Карлийн Брадфорд
Кралица за девет дни (11)

10. „Прости ми“

Два дни по-късно Джейн разбра какъв точно е бил заговорът между херцога и херцогинята на Съфолк и херцога на Нортъмбърланд. Тя внезапно бе повикана да се яви незабавно пред своите родители.

— Взехме решение относно твоето бъдеще — обяви херцогинята. Тя изглеждаше изключително самодоволна и горда от себе си, а херцогът направо сияеше.

Джейн окаменя и сякаш се превърна в една от колоните на господарската къща в Брадгейт. Тя едва дишаше и не можеше да отрони нито дума.

Майка й продължи.

— Негова светлост херцогът на Нортъмбърланд ни направи предложение, на което никой не би могъл да устои.

Джейн продължаваше да я гледа, без да мигне и почувства внезапен студ, макар през прозореца да нахлуваше топъл пролетен въздух.

— Той ти предлага за съпруг най-малкия си син Гилфорд. Ние с радост се съгласихме на такава достойна партия и приехме предложението му.

Образът на бледия, плах и твърде любезен младеж, когото бе видяла на тържеството за общия им рожден ден с краля, изплува в съзнанието на Джейн. Сега студът, сковал тялото й допреди малко, бе заменен от изгаряща огнена вълна.

— Няма да приема! Никога!

Широкото червендалесто лице на херцогинята пламна от гняв. Тя замахна към Джейн и я зашлеви с опакото на ръката си. От силата на този удар крехкото тяло на момичето се повали настрани върху пода. Джейн вдигна очи, а в погледа й гореше гняв и омраза.

— Може да ме биете, докато изгубя свяст, но за него никога няма да се омъжа.

Баща й с два скока се озова край нея, вдигна ръка и я удари по двете страни. Стаята се завъртя пред очите й.

— Ще се омъжиш за този, когото ти посочат твоите родители, госпожичке — изрева херцогът. Ако някой го видеше в този момент, той никога не би познал красивия и елегантен благородник от кралската свита. Жилите му се бяха издули, а една вена пулсираше на челото. Очите му като че ли всеки момент щяха да изскочат от орбитите си.

— Няма!

Херцогът грабна камшика си за езда, замахна и той се уви на два пъти около тялото на Джейн. После я шибна трети път — през лицето и раменете.

Джейн избухна в плач от унижение и болка въпреки волята си. Сълзите й рукнаха надолу по бузите.

— Ами… лорд Едуард! — едва отрони тя. — Аз съм сгодена за него.

— Лорд, как ли пък не! — процеди злъчно майка й. Яростта й връзваше езика и тя почти фъфлеше. — Твоят скъп Едуард вече не е граф Хартфорд, забрави ли? Вече не е лорд на каквото и да било!

— Ние сме сгодени!

— Ти си сгодена за лорд Гилфорд Дъдли, син на херцога на Нортъмбърланд. — Баща й вдигна ръка, готов да я удари още веднъж. — Или веднага ще приемеш да се омъжиш за него, или ще те налагам, докато престанеш да дишаш.

Джейн погледна лицето на баща си, изкривено от ярост, и разбра, че той не би се поколебал да го направи. Ушите й още пищяха от силните му удари, а пред очите й всичко се въртеше. Беше на крачка от припадъка. Тя отчаяно взе да мести поглед от баща си към майка си и обратно, но в нито един от тях не усети поне капка съчувствие. Беше сама срещу целия свят.

— Не мога да го направя — проплака тя, а думите й едва се чуваха. После инстинктивно се сви и прикри лицето си, когато майка й направи крачка напред и заплашително се извиси над нея. По всичко личеше, че херцогинята съвсем е изгубила контрол над себе си — лицето й беше потъмняло още повече и тя се задъхваше от ярост.

— Ах, ти, неблагодарна, нещастна клетнице. Кълна се в небесата, че аз ще те убия!

Всяка дума, едва прецедена през стиснатите й зъби, беше пропита с омраза. Накрая херцогинята вдигна отрупаната си със скъпоценности ръка и отново зашлеви Джейн през лицето.

Джейн извика само веднъж, после от болката пред очите й причерня и тя падна в несвяст, потъвайки в мрака на забравата.

