Карлийн Брадфорд
Кралица за девет дни (7)

6. „Ще си платиш за това, чичо!“

След погребението Джейн се присъедини към родителите си, които отново се бяха върнали в Дорсет хауз в Лондон. Те обаче не се зарадваха особено на тази среща. По всичко личеше, че плановете им са се провалили и те все още не знаеха какво да предприемат занапред. Джейн на свой ред се чувстваше отчаяна и безпомощна. На всичко отгоре, сякаш още повече да подсили самотата й, сестра й Катерина не беше в Лондон — този път не й бяха разрешили да дойде.

Един ден, не беше минал и месец от последните събития, тя чу познатия жизнерадостен и приповдигнат глас да кънти из къщата им, докато се спускаше към трапезарията да вечеря с родителите си.

— Бога ми, значи всичко вече е уредено! — тъкмо обявяваше с весел тон лорд адмиралът, главнокомандващ на флота. — Имате петстотин паунда веднага, като първо плащане от две хилядите паунда за опекунството над лейди Джейн. Обещавам ви, че нито за миг няма да се каете за това, Дорсет. Вече можем да смятаме годежа за уреден.

Докато Джейн стоеше като поразена от гръм на последното стъпало, майка й плавно излезе от стаята, следвана от лорд Дорсет и адмирала.

— Милейди — възкликна адмиралът, привеждайки се в поклон пред нея, и целуна ръката й със засукан реверанс. — За свое огромно удоволствие отново съм във вашата очарователна компания. Моят дом, дворецът Сеймор, очаква завръщането ви. Един апартамент ще бъде обзаведен специално за вас — като за истинска принцеса. Но какво говоря — като за същинска кралица!

Преди окаменялата Джейн да успее да продума, той продължи да крачи напред и размятал тежката си пътническа наметка, изчезна от погледа й.

Джейн изви питащи очи към родителите си.

— Какво означава всичко това, добри ми татко и майко?

— Връщаш се да живееш с негова светлост лорд адмирала — насмешливо отвърна майка й. — Той милостиво се съгласи да те приеме под своя опека.

— Срещу първа вноска от петстотин паунда, част от общата сума от две хиляди паунда!

Лейди Франсиз се обля в червенина и пълните й бузи започнаха да се тресат от гняв.

— Как смееш да държиш този тон на родителите си, госпожичке? Единствено лордът, твоят баща, и аз можем да решаваме кое е най-добре за теб. А ти ще трябва да ни се подчиниш без дума повече!

— Ами годежът, за който говорехте — що за план е това? Какво заговорничехте с него?

— Млък! — баща й я сграбчи за ръката и силно я разтърси. — Мери си думите! И дума не е ставало за годеж. Ти ще си под опеката на лорд адмирала, това е всичко. И да мълчиш!

Но отвъд гнева на своя баща Джейн зърна страх в очите му. Очевидно бяха заговорничели нещо тайно и поверително. А то, по всичко личеше, бе и опасно, щом като за него не трябваше да се говори открито. Можеше да бъде само едно — крояха планове да я омъжат за краля. А щом лорд адмиралът се бе заел с тази работа, то тогава нямаше съмнение, че всичко ще бъде в негов интерес. Джейн го беше опознала достатъчно, за да знае, че той мисли единствено за себе си и за укрепването на собствената си власт. И след като тя ще бъде под негова опека, а по-късно ще стане и кралица… Ако това се случеше, тогава властта му ще бъде равна на тази на неговия брат, регента, ако не и по-голяма. Освен това тя и семейството й щяха да са му длъжници. Да са задължени да му правят големи услуги.

— Отказвам — Джейн гордо изтръгна ръката си от хватката на баща си и отстъпи по-далече от него. — Отказвам да се върна под опеката на лорд адмирала. При това сега, когато кралицата вече я няма, нищо не е същото като преди.

— Какво? — Лицето на лейди Франсиз почервеня още повече, достигайки зловещ пурпурен оттенък. Тя замахна с ръка и силно удари Джейн през лицето. Плесницата отекна гръмко в последвалата тишина.

— Върви в стаята си! — Баща й сякаш на свой ред щеше да замахне и да я удари.

