Карлийн Брадфорд
Кралица за девет дни (15)

14. … и време да умреш

Август премина в септември. Септември се нахвърли срещу пламтящия октомври. Херцогът на Нортъмбърланд, посред гръмки декларации относно своята вяра и горчиво покаяние, задето бе кривнал от правия път, отново се върна към католицизма и помоли да го допуснат да присъства на литургията в малкия параклис „Св. Петър във Винколи“ при Тауър Грийн. Въпреки чудотворното му възвръщане към правата вяра обаче, той беше съден, осъден и екзекутиран, а тленните му останки бяха положени в същия този параклис, редом с тялото на херцога на Съмърсет.

Денят за началото на процеса срещу Гилфорд и Джейн още не бе определен. Сякаш Мери съвсем беше забравила за тях. Коронацията й трябваше да се състои в първия ден на октомври и вече се говореше за брак между нея и Филип Испански. Тези слухове обаче не предвещаваха нищо добро. Макар управлението на кралицата досега да бе толерантно към различните религии на нейните поданици, протестантите никога нямаше да приемат съюз с католическа Испания, а дори някои католици бяха срещу това. Омразата и страхът от Испания бяха така дълбоко насадени в душата на английския народ, че той никога не би приел един испанец за крал.

За Джейн обаче тези месеци бяха мирно и спокойно време. Разрешиха й да получава книги, тя се разхождаше под топлото слънце и здравето й постепенно укрепваше. Позволиха и на снахите й да се присъединят към тях в Бюкам Тауър. Тя често ги виждаше да се разхождат, но нито на тях, нито пък на Гилфорд разрешаваха да говорят с нея. Джейн не съжаляваше за това. Преминавайки през много болка, тя най-сетне бе постигнала безгрижието на своите родители; затова сега не би понесла среща с тях или пък с Гилфорд, който продължаваше да е все така яростен и отчаян едновременно, както я бяха осведомили.

Само едно нещо я притесняваше. Натъжи я един нещастен стар и болен лъв, когото държаха затворен в мръсна клетка близо до портите. Използваха го за развлечение на благородните господа, които идваха от време на време да го дразнят. До Джейн достигаше неговият самотен и отчаян рев и тя помоли да я заведат да го види, но след това не събра сили да се върне отново там. Този затворник й напомняше твърде болезнено за нейното собствено затворничество.

Най-накрая се разбра, че ще ги съдят на четиринадесети ноември, близо месец след шестнадесетия рожден ден на Джейн. Меката и топла есен се бе превърнала в зима и денят си отиваше, студен и ветровит. Джейн внимателно подбра дрехите си. Облече проста черна рокля с пола от черно кадифе. На главата й имаше черен сатенен капишон, украсен с черен кехлибар. Като излизаше от стаята, взе със себе си и малка молитвена книга, подвързана с черно кадифе, от която всекидневно черпеше сила.

Джейн и нейните две придружителки бяха отведени до очакващата ги лодка, където, за първи път, откакто ги бяха затворили, тя отново видя Гилфорд. Изглеждаше отслабнал и измъчен. Той също беше облечен в черно, в черен елек, през цепките на чиито ръкави се виждаше бяла риза. Красивата дреха обаче само подчертаваше неговата бледност. Джейн несъзнателно посегна и улови ръката му, когато седнаха един до друг в лодката.

— Как сте, милорд? — внимателно попита тя.

— Ами как да съм — отвърна той горчиво. — О, боже, как бих могъл да се чувствам — та аз съм затворник, милейди. Баща ми е убит, а аз, по всичко личи, ще го последвам. Вие как мислите, добре ли вървят нещата при мен? Та аз съм изгубен! Съсипан!

— Засрамете се, лорд Гилфорд! Жал ми е за вас, разбира се, задето изгубихте баща си, но трябва да се овладеете и да покажете висок дух.

Той раздразнен дръпна ръката си от нейната. Джейн обаче упорито я улови отново.

— Хайде, милорд. Нека поне един друг се утешим. Убедена съм, че съдът ще ни оправдае. Просто трябва да се овладеете.

