Карлийн Брадфорд
Кралица за девет дни (10)

9. Тревожни знамения

— Чухте ли новината, милейди? Граф Уоруик става херцог на Нортъмбърланд! — Елизабет Тайлни влетя в спалнята на Джейн, останала без дъх от вълнение.

— Но това е недопустимо! Той не е от кралско потекло! Единствено англичанин от семейството на монарха може да стане херцог! — Джейн невярващо гледаше своята придворна дама.

— И въпреки това е истина, милейди. В двора се носят слухове, че кралят е решил да го възнагради по заслуги за вярната му служба и нищо не може да го разубеди.

Джейн нищо не отвърна, но мислите препускаха бясно в главата й. С всеки изминал ден Джон Дъдли придобиваше все по-голямо влияние над краля, но до този момент тя не допускаше, че властта му над нейния братовчед е толкова силна. И след като успя да убеди краля да го направи херцог, тогава имаше ли вече нещо, пред което да се спре?

Очевидно занапред Джон Дъдли можеше да преодолее всяка пречка, озовала се на пътя на амбициите му. Само месец по-късно една друга новина потресе лондончани — херцогът на Съмърсет отново бе хвърлен в тъмница. Този път обвинението бе престъпление срещу кралството и заговор за убийството на херцог Нортъмбърланд. Вече бе почти невъзможно добрият херцог да се спаси от брадвата на палача.

За да покажат недвусмислено, че нямат нищо общо с тази афера, родителите на Джейн тутакси се хвърлиха във вихрушката на предколедните приготовления, увличайки и Джейн със себе си. И без да й дадат възможност нито да се види, нито по какъвто и да било друг начин да се свърже с Едуард, те напуснаха града в компанията на още близо двеста конници за една „празнична обиколка“.

Като начало решиха да навестят принцеса Мери. Неодобрението срещу това, че принцесата продължава да следва старата католическа вяра, което Джейн не се опитваше да скрие, най-напред й спечели неприязънта, а после и омразата на принцесата. Но мислите на Джейн през цялото време бяха заети с догадки за съдбата на херцога на Съмърсет и на Едуард, ето защо тя нито положи усилие да бъде малко по-тактична, нито опита да се помири с Мери, независимо от настойчивите и изпълнени с негодувание увещания на херцогинята.

За Коледа заминаха да празнуват с роднини в Тилси. Настъпването на това Рождество за Джейн бе дори по-мъчително от Коледата преди две години, когато херцогът на Съмърсет за първи път бе хвърлен в затвора. Сега неговата екзекуция бе въпрос на дни. Как тогава Джейн би могла като останалите да се залива от смях на гримасниченето и лудориите на мимовете, да ахка пред опасните номера на акробатите и жонгльорите, да се възхищава на медения глас на младия певец или пък да се впусне в невъздържани танци с младежите, когато може би тъкмо в този момент брадвата на палача се издигаше над главата на херцога? Накрая душевните й мъки и терзания, подсилени от тежкото пътуване, сериозно увредиха здравето й. За всеки беше ясно, че тя крее от ден на ден, ала родителите й се правеха, че нищо не забелязват, приписвайки състоянието й на нейното обикновено крехко здраве.

Пътуването продължи и след Коледа. Този път поеха към Уолдън, за да погостуват на лейди Одли, сестра на бащата на Джейн. Точно тук в края на януари ги намери вестоносецът с последните новини от Лондон.

— Добрият херцог е мъртъв!

Новината плъзна като пожар из имението. Джейн на мига се втурна към салона, където родителите й разпитваха за подробности вестоносеца.