Джейн се дръпна назад, чувствайки, че внезапно обзелата я смелост я напуска. Въпреки това реши да направи последен опит.

— Няма да е прилично…

— Лейди Сеймор, майката на адмирала, ще живее с вас, а заедно с нея и придворните дами и прислугата на кралица Катерина. Адмиралът вече е похарчил твърде много заради теб, неблагодарна уличнице! — Баща й отново й стисна ръката и я изви толкова силно, че на следващия ден на това място сигурно щеше да има синина. — Казах ти да си вървиш в стаята. И се приготви. Заминаваш час по-скоро!

* * *

Адмиралът удържа на думата си — покоите на Джейн в двореца Сеймор бяха достойни за кралица. Стените на спалнята й бяха украсени със сребротъкани гоблени, а подовете — покрити с меки ориенталски килими. Леглото бе драпирано с копринени завеси в кралско синьо. Стаята за нейните дами, прилепена до спалнята, бе не по-малко разточително обзаведена.

Джейн познаваше повечето от дамите от пребиваването си в двореца на кралица Катерина, но една от тях бе съвсем нова. Това бе младо момиче, само няколко години по-голямо от самата Джейн. То колебливо се приближи, когато я видя да стои, смръщила вежди край леглото.

— Милейди не е доволна от стаята ли? — попита.

— Стаята ми харесва. Само дето не ми харесва да съм в нея — остро отвърна Джейн. Но веднага си спомни самата себе си на мястото на момичето и престана да недоволства. После любопитно огледа девойката. Беше хубавица, с меки кестеняви къдри, обрамчили красиво лице с дупчица на брадичката. Джейн тутакси усети, че започва да се привързва към нея.

— Как се казваш? — попита тя.

— Елизабет Тайлни — отвърна момичето. — Поне сега това е името ми. Преди няколко месеца бях Елизабет Бъроуз, но на четиринайсет татко ме омъжи за човек, който е по-възрастен дори от самия него, милейди. — Тя направи гримаса, после бързо добави. — Не че се оплаквам от мъжа си — добър човек е. Той е почтен скуайър^[1] и е твърде щедър към мен, но е толкова стар! — Тя въздъхна. — Тъй или иначе, ние сме безсилни пред съдбата си, не е ли така, милейди?

Джейн не отговори.

— Бях много щастлива, когато лейди Сеймор прати да ме повикат, за да се присъединя към Ваша Милост — продължи с усмивка Елизабет Тайлни. — По-голямата ми сестра беше придворна дама на старата господарка години наред и лейди Сеймор много я обича. Пък и намира за редно край вас да има дами на вашата възраст.

Тези думи накараха Джейн тутакси да промени мнението си за лейди Сеймор. Дори не бе подозирала, че старата дама ще бъде толкова мила с нея. В момичето насреща й имаше нещо, което й напомняше нейната скъпа сестра Катерина. Тя толкова й липсваше; но поне щеше да има приятелка на своята възраст.

— Добре сте дошли тогава, мистрис^[2] Тайлни — каза Джейн. — Благодарна съм, че ще ми правите компания.

Уроците на Джейн с нейния учител, мистър Айлмер, продължиха по установения ред. Но може би най-хубавото от живота на Джейн при адмирала, което пряко я касаеше и което донякъде смекчи гнева й, че са я довели насила тук, бе близостта на кралския двор и възможността да се среща с братовчед си краля. Тя често виждаше и сина на регента в двореца, макар лорд адмиралът много да внимаваше да ги държи настрана един от друг, което бе и причина нито веднъж да не покани своя племенник в двореца си. Той правеше всичко възможно да развали приятелството им и Джейн беше убедена точно каква е причината за това.

Джейн вече не чу да споменават думата годеж пред нея. Каквито и планове да кроеше адмиралът, те се държаха в дълбока тайна. Джейн се опита да забрави всичко около този неприятен въпрос, надявайки се лорд адмиралът да си намери друго занимание, което да отвлече вниманието му от нея.

Но една вечер нещо страшно я уплаши.

Двамата с крал Едуард играеха на карти и се надцакваха — нещо, което особено забавляваше Едуард. Джейн тъкмо бе спечелила втора ръка и разликата между точките на двамата растеше, когато братовчед й заговори.