Гилфорд не отговори, но този път не отдръпна ръката си.

В града оставиха лодката на кея и поеха към Лондонската община. Тук Джейн и Гилфорд бяха разделени. Джейн пое първа, а двете й придружителки я последваха. След тях вървеше Гилфорд, после архиепископ Кранмър, когото щяха да съдят като еретик, и двамата братя Дъдли — Хенри и Амброуз. Четиристотин войници с алебарди преграждаха пътя на напиращата тълпа любопитни зяпачи. Джейн не можа да издържи под техните вперени погледи и сведе очи към молитвеника, който носеше отворен пред себе си.

Когато най-сетне стигнаха Лондонската община, поведоха затворниците към съдебната зала. Заради кралското си потекло Джейн имаше привилегията да седи върху тапицирано с алено платно кресло и да ползва столче за краката. Двете й придружителки застанаха прави отзад. Кранмър сложиха да седне на отделена с леки перила дървена пейка, настрани от останалите трима подсъдими.

Джейн се огледа наоколо със свито сърце. Все по-трудно й беше да диша. Колкото и да бе огромна сводестата зала, въздухът все не й достигаше. Тя погледна към издигнатия срещу нея подиум, на който седяха най-изтъкнатите мъже на Англия, главният съдия и обществената защита. Сетне, за свой ужас и изумление, Джейн забеляза, че всички знаци на католическата вяра, които бяха прибрани по времето на крал Едуард, сега отново са извадени на показ. Върху малкия олтар стоеше разпятие и шест златни свещника. Докато тя все още разглеждаше белезите на възтържествувалата чужда вяра, без да може да откъсне очи от тях, свещеникът на кметството даде знак за началото на процеса с Vegi, Sancte Spiritus и други молитви, всичките произнесени на латински. Сърцето на Джейн съвсем замря. Оттук нататък тя вече не можеше да се надява на никаква справедливост за себе си.

Нито обвинението повика свидетели, които да подкрепят тезата му, нито обвиняемите бяха разпитани, нито пък някой си направи труда да се изкаже в тяхна защита. Съдебните заседатели бяха свикани и се заклеха над библията. После обвиненията срещу затворниците бяха прочетени на висок глас и те трябваше да кажат признават ли се за виновни по тях или пък не се признават. Кранмър и останалите тутакси високо извикаха „Невинни сме!“. Когато дойде ред на Джейн да отговори, тя едва събра сили да отвори уста. После със запъване и почти шепнешком успя да промълви само: „Признавам се за виновна“. И как би могла да твърди нещо друго? Единствената й надежда сега бе Мери да се покаже милостива и да опрости постъпката й.

След двайсет минути съдебните заседатели отново заеха местата си.

— Имаме достатъчно и убедителни доказателства, милорди — тържествено започна техният говорител, — които са в подкрепа на нашата милостива кралица. Ето защо се произнасяме, че обвиняемите са виновни.

Председателят на съда се изправи. Гласът му трепереше, когато произнесе:

— Лейди Джейн Дъдли е осъдена на смърт — да бъде жива изгорена или обезглавена, както благоволи да нареди кралицата.

Лорд Гилфорд Дъдли е осъден на смърт — да бъде обесен и разчекнат при Тайбърн.

Негова светлост архиепископ Кранмър е осъден на смърт — да бъде обесен и разчекнат при Тайбърн.

Съдът, в своята безмерна милост, опрощава лордовете Амброуз и Хенри Дъдли, отчитайки, че те са били принудени да се подчинят на баща си и не са участвали в заговора за държавна измяна на еретиците.

Джейн трудно проумя казаното, защото чуваше всичко като през гъста мъгла. Очите й не можеха да се откъснат от позлатената брадва на гвардейския офицер от кралската стража. Откакто беше влязъл в залата, той я държеше като за почетна стража. Но щом съдията произнесе присъдата, той така извъртя жестокото й острие, че то вече сочеше към осъдените затворници.