* * *

Джейн остана в стаята си две седмици, наказана от своите родители, и само мисис Елен и Елизабет Тайлни имаха право да я посещават. Веднъж дневно майка й или баща й, или пък и двамата заедно идваха при нея. Вече не я биеха, вероятно защото отоците и синините от първия им побой все още стояха като ужасяващи доказателства за тяхната жестокост, затова пък не спираха да я заплашват и проклинат за нейното неподчинение. Херцогът, който сега пиеше още повече и отпреди, беше се ожесточил особено и я обсипваше с хули и обиди. Джейн обаче все така упорито отказваше да приеме този брак и умоляваше да й разрешат да прати бележка на Едуард, но усилията й отиваха напразно. В края на седмицата родителите й внезапно престанаха да идват при нея. Джейн обезумя от страх и жадно чакаше да научи какво се е случило.

— Напусто се противите, милейди — каза й един ден с печално лице мисис Елен, — вече почти всичко е готово за сватбата. Тя трябва да стане в края на следващия месец. Решени са да те пратят под венчило, милейди, все едно им е дали го желаеш или е против волята ти.

— Не могат да го направят — отчаяно извика Джейн. — Та аз съм вече сгодена за друг! Какво казват хората за това?

— Нищо, милейди. Все едно този годеж никога не го е имало. Пък и сега няма кой да се застъпи за правото на бедния лорд Едуард.

— Тогава аз ще се съпротивлявам до последен дъх — даже по стъпалата към олтара, даже пред самия свещеник. Ще им се наложи да ме влачат до църквата за косата, а аз ще ритам и ще пищя.

— Боя се, милейди, че дори това няма да ги спре. Наумили са си да те омъжат за лорд Гилфорд и така ще стане.

— Но защо точно Гилфорд Дъдли? Положението на баща му изобщо не е сигурно. Ако, не дай боже, кралят умре, първата работа на принцеса Мери ще е да прати херцога в Тауър и в същия миг да освободи оттам херцогинята на Съмърсет. Защо тогава синът на херцога на Нортъмбърланд според родителите ми е толкова по-изгодна партия в сравнение със сина на херцогинята на Съмърсет?

— Херцогинята може и да я освободят, а лорд Едуард може и да си върне титлите и земите, но в момента тъкмо херцогът на Нортъмбърланд е най-влиятелният човек в кралството, милейди, и това накланя везните към него.

— А преди това на неговото място беше онзи нещастен човек Томас Сеймор, адмирал и главнокомандващ флота. Виж обаче какво се случи с него. Само по някаква щастлива случайност не завлече и моите родители със себе си. Нима никога няма да се поучат от опита си?

Но лошото тепърва предстоеше. Рано на следващата сутрин в стаята на Джейн влетя сестра й Катерина. Личицето й бе зачервено и подуто, а по бузите й се търкаляха сълзи.

— И мен искат да омъжат — избухна в още по-отчаян плач тя. — И то по същото време! Когато теб ще те венчават за лорд Гилфорд, аз трябва да мина под венчило с лорд Херберт! Джейн, какво да правя? Та той е отвратителен! Мразя го! Той само ми се подиграва и едва допреди месец ми викаше малка селянка! Защо ни причиняват това, Джейн? Какво да сторим сега?

Джейн само гледаше безмълвно сестра си, загубила дар слово от ужасяващата новина. Та Катерина бе още дете! И ако не можеше да бъде наречена „малка селянка“, то със сигурност беше твърде млада и неопитна, далеч от сложните интриги и подмолния живот в кралския двор. А лорд Херберт бе един от най-непривлекателните и мразени младежи в двореца. Защо тогава? Но разбира се — баща му, лорд Пембрук, бе сред най-близките довереници на херцога на Нортъмбърланд. Значи този брак бе по-скоро решение на херцога, отколкото на родителите й. Той постепенно подчиняваше и нейното семейство, приковавайки го към себе си и своите приближени чрез брачни вериги. Но защо тяхната фамилия изведнъж се оказа толкова важна за него? Ето това Джейн все още не можеше да проумее.