— Накрая настана голямо вълнение и хаос, Ваша Светлост — тъкмо разказваше той, когато Джейн влетя в залата. Човекът се възползва от внезапната й поява, за да си поеме дъх. — Негова светлост, херцогът, тъкмо се беше изправил на ешафода и произнасяше последните си думи, когато изведнъж се появи група войници на коне, които препускаха бясно. Уви, отначало всички помислихме, че носят заповед за помилване, че кралят в последния момент е променил решението си и сега праща своята гвардия, за да освободи херцога! Настана такова вълнение и шум, каквито не сте и сънували, Ваша Светлост! Едни паднаха в рова с вода на Тауър, други направо бяха премазани от тълпата, а поне четирима останаха да лежат с пречупени вратове след схватката. О, това беше наистина голяма бъркотия!

— Какво стана после? И защо не го пуснаха? — избухна Джейн, неспособна да се въздържа повече.

— Ами защо ли, милейди — тези войници, оказа се, не идвали да го освободят. Бяха просто част от редовната стража, които бързали, защото закъснявали за екзекуцията. Когато народът разбра това, всички побесняха и няколко от гредите на ешафода бяха разбити на трески преди войниците да овладеят бунта.

— Ами херцогът? — проплака Джейн.

— Добрият херцог просто стоеше там, спокоен и невъзмутим по време на цялата тая бъркотия. Никой не се сещаше за него и той можеше спокойно да избяга, но въпреки това търпеливо изчака края на размириците. После продължи речта си оттам, където го бяха прекъснали. Истински джентълмен, право ви казвам! Е, поне беше.

При последните думи лицето му се сгърчи, а тялото немощно се отпусна като пробит мях.

— Значи той…

— Да, милейди. Те го убиха. Добрият херцог на Съмърсет не е вече между живите.

Джейн се извърна рязко и побягна навън. Щом стигна стаята си, тя се хвърли върху леглото, без да обръща внимание на тревожната суетня на мисис Елен. Най-лошото се беше случило. Бащата на Едуард бе мъртъв, а херцогът на Нортъмбърланд държеше в ръцете си цялата власт. От неговото благоволение зависеше оттук нататък съдбата на Едуард, а това значи и нейната. Каква ли щеше да е тази съдба? В едно беше сигурна обаче — каквото и да предстои, то ще е в угода на херцога на Нортъмбърланд, а не за тяхно добро. Лицето на Джейн пламна, а чертите й се изостриха; силна болка проряза челото й. Изведнъж с благодарност усети, че мисис Елен поставя студена кърпа върху главата й и едва тогава, доведена до пълно изтощение, се предаде на треската, срещу която се противеше вече седмици наред.

* * *

— Херцогинята на Съмърсет е хвърлена в Тауър — не е ли ужасяващо! — майката на Джейн полагаше усилия да си придаде изплашен и възмутен вид, но това съвсем не й се удаваше. Тя едва успяваше да сдържи победоносната си усмивка и ъгълчетата на устата й потрепваха издайнически при всяка дума. Сега вече нямаше съперница в цяла Англия. Херцогът на Нортъмбърланд може и да беше най-могъщият човек в двора, но херцогинята на Съфолк превъзхождаше по сан новата херцогиня на Нортъмбърланд, а още по-важно бе, че и двамата го знаеха.

— Бедният Едуард, отнеха му и титлите, и земите и сега е под опеката на краля. Което, разбира се, означава, че той няма никакво бъдеще.

Тя едва погледна Джейн, докато го казваше.

— Ние с него сме сгодени пред бога и пред хората, майко — отвърна Джейн. Тя едва се съвземаше след болестта, но в гласа й звъннаха стоманени нотки.

— Тепърва има да решаваме това, дъще — каза майка й. — Получих писмо лично от херцога на Нортъмбърланд. Той има много интересно предложение по въпроса. Пише, че би желал да се върнем в Лондон, за да обсъдим заедно бъдещата ти женитба.

— За какво предложение става дума? И изобщо какво общо може да има херцогът с моята женитба — в гласа на Джейн се усети паника, въпреки усилието да се овладее.

— Когато му дойде времето, ще разбереш — високомерно отвърна херцогинята. — Негова светлост херцогът благосклонно оставя на наше разположение Шийн, за да живеем там след завръщането си в Лондон. Той самият е точно отсреща през реката — в Сайон хауз. Това е такова удобство!