Джейн се върна при лодката на кея вдървена от ужас. Тя не забелязваше нито онези, които вървяха по петите й, нито съчувствието по лицата на хората, които наблюдаваха притихнали шествието, предвождано от войника с обърнатото острие на брадвата. Сега тълпата бе забравила предишните си емоции и изпитваше единствено жал към тъничката самотна фигура, която пристъпваше, стискайки в ръце малка книга.

Джейн не почувства изобщо студения речен вятър, докато пътуваха с лодката обратно към Тауър. Този път обаче тя не беше приета триумфално през Кралските порти. Гребците само свиха греблата, докато лодката се плъзгаше по мръсната вода под ниската и мрачна Порта на изменниците. А зловонието и гнилите изпарения на рова ги обгърнаха като мъртвешки покров. Сега никой не поднесе на Джейн уханен букет, за да се предпази от тази смрад. Единствено две груби ръце я избутаха от лодката и я тикнаха да върви по-бързо по хлъзгавите, покрити с тиня стъпала.

Когато най-сетне се добра до стаята си, там я посрещнаха плач и вопли. Мисис Партридж ревеше с пълен глас и дори мистър Партридж тайно си бършеше сълзите. Двете придружителки на Джейн, които ляха сълзи по целия път от съдебната зала до Тауър, сега съвсем паднаха духом и гласовете им се сляха в отчаян вой. Единствено очите на Джейн останаха сухи. Тя се опита да каже нещо, задави се, после отново си възвърна гласа.

— Запомнете едно, скъпи мои приятели — макар да съм невинна и да не заслужавам тази присъда, аз не трябваше да приемам короната.

Сега не й оставаше нищо друго, освен да чака обещаното от Мери милосърдие и опрощение.

* * *

Но оттогава всеки ден мистър Партридж пристигаше в малката къща с все по-обезкуражаващи новини. Въпреки недоволството на народа, Мери била решена да се омъжи за Филип Испански. Тя нямаше никакво намерение да освободи Джейн и Гилфорд, докато католицизмът не бъде напълно възстановен в страната, а англо-испанската династия не се обедини отново чрез съюза й с Филип. Това предизвика нова вълна на недоволство срещу католицизма из цяла Англия. Отново се заговори за бунтове и размирици. По Коледа постепенно ограничиха всекидневната разходка на Джейн, докато накрая съвсем й забраниха да излиза от къщата.

— Но защо — горчиво се усмихна тя. — Каква заплаха съм аз за нейна светлост, щом съм затворена в Тауър?

— Протестантите се надигат, милейди. Говори се, че ще издигнат вас или пък принцеса Елизабет за водач на тяхното въстание срещу кралицата. — Мистър Партридж гледаше Джейн, изпълнен със страх, докато й поднасяше новините.

— Нима отново ще бъда използвана против волята си за нечия чужда кауза? Нима моето желание вече нищо не означава? — избухна Джейн, но вътре в себе си тя вече знаеше отговора. — Ами принцеса Елизабет — какво прави тя?

— Тя се оттегли в имението си, милейди, и даде да се разбере, че е твърде болна, за да го напусне или пък да приема, когото и да било.

— Умно е постъпила — промърмори Джейн. — Знае как да се предпази. На нея никой не би могъл да заложи капан.

А Джейн беше безсилна да се защити, по какъвто и да било начин. Оставаше й единствено да седи край прозореца в стаичката си и да чака.

Малко след Коледа на това мъчително очакване беше сложен край. На вратата й се почука и когато тя отвори, отвън я посрещна побелялото от ужас лице на мистър Партридж.

— Сър Томас Уайът е вдигнал народа против кралицата, милейди. С него идва огромна войска, която се увеличава от ден на ден. Сега приближават Лондон, за да свалят кралицата от трона!

— И с кого се кани да я замени той? — попита Джейн. Но докато задаваше този въпрос, мъртвешки хлад обгърна сърцето й.

— Казват, че с принцеса Елизабет, но…

— Но какво?