Тя прегърна сестра си, за да я утеши, но думите й звучаха кухо и неубедително. Капанът беше приклещил не само нея, но и малката й сестричка Катерина!

* * *

Няколко дни по-късно обаче съдбата реши да се намеси. Внезапно кралят пожела да види Джейн край болничното си легло. Херцогът на Нортъмбърланд се беше погрижил и строго следеше кралят да не се среща с никого, откакто го преместиха в Гринуич, но сега Едуард малко се бе посъвзел от болестта и настояваше да извикат Джейн.

Херцогът на Нортъмбърланд лично дойде да я вземе от тях. Той очевидно бе твърде притеснен от желанието на краля, но изглежда не се чувстваше достатъчно уверен във влиянието си над него, за да му откаже среща с неговата братовчедка. Лицето му бе мрачно и издаваше зле прикриван гняв, когато не особено внимателно помогна на момичето да се качи на лодката. Тя трябваше да ги откара надолу по реката.

Джейн се възползва от времето, докато пътуваха към Гринуич, за да подреди в ума си аргументите, които трябваше да убедят краля да се намеси и да прекрати подготовката за сватбата й, като я спаси от нейните недоброжелатели. Лорд Едуард бе близък приятел и братовчед на краля. Кралят беше дълбоко привързан към него, а Джейн обичаше като своя сестра. Значи трябваше да направи всичко възможно, за да им помогне. А ако кралят настояваше нейният годеж с Едуард да не бъде развален, то едва ли някой би престъпил волята му.

Очевидно мислите на херцога на Нортъмбърланд течаха в същото русло. Той не беше продумал на Джейн, откакто поеха към двореца, но изражението му ставаше все по-мрачно и съвсем потъмня, когато пристигнаха и бяха съпроводени по стълбите към покоите на краля. А пред самата врата гневно изруга под нос, когато Хенри Сидни пристъпи напред и му препречи пътя.

— Кралят заповяда лейди Джейн да бъде сама, Ваша Светлост.

Това беше казано с уважение, но от очите на момчето струеше ненавист, когато то отвърна на яростния поглед на херцога. За миг сякаш херцогът беше готов да влезе даже със сила. После обаче се овладя и за огромно облекчение на Джейн отстъпи настрани.

Щом прекрачиха прага обаче и вратата хлопна зад тях, Хенри хвана ръката на Джейн и я дръпна назад.

— Почакайте, милейди.

Краката на момичето натежаха от недобро предчувствие.

— Негова милост кралят вчера се беше съвзел от болестта и пожела да ви види, но се боя, че днес…

Нямаше нужда да продължава.

Щом влезе при краля, Джейн се раздели и с последната си надежда. Вътре беше душно и сумрачно, горяха само няколко свещи. Пред прозорците висяха тежки завеси и гоблени, а огънят в камината гореше буйно. Жегата бе непоносима, но още по-ужасна бе вонята, която се носеше.

Джейн инстинктивно вдигна ръце да прикрие лицето си. Каква ли беше причината за това ужасно зловоние? После очите й се спряха на леглото и тя разбра, едва потискайки гаденето, че тази смрад се носи от самия крал. Плахо приближи към леглото, забравила за протоколните поклони. Но и да беше спазила церемониала, младият крал едва ли щеше да забележи това.

Той лежеше неподвижен, а изпод камарата завивки, натрупани върху него, се виждаше само главата му и едната му ръка. Отначало Джейн помисли, че очите му са затворени, но като приближи, видя изкривеното до неузнаваемост лице. Кожата бе подпухнала, с жълтеникавия цвят на восък и лъщеше, а устните имаха синкав оттенък. Ръката, която лежеше върху завивката, бе не по-малко подута. Единствено дебелите пръсти, които шаваха неспокойно по богато избродираното покривало, даваха знак, че в това тяло все още мъждука живот.

Джейн направи дълбок поклон и застана край леглото, вглеждайки се ужасено в тялото на братовчед си. И тук нямаше да открие надежда за избавление. На това място вече царуваше смъртта.