— Мисля, че трябва да се оженим, Джейн — ти какво ще кажеш? Двамата с теб толкова си приличаме в мислите и в онова, което ни влече.

Джейн, стъписана, вдигна очи към него. Нима беше дочул нещо за кроежите на чичо си? Или пък искаше да я предупреди за нещо? За миг сърцето й спря да бие.

— Но къде ти — сигурно ще ми изберат някоя натруфена и окичена със скъпоценности принцеса — продължи с въздишка Едуард, докато размесваше картите. — Уви, на кралете не е съдено да се женят за своята избраница.

Сърцето на Джейн отново започна да тупка, когато той й се усмихна тъжно. Тя отвърна на усмивката му и отново сведе глава над картите. Но въпреки това думите на Едуард събудиха старите страхове в душата й.

Адмиралът се присъедини към тях малко след този разговор. Джейн се стресна от свободата, с която той нахлу в стаята. Макар че се поклони няколко пъти, поведението му прилягаше повече на добронамерен и снизходителен роднина, отколкото на поданик пред своя крал.

— Потегляме към двореца Сеймор след час, Ваша Милост — небрежно се обърна той към Джейн, след като размени няколко думи с краля.

Джейн го измери със студен поглед.

— Много добре, милорд — отвърна кратко тя.

— Джейн — проговори Едуард, след като адмиралът напусна стаята, — май не харесваш особено чичо ни, вярно ли е? — И той я загледа с любопитство.

Джейн го погледна прямо в очите. Никога не бе скривала нищо от Едуард.

— Така е, не го харесвам. И не по своя воля живея при него.

— Но защо? Защо си приличаме по толкова много неща, а тъкмо тук чувствата ни се разминават? Според мен адмиралът е прекрасен човек, много по-достоен от другия ми чичо — регента, който е вечно сърдит и мрачен и се тревожи дори за най-дребните неща. Пък и адмиралът постоянно ми носи подаръци. И пари, благодаря на небесата! Винаги е много щедър, когато ми дава заем.

— Пари ли? — възкликна Джейн. — Но нали вие сте кралят! За какво са ви тогава пари?

— Може и да съм крал, братовчедке, при това най-богатият човек в кралството, но досега не съм видял нищо от богатството си. Лорд регентът здраво стиска кесията, затова нямаше да имам дори монети да се разплатя за услугите или пък да дам гощавка, ако не беше скъпият ми чичо — адмиралът.

Джейн замислено погледна Едуард. Ако това, което й казва, бе истина, тогава Едуард бе затънал до гуша в дългове към адмирала. Какво ново кроеше сега този човек?

* * *

Отново бе Коледа, но нито една от принцесите този път нямаше да я празнува в Лондон, макар заплануваните празненства да бяха още по-пищни от миналогодишните.

— Честно казано, Киселата лейди не ми липсва особено — подхвърли Едуард на Джейн. — Тя е много потайна. Затова пък бих се радвал да видя другата си сестра, принцеса Мери. Тя често ми праща подаръци и ми пише любящи и предани писма, но за жалост също няма да дойде.

— Това е, защото продължава да бъде папистка^[3] — натърти Джейн, неспособна да прикрие неодобрението си, макар да си даваше сметка, че говори за по-голямата сестра на краля. — Затова тук не може да отслужи литургията по своя начин.

Джейн знаеше, че упоритостта на принцеса Мери да остане последовател на католическата вяра започваше да създава неприятности на крал Едуард, тъй като Реформацията продължаваше.

— Така си е — въздъхна той. — От цялото си сърце желая и тя да прегърне новата вяра, но все отказва. Упорита е като стария крал Хенри.

— Не бива да говорите по този непочтителен начин за негова светлост, вашия баща — ужаси се Джейн.

— Нямах намерение да се покажа непочтителен към него, Джейн, и съм убеден, че той би го разбрал. Не съм обичал или почитал друг човек като него. — Внезапно лицето на Едуард светна. — Ще дойдеш ли утре да ме гледаш на турнира? Това ще ми е първото участие в борбите.