Сърцето на Джейн се сви. Всичко това все повече й приличаше на капан, готов всеки момент да щракне. Тя още не можеше да разбере точно в какво се състои тяхното коварство, но усещаше, че нещо ще се случи. Майка й се готвеше за скок, на нея беше отредена ролята на мишка. Ала все пак тази мишка трябваше да влезе в капана, за да бъде уловена, а тя за нищо на света нямаше да го допусне. Нямаше да позволи да я хванат! Никога!

Семейството се завърна в Брадгейт след новината за смъртта на херцога, но това бе по-скоро заради болестта на Джейн, отколкото, защото така изнасяше на нейните родители. Сега обаче те се канеха да заминат отново. Джейн потръпваше при мисълта за ново пътуване. Изобщо не се чувстваше готова за още едно изпитание и което бе по-странно, сякаш искаше да отложи раздялата с Брадгейт, макар това да означаваше скорошна среща с Едуард. Като че ли някакъв вътрешен глас й нашепваше: „Това е за последен път, повече няма да видиш родния си дом, никога вече няма да препускаш из неговия парк“.

Ден преди заминаването тя оседла кобилката си и я пришпори към голото било на близките хълмове. На върха дори не си направи труда да слезе от седлото, просто поседя така, притихнала, и се огледа с копнеж наоколо. Колко отдавна беше — всъщност преди пет години, когато за последен път стоеше на това било и видя препускащия към имението лондонски куриер. Тогава той носеше вести, които преобърнаха живота й. Сега от столицата пристигна друг куриер — какво ли щеше да се промени този път?

Когато стигнаха Лондон, Джейн веднага прати известие на Едуард. Той дойде веднага, щом го получи, но Шийн се намираше далеч от централната част на града и на нея й се стори, че го е чакала цяла вечност. Херцогинята го прие, без да си даде труд да бъде любезна, а Джейн кипеше от едва прикрит гняв.

— Това няма никакво значение сега, Джейн — тихо прошепна Едуард, когато им разрешиха да се оттеглят насаме в малкия салон. — Докато родителите ти не развалят годежа, не ме е грижа как ще се държат с мен.

Той изглеждаше изпит и уморен.

— Ти все още си фаворит на краля, Едуард. Скоро всичко ще се оправи, убедена съм. А пък и моите родители няма да посмеят да развалят годежа ни. — В този миг на нея много й се искаше и сама да повярва на думите си.

Едуард с усилие се засмя.

— Говориш с ярост, десетократно по-голяма от дребния ти ръст, милейди! Обзалагам се, че никой няма да посмее да ти противоречи. Даже аз бих се боял от теб, когато се оженим.

— Да, когато се оженим — въздъхна Джейн. — А кога ще стане това? Родителите ми и дума не дават да се издума за определяне на датата. Пък и усещам, че нещо се мъти. Даже съм готова да се закълна в това. Боя се, че кроят планове, които някак са свързани с херцога на Нортъмбърланд, Едуард. — Гласът й ставаше все по-слаб, докато съвсем замлъкна.

Но малко след това тя изопна рамене и тръсна гневно глава, сякаш за да прогони нежеланите мисли.

— Ами майка ти, Едуард? — продължи Джейн, сменяйки рязко темата. — Как се чувства тя? Държи ли се още?

— Тя е в добро здраве, но духът й е паднал — отвърна Едуард. — Държат се с нея с уважение и всичките й придворни дами са наоколо, но въпреки това затворническият живот в Тауър съвсем не й е по сърце.

Джейн се усмихна въпреки волята си. Тя много добре можеше да си представи какво точно от затворническия живот в Тауър не би се понравило на горделивата херцогиня на Съмърсет. Едуард прочете мислите й и също се усмихна. Той най-добре от всички познаваше майка си. За един кратък миг двамата с Джейн отново се превърнаха в онези безгрижни деца, разменящи си тайни усмивки, каквито доскоро бяха. Но този миг бързо отлетя.