Клепачите на краля се открехнаха. Той се втренчи в Джейн с мътни и присвити зеници. После отвори уста. Сякаш цяла вечност устните му мърдаха безпомощно, без да проронят нито звук. Най-сетне промълви:

— Джейн…

Звукът бе твърде тих дори за шепот.

— О, Ваша Светлост! Братовчеде! — И Джейн се хвърли на колене до леглото. После, забравила дворцовия етикет, тя стисна ръката му в дланите си. Пръстите му пареха като жарава, меки и някак неприлично податливи в шепата й.

Очите му я следяха с усилие. Устата му отново започна мъчителното предъвкване на думите. Джейн почувства, че няма да издържи още дълго така.

— Не се мъчи да говориш, братовчеде. О, драги мой, не се насилвай да говориш, а просто си почивай.

Въпреки това Едуард продължи да упорства. Сега в очите му проблесна някакво чувство, което Джейн не успя да разтълкува. Стори й се, че я моли за нещо. „Сигурно е страх“, помисли си тя. Страх и болка.

— Не се бой, братовчеде — прошепна тя. — Бог е с теб и ще ти помогне. Ще те успокои.

Но устните на Едуард продължаваха да мърдат в агонията. Той пак затвори очи. Изглеждаше съвсем изтощен от усилието да каже нещо, но когато Джейн направи опит да стане, той най-сетне успя да произнесе нещо. Две думи. Те не бяха чути от никого в стаята, с изключение на Джейн.

— Какво? Какво искаше да кажеш с това, братовчеде?

Но главата му се килна на една страна и тежкото, хрипливо и накъсано дишане подсказаха на Джейн, че кралят отново е изпаднал в безсъзнание.

Тя позволи на Хенри Сидни да й помогне да стане и да я придружи до вратата. Озовала се отново в преддверието на кралските покои, тя срещна неспокойния и нетърпелив поглед на херцога на Нортъмбърланд, но го подмина мълчаливо.

Какво ли искаше да каже братовчед й? Само две думи. Но те му костваха почти нечовешко усилие. „Прости ми.“

* * *

Сватбите трябваше да се състоят в Дърам хауз, лондонската резиденция на херцога на Нортъмбърланд. Щеше да има три венчавки наведнъж, защото и дъщерята на херцога, също на име Катерина, се омъжваше за лорд Хейстингс, наследникът на граф Хънтингтън. Херцогът плетеше мрежата си с прецизността на паяк, но колкото и усилено да се опитваше да проумее неговия план, на Джейн все й убягваше нещо. Според нея, след като кралят бе на смъртно ложе, херцогът трябваше да покаже поне някакви признаци на тревога. Вместо това обаче той кипеше от енергия и ентусиазъм. Обсипваше Джейн и сестра й с подаръци и за огромно удоволствие на майка им, предостави всички дрехи и накити на нещастната херцогиня на Съмърсет на нейно разположение. Сега тя се труфеше с най-пъстрите и пищни рокли, ризи и домашни роби, най-скъпите бижута, наслаждавайки се на плячката си. Джейн с отвращение наблюдаваше как майка й се радва на новите си придобивки и тази гледка я караше да потръпва. По време на сватбените церемонии херцогинята щеше да бъде най-ярката и лъскава дама, която дворът някога е виждал.

Самата Джейн пък бе принудена да пробва до премала сватбените си одежди, които нямаше намерение да облича. Все още беше решена с цената на всичко да провали своята сватба, но с всеки изминал ден твърдостта и съпротивата й намаляваха. Херцогът на Нортъмбърланд беше затворил някъде лорд Едуард и сега тя нито знаеше къде се намира той, нито пък имаше кой да й каже. Родителите й дадоха ясно да се разбере, че тя ще мине под венчило, независимо какво ще й струва това. И въпреки всичко Джейн все още се съпротивляваше. Един ден обаче тя завари сестра си Катерина обляна в сълзи, насинена и трепереща от побоя, който й бе нанесла тяхната майка херцогинята.

— Казаха, че те поощрявам в неподчинението ти — изплака тя. — И ме заплашиха, че ако не успея да те вразумя да приемеш волята им, те пак ще ме бият.

Така родителите й най-сетне спечелиха битката, а Джейн се предаде.