— Но, за бога, Ваша Светлост, разбира се, че ще дойда. — „И защото искам да видя братовчед ви Едуард“, добави на ум Джейн с потайна усмивка. Беше сигурна, че той ще носи талисмана, който тя направи специално за него. Малка, покрита с бродерия копринена кърпичка, увита около китката пера върху шлема му.

Коледният турнир се проведе под необичайно топлото, ясно и слънчево за декември небе. Джейн седеше на балкона в двореца Уайтхол и наблюдаваше пъстрия парад, който течеше като река под нея. Сърцето й пропусна един удар, а след това се разтуптя като лудо, когато оттам мина лорд Едуард, граф на Хартфорд, погледна нагоре и й се поклони. Сред нейните дами премина вълна на оживление и се дочуха сподавени кискания. Джейн се усмихна и на свой ред му помаха с ръка. Но усмивката й изчезна в мига, в който зърна лорд адмирала да я гледа навъсено. Той също бе на полето и беше забелязал разменените знаци. Джейн отвърна намръщено на суровия му поглед. Този човек трябва съвсем да е полудял, та крои планове как да я омъжи за краля. За такъв брак би била достойна само някоя принцеса със синя кръв, нали самият крал го каза. Но от тези мисли я откъсна ревът на тълпата, който беше знак, че двубоите са започнали.

Кралят участваше в първата двойка, която щеше да открие турнира. Съперникът му бе момче на неговата възраст — синът на лорд Арундел. Двамата застанаха в противоположните краища на полето, после бясно пришпориха конете и наклониха пиките. Отначало на всички се стори, че пиката на краля едва докосна нагръдника на неговия противник, но после видяха момчето да лежи на земята. Едуард изглеждаше разочарован и свали шлема си. Джейн се зачуди дали си дава сметка, че са му поднесли победата на тепсия.

По всичко личеше, че си дава сметка за това.

— Кралят не очаква да побеждава винаги — разнесе се звънкият му глас. После той погледна към останалите състезатели. — Понякога, по божията воля, някой принц също може да бъде победен, за да се научи на християнско смирение.

При следващия сблъсък братовчед му Едуард услужливо го събори от коня с едно гръмко „Тряс!“. Тълпата ахна. Джейн също онемя, разкъсвана между гордост заради умението на младия граф на Хартфорд и ужас за последствията от постъпката на възлюбения си.

Едуард със смях позволи да му помогнат да стане и зрителите си отдъхнаха.

— Надявам се обаче с това уроците по християнско смирение за днес да приключат — печално обяви той.

— Негова светлост, благородният ви баща, никога не участваше в турнири — високо и ехидно обяви синът на Арундел. Очевидно не можеше да понесе обидата от лесното си поражение.

При това безочие тълпата отново затаи дъх. Но по всичко личеше, че Едуард е в прекрасно настроение и можеше да прости дори такава наглост.

— Нашият благороден баща, бог да успокои душата му, никога не се състезаваше за каквото и да било, когато бе в разцвета на силите си — отвърна той. — Нито пък, да даде господ, аз ще го правя.

„Дотук с християнското смирение“, помисли си Джейн с кисела усмивка. Тя продължи да наблюдава с интерес състезанията до момента, в който на полето изнесоха жива гъска и я провесиха с главата надолу. Тогава стана и набързо се сбогува с останалите. Беше гледала само веднъж този кръг от турнира и се бе заклела никога да не повтори. Гъската беше намазана цялата с лой, а победителят трябваше да мине в галоп покрай нея, да успее да стисне хлъзгавата шия и да й откъсне главата.

Джейн се върна в двореца и се усамоти в нишата на прозореца в края на една от дългите галерии, където можеше да си почине до края на турнира. Това бе любимото й място, закътано далеч от суетата на двора. Тук се уединяваше, когато кралят бе твърде зает, за да я приеме. За нейна голяма изненада обаче там вече имаше някой. Той стана и се приближи. Оказа се, че е младият граф на Хартфорд, освободил се от доспехите, с които участваше в турнира.

— Лорд Едуард! — възкликна Джейн изненадано. — Нима приключихте състезанието?

— То не ме блазни повече, отколкото вас, милейди, пък се надявах да ви заваря тук. Ще поседнете ли до мен за малко? Не ни се удава често да поговорим насаме.

