. Тук обаче — това се случваше за първи път — тя бе принудена да чака близо час. Когато най-сетне пристигна един слуга, за да я отведе при краля, тя вече бе съвсем изтерзана и разяждана от съмнения, напълно загубила самообладание.

— Братовчеде — извика, недовършила дори първия от поредицата задължителни дълбоки поклони. — Как можа да сториш това на чичо си, когото толкова обичаш и цениш? Сега какво ще правиш с него?

За щастие кралят беше сам и никой не стана свидетел на нейното избухване. Въпреки това лицето на Едуард помръкна и той я изгледа така, както не беше правил никога преди това.

— Милейди, вие се самозабравяте! — остро отвърна той.

— Но, Ваша Светлост, чичо ви със сигурност не е искал да ви причини нищо лошо — поправи се Джейн, щом зърна изражението на Едуард. И възвръщайки трезвата си мисъл, тя се приведе в нов церемониален поклон. — Простете ми, Ваша Светлост, говорих твърде неразумно. Аз просто… — И тя вдигна умоляващ поглед към него. — Какво ще стане сега — попита отново и довърши с едва чут шепот: — Какво ще стане с Едуард?

При тези нейни думи кралят омекна и й протегна ръка.

— Стани, Джейн. Сега вече разбираме защо си толкова разтревожена. Бъди спокойна, нищо няма да се случи на нашия и твоя добър приятел, граф Хартфорд. Но що се отнася до неговия баща, нашия чичо… — Лицето му отново доби мрачно изражение. — Граф Уоруик ни посъветва…

— Нали няма да го послушаш? — избухна отново Джейн, забравяйки своето смирение и покорство. — Нямам вяра на този човек, братовчеде. Той не мисли никому доброто и се грижи само за собствената си изгода. Мога да се закълна в това!

— Джейн!

При това ново порицание Джейн пламна до корена на косите и прехапа устни. Трябваше да се владее по-добре.

— Граф Уоруик ни оказа неоценима подкрепа. Ние високо ценим съветите му и няма да позволим никакви злословия по негов адрес. — Едуард изрече това високомерно, със студен глас, очевидно ядосан на Джейн.

— Простете ми, Ваша Светлост. Думите ми бяха необмислени и прибързани — покорно произнесе Джейн, но сърцето й биеше бясно.

Едуард продължи по-спокойно, даже приятелски, превръщайки се отново в нейния мил братовчед.

— Тъкмо той дойде да ме спаси, Джейн. Честно да си призная, онази нощ бях сигурен, че чичо е полудял. Също като брат си, помниш това, нали? — И той я погледна неспокойно.

Тя само кимна в отговор, защото не смееше да произнесе и дума.

— Херцогът на Съмърсет ме вдигна от леглото и ме отвлече към Уиндзор посред нощ, без дори думичка да ми каже, Джейн. А когато лордовете дойдоха да ме освободят с войската си, той ме изправи заедно с него при портите на двореца. Имаше толкова много народ там! Дрънкаха мечове, горяха факли, такъв шум и бъркотия! Дори не знаех какво ще стане занапред. — Едуард млъкна. Изражението на лицето му издаваше нещо, което той никога не би признал — колко уплашен е бил в онази нощ. Ето защо трудно би простил на чичо си за случилото се тогава.

В този момент в стаята влязоха слуги с освежителни напитки. Хенри Сидни и Барнаби Фицпатрик се промъкнаха след тях, решени да забавляват и развличат своя крал дотогава, докато той отново възвърне бодрия си дух и предишното си безгрижие. Това принуди Джейн да спре да го разпитва. За съжаление разговорът й с него ни най-малко не успокои страховете й, нито пък й даде някаква надежда.

* * *

Коледните празници наближаваха, но това сега за Джейн бе същинско мъчение. Приготовленията за тържеството и пиршествата в двореца и безгрижното веселие на краля и неговите приятели само задълбочаваха отчаянието й. Херцогът все още лежеше в Тауър. Едуард продължаваше да е изгнаник във Франция.