В деня на бракосъчетанието слънцето печеше немилостиво. Нежният майски ветрец сякаш се надсмиваше над Джейн, когато тя пое, мълчалива и примирена, към Дърам хауз. Джейн, Катерина и дъщерята на херцога на Нортъмбърланд бяха отделени в огромна стая на горния етаж, за да бъдат облечени и да се подготвят за церемонията. Единствено дъщерята на херцога изглеждаше доволна младоженка. Джейн имаше вид, сякаш всеки миг ще се строполи в несвяст на пода, а Катерина трепереше от ужас.

— Защо не се радвате, дами? — попита Катерина Дъдли. — Нима не сте доволни като мен, че родителите ви са избрали толкова достойни женихи?

— Значи вие сте безкрайно щастлива от този избор, така ли — горчиво попита Джейн. — Е, в такъв случай имате по-голям късмет от мен.

— Щастлива ли? Какво общо има щастието тук? Аз просто се подчинявам на волята на баща си. Така би трябвало да е и с вас, дами. — И веждите на дъщерята на херцога се извиха леко от почуда. — Все пак — продължи тя — ние сме само дъщери на своите родители и единственото добро, което можем да сторим за тях на този свят, е да сключим сполучлив брак.

Джейн побърза да се извърне, за да прикрие обзелия я гняв срещу раболепието и тесногръдието на това момиче. После отново се потопи в собственото си отчаяние. Но какъв смисъл имаше от това? Съгласни или не, все едно и също ги чакаше.

Тройната сватба се очертаваше да се превърне в най-скъпото и бляскаво тържество в лондонския кралски двор от години насам и дори състоянието на краля не можеше да помрачи тази пищна церемония. Присъстваха всички благородници от двора, придружавани от техните дами. Тук се бяха събрали най-силните и влиятелни хора на деня. Крал Едуард не можеше да дойде, но от негово име пристигнаха скъпи подаръци от сребърни и златни блюда. Принцеса Мери и принцеса Елизабет пък изобщо не бяха поканени — херцогът на Нортъмбърланд лично се беше погрижил за това.

Дърам хауз беше преобразен от венци и гирлянди с цветя и зеленина, пъстри флагове и знамена и допълнително провесени гоблени. Паркът, през който трябваше да премине процесията, също бе богато украсен с ленти и знамена, алеите — почистени, а тревата и храстите — подрязани. Джейн носеше ослепителна рокля от златотъкан плат, обсипана с диаманти и перли, а шлейфът й бе от сребриста тъкан. Косата й падаше свободно по гърба, сресана до блясък и с вплетени в нея цветя и перлени нанизи. Отпред носеха златен сватбен бокал, отрупан с копринени панделки и с натопена в него китка розмарин. До нея пристъпваше момче с дреха, обточена с панделки и дантела и с украсени с розмарин ръкави.

Отзад вървеше Катерина Дъдли, следвана от сестра й. После крачеше свита млади момичета, всичките девойки, в ръцете на които имаше сватбени сладкиши и украсени със злато венци. След това идваше ред на младоженците, заобиколени от техните млади приятели.

Джейн познаваше повечето от младите хора в това шествие, но днес не поздрави никого. Имаше само един начин да преживее този черен ден. Тя инстинктивно замлъкна, потъна в себе си и се изолира от всичко наоколо, оставайки глуха за шума, суетнята и музиката, съпровождащи сватбеното тържество. Лицето й през цялото време беше каменно, чертите му не изразяваха никаква емоция. Тя пристъпваше като в транс през парка, приближавайки господарската къща насреща, в чиято тържествена зала щеше да се състои тройната сватба.

Отчуждеността й от случващото се около нея бе толкова категорична, че тя не чу даже думите от монотонното пеене на архиепископа. Така продължи, докато внезапно докосване на нечия чужда ръка до нейната не я извади от унеса й. Това я върна на земята и погледът й се избистри. Тя погледна прямо в избелелите сини очи на младежа, който в това време несръчно се опитваше да наниже един тежък златен пръстен на пръста й. Той й се усмихна извинително, после впери поглед в архиепископа с нарочно подчертана преданост и показно преклонение.

Гилфорд Дъдли. Нейният съпруг.