— Трябва да се връщам в Уестминстър — каза Едуард.

— О, Едуард! Толкова скоро… Не можеш ли да поостанеш още малко с мен?

— Кралят настоя да се прибера по това време. Той сякаш не е на себе си напоследък — станал е раздразнителен и лесно се пали. Сигурно му е криво заради баща ми, но май има и нещо друго. Не изглежда никак добре.

Джейн загрижено се вгледа в него. Здравето на краля беше от много голямо значение.

— Сигурен ли си, че не е болен? Тая година е още рано за потницата.

— Не, не, той просто… Просто не е на себе си.

Ала кралят наистина беше болен. След по-малко от две седмици той вече не ставаше от леглото. Най-напред обявиха, че причината е едра шарка, но по-късно се разбра, че е морбили. Но това не бе достатъчно, за да разсее тревогата, тъй като и тя често се оказваше смъртоносна, а оцелелите месеци наред се чувстваха немощни и изнурени. За да опровергае злонамерените слухове обаче, само два месеца по-късно кралят пое на дълго пътешествие из западните краища на своето кралство. Той взе със себе си и своя братовчед, лорд Едуард, граф Хартфорд. Ето защо този път Джейн прие с радост решението на баща си да предприемат нова серия от гостувания при техни близки приятели и роднини, а пътуването щеше да завърши с кралския прием в Оксфорд. Джейн вече се беше напълно възстановила от болестта и нямаше търпение да потегли на път.

Тези няколко месеца минаха в чувство на несигурност за Джейн. По закон тя все още се водеше годеница на Едуард, но родителите й упорито отказваха да определят датата на тяхната сватба. Те отклоняваха всеки опит да заговори за нея с мъгляви отговори и намеци за някакви други, много по-важни планове. А през това време все повече и повече задълбочаваха приятелството си с херцога на Нортъмбърланд.

За огромна тревога и смут на Джейн, посещението при краля в Оксфорд не мина добре. По време на тази визита тя едва успя бегло да зърне годеника си, а родителите й изобщо не се присъединиха към тях, оставяйки ги сами да обсъждат женитбата. Кралят пък изглеждаше уморен и продължаваше да е все така раздразнителен, както го беше описал Едуард преди няколко месеца. Джейн не посмя да го ядосва още повече като го принуди да вземе страна по въпроса за сватбата й с Едуард.

Родителите й почти през цялото време стояха неотклонно до херцога на Нортъмбърланд и за ужас на Джейн задоволството върху лицето на майка й ставаше все по-очевидно. Тя вече знаеше, че всичко, което радва майка й, със сигурност носи нещастие на нея самата.

* * *

Кралят се върна в Лондон, за да отпразнува петнадесетия си рожден ден. Той реши, че и Джейн трябва да отбележи своята годишнина с него, затова започна подготовката на голям бал. За известно време изглеждаше, че кралят е отново в отлично здраве, защото пак се шегуваше и се веселеше с Джейн и приятелите си като преди.

Вечерта на бала той настоя Джейн да седи редом с него през цялото време и двамата заедно да приемат поздравленията. Лицето му пламтеше, очите му искряха неестествено ярко и той немилостиво се заяждаше с Джейн за тълпата галантни кавалери, които постоянно я канеха на танц. За Джейн тази вечер мина безгрижно, в смях и веселие, което не й се беше случвало от дълго време насам. Тя поне за кратко успя да забрави тревогите си относно заговорите и кроежите на своите родители. Едуард бе тук и въпреки хапливите забележки на краля и буйното ухажване на другите младежи, очите й бяха приковани постоянно в него.