В един навъсен и унил февруарски следобед, уроците на Джейн при Джон Айлмер бяха прекъснати от влизането на една прислужница.

— Някакъв човек иска да ви види, милейди — обяви с поклон тя.

Джейн любопитно вдигна очи от книгите.

— Кой е той — попита.

— Някакъв млад господин, милейди. Не пожела да си каже името и настоява веднага да се срещне с вас.

Джейн стана. Тя не познаваше никакъв млад господин, който би дошъл специално, за да се види с нея. Родителите й не бяха вкъщи — най-вероятно той искаше да се срещне с тях, а слугинята просто се е объркала. Въпреки това Джейн се извини на учителя си и последва момичето по стълбището надолу, като умът й все още беше зает с урока, върху който работеха в момента.

Но щом вдигна гоблена, закриващ вратата на приемната, тя замръзна на мястото си. Там я чакаше Едуард.

— Джейн! — извика той.

Радостта им беше толкова силна и всепоглъщаща, че те забравиха официалностите и се втурнаха един срещу друг. Миг по-късно обаче спряха на благоприлично разстояние, внезапно засрамени.

— Как е възможно да не съм чула нищичко за завръщането ти? Даже баща ми не е разбрал за него. Какво стана? Да не са освободили баща ти? — Въпросите се сипеха един след друг от устата на Джейн.

Едуард се разсмя.

— Всичко е наред, милейди. — Той спря за малко, после пак продължи, но вече не толкова весело и оживено. — Е, поне е почти добре. Баща ми беше освободен, а мен ме върнаха обратно.

— О, Едуард — въпреки студа навън, Джейн сякаш почувства върху себе си топлите слънчеви лъчи на лятото. — Толкова се страхувах… Толкова се надявах… — Тя тръсна глава, за да спре сълзите, които внезапно рукнаха по бузите й. — Но защо каза „почти добре“ — добави тя бързо, осъзнала горчивината в гласа му. — Какво е станало? Ела, седни тук и всичко ми разкажи. — И тя го поведе към салона, където огънят весело пукаше в камината, после го настани да седне близо до нея. — Разказвай сега! — нареди му тя, уж забравяйки да пусне ръката му.

— Освободиха баща ми — повтори Едуард, — ала за това той трябваше да заплати определена цена. Вече не е регент, но затова пък ще му разрешат отново да е член на Тайния съвет на краля.

— Тогава кой ще стане регент?

— Твърдят, че никой, а всички членове от Тайния съвет на краля ще носят отговорност за него и за кралството. В действителност обаче това не е точно така. Има един човек, който ще притежава най-голяма власт, макар че никой не смее да признае гласно това.

— Граф Уоруик — със суров глас довърши Джейн.

— Точно така — отвърна Едуард. — Именно той определи условията, при които да бъде освободен баща ми.

— И какви са те?

— Повечето от неговите земи се конфискуват в полза на краля. По-голямата част от собствеността ни също е предадена в негово разпореждане. Вече не сме богати, Джейн. За нас не остана почти нищо. Какво ли ще кажат за това твоите родители?

— Че какво има да казват? Нали се врекохме един на друг. Те не биха могли да развалят обявения годеж! — Джейн говореше с уверен тон, но в душата си съвсем не беше толкова сигурна за онова, което казва. Родителите й обикновено не се съобразяваха нито с дадената дума, нито с направените обещания.

— Има и още нещо — продължи Едуард. — Сестра ми, лейди Ан, ще бъде омъжена за лорд Лайл, по-големия син на графа. По този начин влиянието му върху нас ще се засили още повече. А дъщерята на графа, лейди Мери, ще стане жена на приятеля на нашия братовчед — лорд Хенри Сидни. Както се вижда, граф Уоруик здравата се е подсигурил.

Настъпи моментна тишина. Бъдещето пред тях вече им се виждаше мрачно и несигурно.

После Джейн се овладя и решително вирна глава.

— Каквото и да става, ти все пак се върна. Баща ти е отново свободен и върнат във властта. Ние сме все още годеници. О, Едуард, а можеше да е толкова по-страшно!