— С радост — отвърна Джейн. Тя се отпусна на кадифените възглавници край прозореца и той приседна край нея.

Двамата поговориха за турнира, за дворцовите интриги, за безобидните слухове и клюки. После изражението на Едуард изведнъж стана сериозно.

— Милейди — започна той, — знам, че е още рано да се говори за това, но има нещо, което занимава мисълта ми от известно време. Позволете да го споделя с вас.

— Разбира се — отвърна Джейн и сърцето й затуптя ускорено.

— Лордът, моят баща, вече отвори дума за бъдещата ми женитба — продължи Едуард. И това иначе безгрижно и самоуверено момче сега изведнъж притихна и се смути. — Според него… Баща ми смята, че един съюз между нашите две семейства ще е добър за всички ни. — Едуард беше впил поглед в килима на пода, а едното му стъпало старателно очертаваше линиите на шарките по него. — Ти… Ти съгласна ли си с това?

Джейн впи поглед в сведеното му лице с блеснали очи. Самата тя никак не се притесняваше, но за нищо на света не би му позволила да го усети.

— Аз мисля… Аз съм напълно съгласна с това — отвърна с престорена скромност тя. После сведе очи, за да не види той доволният им блясък.

— Ами тогава… Ако моят баща навести твоя баща… — Едуард се взираше жадно в Джейн. — Дали той ще даде съгласието си?

При тези думи блясъкът в нейните очи мигом угасна. Наистина, ще даде ли съгласието си той? Това вече можеше да се окаже непреодолима пречка. Дали майка й ще позволи? Никой не можеше да отрече, че Едуард е отлична партия за нея, най-подходящата, и въпреки това… Дали родителите й все още търсеха по-подходящ за нея съпруг, дали продължаваха да кроят планове за бъдещето й. Пък и адмиралът вече имаше думата, когато се решаваше нейната женитба. Какво ли би казал той сега?

Нейната тревога се предаде и на Едуард.

— Какво има? Да не би да съществува някаква пречка? Надявам се още не си се врекла някому.

— Не, но баща ми… Не зная какви са неговите планове за бъдещето ми и моята женитба и какво би отвърнал на твоето предложение.

— Да не те е обещал на чичо ми, лорд адмирала? — избухна Едуард. — Дочух, че той би дал мило и драго пак да се венчае за кралска особа, но нито едната от двете принцеси няма намерение да се обвързва с него.

— Да пази господ! — извика Джейн. — Адмиралът искал да се ожени за мен! — Но неочаквано и за самата себе си тя веднага започна да преценява тази нова възможност. Ако плановете му да я сватоса за краля, а себе си — за някоя от принцесите се проваляха, тогава дали наистина не би се решил на брак с нея? Майка й беше от кралско потекло и стоеше близо до трона. — По-скоро бих умряла, отколкото да се омъжа за него. Ненавиждам този човек!

— Едва ли повече от мен самия — мрачно отвърна Едуард. — Не проумявам защо негова светлост, нашият братовчед, е толкова привързан към адмирала. — Той се извърна към нея и взе едната й ръка в дланите си. — Но нека сега не говорим за чичо ми. Това не е най-приятната тема и за двама ни. — Той се канеше да добави още нещо, но внезапно надигналата се глъчка и тропот на крака им подсказа, че и последното състезание от турнира е приключило. Едуард с неохота пусна ръката на Джейн и двамата станаха, за да се присъединят към останалите от двора.

* * *

През януари обаче лорд адмиралът взе да се държи някак странно. Иначе веселото му и безгрижно поведение започна да става някак фалшиво и той често изпадаше в неприсъщи нему гневни пристъпи. Очевидно кроежите му да свърже в брак Джейн и краля бяха ударили на камък и сега даже кралят започна да се усъмнява в него.

— Той се опитва да ме настрои срещу херцога на Съмърсет, Джейн — сподели с нея Едуард един ден. — Добре ми е известно, че лорд регентът е суров човек и аз самият съм недоволствал от тази негова черта, но въпреки това не мога да повярвам в онова, което се опитва да ми внуши чичо ми за него. А напоследък забелязвам в поведението на адмирала някаква отчаяна решителност. Подозирам, че иска да присвои властта на другия ми чичо и го желае толкова силно, та не би се спрял пред нищо, за да го постигне. Чак започвам да се страхувам от това, Джейн.