Ала в разгара на вечерта внезапно настана тишина. Музиката замлъкна и гласовете на гостите утихнаха. Джейн вдигна очи. В този момент през прага прекрачваше херцогът на Нортъмбърланд, следван от петимата си синове. Всички те бяха високи като него и също толкова величествени. Четиримата големи бяха наследили тъмната, почти смугла кожа на баща си. Петият бе светъл и с крехка фигура. Той бе и най-красивият измежду тях, но извивката на устата му издаваше неговата мекушавост, колебливостта му и липсата на воля, което тутакси отблъсна Джейн. Тя отклони поглед, но преди това срещна очите му. Той й се усмихна. Прекалено любезна, подкупваща усмивка, на която тя не отвърна. Джейн неволно потрепери от обзелото я отвращение, което цялото семейство предизвикваше у нея. После се извърна отново към Едуард и на мига забрави за фамилията Дъдли.

Тази година посрещането на Коледа в двореца бе по-пищно и разточително, от който и да било друг път. Джейн обаче подозираше, че истинската цел на този шум и суетня бе да се прикрие факта, че кралят отново е на легло. Болно й беше да го гледа колко му е трудно да взема участие в тържествата и да се преструва, че се весели от сърце.

— Той изглежда толкова болен, Едуард! — сподели един ден тя с годеника си, когато останаха насаме. — И трябва да си почива, вместо да лудува с другарите си от сутрин до мрак.

— Той никога няма да признае, че е болен, Джейн — отвърна Едуард. — Не би позволил и на някой друг дори да намекне, че не е добре със здравето.

— Но той е толкова отслабнал. Лицето му постоянно гори като в треска, а очите му светят. Виждала съм и други да гаснат така, Едуард.

Тревогата й се предаде и на Едуард.

— Никой не би могъл да го съветва какво да прави, Джейн. Знаеш го не по-зле от мен. Никой, освен херцога на Нортъмбърланд, разбира се, а той само го окуражава да продължава в същия дух.

— Херцогът на Нортъмбърланд! — горчиво възкликна Джейн. — Бог ми е свидетел, че не копнее за добруването на нашия крал.

— Тихо, Джейн! — бързо се огледа Едуард. — Не бива да говориш толкова непредпазливо. Каквото и да таи в сърцето си херцогът, кралят винаги ще го обича и сляпо ще му се доверява във всичко. При това не би позволил, който и да е да злослови срещу него. Честно казано, сякаш си губи ума, когато стане дума за херцога. Даже Хенри Сидни и Барнаби се научиха да си държат езика зад зъбите, когато се спомене името на херцога на Нортъмбърланд. Както изглежда, този човек напълно е обсебил нашия крал.

— А чрез него властва и над цяла Англия!

— Шшшшт, Джейн! — предупреди я отново Едуард. — Нищо добро не те чака, ако някой те чуе да говориш така. По този начин нищо няма да промениш. Пък и херцогът е само един херцог. Когато Едуард навърши пълнолетие и вече може да упражнява собствената си воля, херцогът ще загуби своето влияние.

„Ами ако кралят наистина е тежко болен и не доживее до пълнолетие?“ Тази мисъл мина като светкавица през главата на Джейн, но тя не посмя да я произнесе гласно дори пред Едуард. Случеше ли се това, тогава принцеса Мери щеше да стане кралица и да изхвърли от двореца херцога на Нортъмбърланд.

„А заедно с него и всички нас, които приехме новата религия“, с горчивина си помисли Джейн. Но изгнанието от двореца не я плашеше никак. Напротив — мисълта да живее някъде мирно и тихо заедно с Едуард, далеч от дворцовите интриги, да се грижи за дома и децата си и да продължи заниманията си с наука, както отдавна мечтаеше — тази перспектива се видя твърде примамлива за Джейн.

„Но каквото и да се случи, каза си Джейн, херцогът на Нортъмбърланд няма власт да навреди нито на Едуард, нито на мен. Кралят вече навърши петнайсет, скоро ще укрепне и ще поеме държавните дела в свои ръце.“

Ала кралят не оздравяваше. От ден на ден той линееше все повече и повече, докато накрая вече не можеше да отрича болестта си. В отчаянието си херцогът на Нортъмбърланд нареди да преместят краля в двореца Гринуич. Той се надяваше чистият въздух там, отдалечеността от жегата и зловонията на Лондон да му помогнат да се възстанови.