Едуард също се поотпусна и се усмихна.

— Да, имаш право, наистина можеше да е много по-зле. Сега трябва с две ръце да грабнем, каквото ни е останало и да сме щастливи.

* * *

И те наистина бяха щастливи през следващата една година. Лорд Дорсет и лейди Франсиз очевидно никак не бяха доволни от развитието на събитията, но точно тогава нямаха кой знае какъв избор и трябваше да се примирят. Тъй като херцогът на Съмърсет все още се ползваше с благоразположението на краля и запази част от своята власт, те нямаха причина да се откажат от годежа на своите деца. През октомври Джейн щеше да празнува своя четиринайсети рожден ден и ставаше на възраст, на която можеше да се омъжи. Едуард бе две години по-голям от нея, ето защо не съществуваше никакво основание тяхната сватба да не се подготви още отсега. Джейн започна лека-полека да говори за нея, постепенно преодолявайки съпротивата на родителите си.

После се случи нещо, което промени всичко. Дядото на Джейн, старият херцог на Съфолк, почина, завещавайки титлата на своя най-голям син — по-малкия полубрат на лейди Франсиз. Но още същото лято и той, и по-малкият му брат прихванаха потницата, която върлуваше из целия град, и починаха. Така лейди Франсиз наследи титлата херцогиня на Съфолк, а покрай нея лорд Дорсет стана херцог. Жадната за слава, власт и пари семейна двойка се възползва тутакси от неочаквания късмет, който съдбата й поднесе. Двамата побързаха да се настанят заедно с дъщерите си в един от кралските апартаменти на Ричмънд палас. Отношението им към краля, което досега бе доминирано единствено от дълбокото уважение и боязънта им на смирени поданици, сега стана по-свободно и задушевно.

— Пак са започнали да кроят планове за моята сватба — простена Джейн пред мисис Елен. — По очите на майка ми познавам, че щом ни види заедно с краля, замисля нещо. Нейната амбиция отново не й дава мира и се боя, че това не вещае нищо добро за мен и лорд Едуард.

— Но, милейди, как е възможно да отстъпят от дадената дума? — Мекият и успокоителен глас на Елизабет Тайлни наруши тишината. Откакто Джейн се нанесе със семейството си в Ричмънд палас, тя отново прати да повикат придворната дама при нея. Двете бяха станали добри приятелки, докато Джейн живееше при лорд адмирала и сега трудно можеше да се раздели с нея, въпреки постоянната компания на сестрите си.

— Боя се, мистрис Тайлни, че майка ми не би се спряла пред нищо, за да добие онова, което иска.

Но съдбата беше отредила друго и малко след преместването на новите херцог и херцогиня на Съфолк в Ричмънд палас, бе провъзгласен годежът на крал Едуард с Елизабет, принцеса на Франция.

Джейн от все сърце се радваше на тази новина и едва успя да прикрие въодушевлението си от своите дълбоко огорчени и разочаровани от нея родители. Сега вече нямаше никакви пречки пред годежа й с Едуард и тя с нова енергия взе да настоява пред майка си и баща си за ускоряване на сватбата.

С придобиването на новата титла участието в дворцовия живот стана още по-обсебващо за семейството на Джейн. Тя недоволстваше срещу всички безсмислени церемонии, които според нея бяха чисто губене на време. Предпочиташе да я оставят на мира, за да се посвети на книгите и да не се лишава от срещите с любимия си братовчед. Но всички нейни протести останаха напразни и тя въпреки волята си беше принудена да участва в безсмислените ритуали заедно с останалите придворни. Майка й бе непреклонна по въпроса, че трябва да заеме полагащото й се място в кралската свита, където сега в лицето на омразната херцогиня Съмърсет виждаше единствената своя съперница. А само как я вбесяваше този факт! Херцогинята на Съфолк беше категорична, че дъщерите й Джейн и Катерина, макар за втората това да се отнасяше в по-малка степен, задължително трябва да я придружават при всяка нейна поява в двора. Единствено Мери все още можеше да си спести дворцовите церемонии, но Джейн бе сигурна, че истинската причина за това е неудобството на майка й от нейния външен вид. Това, естествено, още повече усилваше любовта на Джейн към малкото й сестриче и тя се стараеше да прекарва всеки свободен миг с Мери.