Джейн отдавна се страхуваше от адмирала. Тя всякак се опитваше да избегне присъствието му, особено когато той се прибираше ядосан у дома, побеснял от някаква въображаема обида или пренебрежение от страна на по-големия си брат. Тези яростни пристъпи ставаха все по-чести и по-чести, докато накрая не остана нищо от предишната му веселост и безгрижие. Резултатът от поведението му бе, че успя да настрои дори краля срещу себе си до такава степен, че Едуард престана да го приема. Това на свой ред толкова вбеси адмирала, че той бе на път да изгуби здравия си разум.

— Трябва да видя краля! — крещеше той на Джейн един следобед, когато, въпреки старанието си, тя не успя да избегне срещата с него след поредния му неуспешен опит да получи аудиенция при Едуард. — Той трябва да се срещне с мен! Ще го принудя да заповяда на брат ми да се вслушва в мен и да сподели с мен властта си.

— Ще го принудите ли, милорд? — поразена повтори Джейн. — Нима говорите за принуда срещу негова светлост, нашия крал?

— Да, ако това се наложи. Кралят е длъжен да проумее, че брат ми умишлено го държи далеч от мен, като му пълни главата с лъжи и несъществуващи скандали. Той трови слуха на негова светлост с измами по мой адрес. — Адмиралът извади пистолет и го хвърли на масата пред себе си. — Да, ще го накарам на сила, ако се стигне дотам. Ето това тук ще свърши работа.

Джейн не можеше да откъсне ужасения си поглед от него. Очите му горяха с див мрачен пламък, стигащ до лудост.

— Ела, Джейн — внезапно и грубо й нареди той. — Идваш с мен в двореца. Твоят скъп братовчед те приема винаги, щом пожелаеш. Ето защо ти ще ми уредиш аудиенция при него.

— Но, милорд, негова светлост няма… Нали категорично е заявил, че не желае да ви вижда. Аз не мога да направя нищо срещу това, милорд.

— Ще видим. Ако наистина знаеш кое е най-добро за теб, милейди, ти ще ми уредиш тази аудиенция. Нали съм ти опекун — не забравяй никога това. Ти си ми поверена и аз имам грижата за твоята безопасност.

Заплахата, прозираща зад тези думи, бе съвсем недвусмислена.

И без да си дава труд да се придържа към етикета и добрите обноски, той повлече Джейн към стъпалата на кея, където чакаше лодка.

Докато стигнат двореца Уайтхол, кралят вече се беше оттеглил. Но щом чу, че Джейн е дошла да го види, той незабавно прати да я доведат в спалнята му.

— Какво се е случило, братовчедке? Ти цялата трепериш! — Кралят седеше пред камината, а кучето, както обикновено, се беше свило в краката му.

— Всичко е заради лорд адмирала. — Джейн едва се насили да каже това. — Той много настояваше да те види, затова насила ме доведе тук и ме накара да уговоря среща между вас двамата. О, братовчеде, мисля, че е съвсем обезумял!

Тя едва бе произнесла последната дума, когато пред вратата настана суматоха и адмиралът влетя в стаята. Лицето му бе станало алено, а очите му гледаха диво.

— Той ще се срещне с мен! — изкрещя адмиралът. — И ще ме изслуша!

Няколко от слугите се приготвиха да се нахвърлят срещу безумеца, но в същия миг миниатюрното кученце скочи на крака и ръмжейки заплашително, колкото му позволяваха силите, се нахвърли с оголени зъби срещу натрапника. Сипейки проклятия, адмиралът извади пистолета си. Изстрелът прозвуча едновременно със скока на слугите, които го повалиха на пода. Кученцето се строполи в локва кръв.

Неспособна да се помръдне от ужас, Джейн с широко отворени очи наблюдаваше как кръвта постепенно изтича от малкото телце. Едуард също стоеше окаменял. После от устата му се изтръгна рев на дива ярост.

— Ще си платиш за това чичо! Скъпо ще си платиш!