Времето минаваше, а родителите на Джейн все така отказваха да определят дата за сватбата й с Едуард. Сега вече имаха ново извинение. „Кралят е толкова болен, Джейн, а ти съвсем себелюбиво се вълнуваш единствено от своите си работи“, възрази майка й, когато Джейн най-сетне дръзна отново да й напомни за сватбата.

— Но, майко, аз навърших петнайсет. Тази есен правя шестнайсет — настоя Джейн. — Вече остарявам!

— Ние с баща ти искаме за теб само най-доброто, дете — отвърна херцогинята. — Не бива да се страхуваш, ние ще се погрижим да ти намерим най-добрата партия.

— Но бракът с лорд Едуард е най-добрата партия. Нали вече сме сгодени…

Но с величествен жест херцогинята сложи точка на този разговор.

— Ние ще решаваме кое е най-добре за теб, милейди, а ти ще се подчиниш!

И с тези заплашителни думи тя се оттегли от стаята, оставяйки Джейн да се взира отчаяно и безпомощно след нея.

Състоянието на крал Едуард се влошаваше от ден на ден. Даже принцеса Мери пристигна в Лондон, за да го навести, но минаха три дни, преди той да я приеме. На четири очи Едуард сподели пред Джейн, че сега в спалнята на краля имаха право да влизат, освен лекарите и прислугата, само най-близките му приятели — Хенри Сидни, Барнаби Фицпатрик и разбира се, херцогът на Нортъмбърланд.

— Херцогът се опитва да убеди краля да подпише нещо — каза Едуард на Джейн. — Хенри ги сварил тъкмо в този момент, въпреки че херцогът прикрил пергамента. Приличало на завещание и в него ставало дума за наследяване на трона.

— Наследяване на трона ли? Но защо, нали принцеса Мери е законната наследница!

— Така е — отвърна Едуард. — Така е записано в завещанието на крал Хенри — най-напред принцеса Мери, а после идва принцеса Елизабет. Но тук става нещо, Джейн, и доколкото познавам херцога, съм готов да се закълна, че е нещо нередно.

— И аз мисля така — съгласи се Джейн. — Но какво ли е замислил този път? Няма начин да се възползва от смъртта на бедния ни крал. Даже напротив — той ще е най-засегнат от нея. Принцеса Мери го ненавижда не по-малко от нас двамата. Сигурно е, че ще го отпрати от двора в мига, в който я коронясат.

— Така е — бавно отвърна Едуард. — Но и херцогът знае това. А той не е от хората, които биха се примирили със злощастната си съдба. Той крои нещо, Джейн. Готов съм да си заложа живота за това.

За жалост Джейн трябваше да се съгласи с него. Сякаш леден юмрук стисна сърцето на Джейн, когато си припомни думите на майка й: „Ние ще решим какво е най-добре за теб, милейди, а ти ще се подчиниш!“. Съвсем скоро херцогът на Нортъмбърланд дойде на вечеря в Шийн, а след това се усамоти в салона с родителите й за дълъг разговор. Когато си тръгна, на лицето на херцога грееше усмивка — алчна, тържествуваща усмивка. Това не бе изражението на човек, който усеща, че властта му се изплъзва. Щом погледът му срещна очите на Джейн, усмивката му стана още по-широка, а очите му заблестяха от възхищение.

— А, ето я и самата нея — извика той, сякаш досега бяха говорили за нея. Той преметна ръка през раменете й с покровителствен, почти бащински жест и като че ли не забеляза как тя се присви и отдръпна от него.

— Да пораснеш и да стигнеш възраст за женене е прекрасно, не мислиш ли и ти така, милейди? — подразни я той. В гласа му се усещаше присмехулна нотка, примесена със самодоволство, което не убягна на Джейн. — А ти, както разбирам, си бързала да се задомиш. — Какъв късмет, наистина какъв късмет.