През есента на 1551 година Мери дьо Гиз, кралица и регент на Шотландия, поиска да прекоси Англия по пътя си обратно към Франция. Тя бе гостувала на дъщеря си Мери, младата кралица на Шотландия, сгодена за дофина на Франция и отгледана във френския двор. Крал Едуард милостиво даде своето съгласие и даже реши да я посрещне в двора си, както подобава на коронована особа.

Дворецът зажужа като кошер около подготовката на бъдещата кралска визита, в чест на която щеше да бъде даден прием и пиршество. Херцогинята на Съфолк реши, че това е най-подходящият случай да надмине себе си, пък и херцогинята на Съмърсет, което се разбираше от само себе си. Покоите й се отрупаха с коприна и кадифе. Шивачките пърхаха около нея като работливи пчели, докато тя избираше най-великолепните одежди, достойни за нея.

За Джейн това щеше да е първата официална поява в двора след придобиването на новата титла, но тя отказа да вземе участие в суетнята около избирането на рокля за този случай.

— Тези труфила и премени не са ми по сърце, майко — възпротиви се тя. — Пък и нали знаеш колко разпалено д-р Латимър проповядва срещу суетата и тая езическа склонност да се обличаме в пищни дрехи, както у дома, така и като ходим на църква.

Протестантската религия повеляваше нейните последователи да се носят просто и скромно и Джейн с готовност следваше тези повели. Тя бе избрала за свой образец принцеса Елизабет. Макар принцесата да прекарваше повечето време в покоите си, за нея се знаеше, че налага на себе си и своите приближени строго и лишено от каквито и да е украси облекло.

Седмица преди посрещането на кралицата на Шотландия обаче, за Джейн пристигна колет от принцеса Мери. Тя също гледаше повечето време да е далеч от Лондон, тъй като в столицата бяха забранили литургията. Сега можеше свободно да следва католическата религия единствено в своя дом, но дори там не се чувстваше защитена и спокойна. Въпреки това Мери оставаше предана и любяща приятелка на херцогинята и двете постоянно си разменяха подаръци. Този път това се оказа прекрасна рокля от алена коприна със сребротъкана горница от брокат за Джейн. Джейн я намрази още от пръв поглед.

— Нямам намерение да облека това и да оскърбя нейна милост принцеса Елизабет като потъпча нейната скромност, която е за пример! — извика тя и заповяда на слугата, донесъл кутията с роклята: — Върнете го на принцеса Мери! Предайте й моята благодарност и й кажете, че дълбоко съжалявам, но моята религия повелява да се въздържам от подобни труфила.

— Стой! — изрева в този момент херцогинята. — Тъкмо напротив — ти ще предадеш смирената благодарност на лейди Джейн и дълбокото й задоволство от подаръка на нейна светлост, като я увериш, че тя с огромна радост ще облече тази великолепна рокля.

Изгубилият и ума, и дума прислужник побърза да напусне стаята, колкото се може по-скоро.

Джейн сви устни и твърдо погледна майка си.

— Няма да облека това.

— И още как!

Накрая, както обикновено, херцогинята постигна своето. Джейн се появи редом с нея, за да приветства с добре дошла в английския двор шотландската кралица, също толкова пищно и бляскаво облечена, колкото бе и нейната майка. Лицето й сега изглеждаше още по-бледо в ореола от ярките и бродирани със злато и сребро платове. Около врата й лъщеше още един подарък от принцеса Мери — огърлица от дребни тъмночервени рубини. Когато Джейн пристъпи в балната зала на двореца Уестминстър, камъните на колието й блестяха, отразявайки светлината от свещите като малки капчици кръв.

А майка й се кланяше на всички страни и се усмихваше лъчезарно, видимо доволна от поредното си завоевание.