— Но… — Партридж не можа да продължи нататък. Когато най-сетне успя да си възвърне гласа, той бе толкова изтънял, че едва се чуваше. — Но баща ви е заедно с него, милейди, а има и други, които искат да ви върнат на трона.

В настъпилата тишина се чуваше само пукането на пъновете в камината. По стъклото на прозореца плющеше зимен дъжд. Някъде отдалеч се носеше отчаяният рев на лъва.

Сър Томас бързо напредваше към Лондон. Градът беше готов да се отбранява. Най-накрая дойде новината, че бунтовниците са в Съдърк, точно срещу Тауър отвъд реката, и столицата е обсадена. Жителите й тичаха обезумели във всички посоки. Техните отчаяни викове и шумът от чуковете, докато трескаво заковаваха капаците на прозорците вкъщи и магазини, се чуваха дори в Тауър.

— Кралицата е отказала да напусне града, за да се спаси — докладва мистър Партридж с възхищение в гласа. — Лично е отишла в общината, за да нагледа как върви подготовката за отбрана и снабдяването с провизии.

Войниците и оръдията в Тауър бяха насочени срещу Съдърк и лесно можеха да го поразят, но Мери отказваше да даде заповед за начало на битката.

— Нейна светлост не би рискувала живота на невинните хора в Съдърк, независимо в каква опасност е самата тя — с притаен дъх обясни мистър Партридж.

Лондонският мост остана вдигнат и както и да опитваше сър Томас Уайът не можа да прекоси реката под заплашително насочените дула откъм Тауър. Защитниците на кралицата не биха се поколебали да го обстрелват, докато той и войската му се бори с ледените води на Темза.

Отчаяни, бунтовниците се оттеглиха и опитаха да атакуват от запад. Те се събраха отново при Кингстън и там успяха да пресекат реката, после продължиха по Чаринг Крос.

В Тауър настана бъркотия. По коридорите взеха да се суетят уплашени лондонски благородници и техните съпруги, потърсили убежище в крепостта. Те се взираха с обезумели очи на запад, опитвайки се да разберат какво става на бойното поле. Оттам се носеше гръм от битката, примесен с писъци, стенания и викове. Градът беше обзет от хаос.

Джейн залости вратите и затвори прозорците на затворническите стаи, а накрая коленичи край леглото и започна да се моли. Но в ушите й непрекъснато кънтеше врявата от коридорите на Тауър и паниката, която идваше откъм града. Как би могла да не се моли за своето спасение в такъв момент? Но можеше ли да иска собственото си освобождаване от затвора на такава цена? Писъци. Шум от битка. Затворените прозорци не можеха да я спасят от доказателствата за настаналите по улиците кланета, които приближаваха все повече.

После се възцари тишина. Не внезапно, отначало дори не толкова забележима, но постепенно стрелбата утихна, а виковете ставаха все по-редки и по-редки.

— Дали да не изляза и да разбера какво е станало?

Мисис Елен зададе този въпрос с треперлив и несигурен глас, надигайки се от пода, където беше прекарала на колене часове наред в молитви, та сега всичките й стави се бяха схванали.

Джейн протегна ръка да я спре.

— Не, изчакай, и без това скоро ще разберем всичко.

И наистина, не след дълго мистър Партридж с колебливи стъпки изкачи стълбите, за да им донесе последните новини. Сър Томас Уайът бил разгромен и се предал. Херцогът на Съфолк паднал в плен.

Сега Джейн вече знаеше за какво да се моли.

— Ти, господи, знаеш най-добре кое е добро за мен. Стори с мен това, което ти желаеш и ме поведи по твоя път. Само… — Споменът за насоченото към нея безмилостно острие на брадвата внезапно оживя и гласът й се пречупи. — Само когато дойде мигът, ми дай сили, умолявам те, и ме защити, та да устоя твърдо… — Главата й се отпусна върху сключените ръце и измежду пръстите й се затъркаляха горчиви сълзи.

* * *

По милостивата заповед на кралица Мери присъдата на Джейн от смърт чрез изгаряне жива на клада беше променена на обезглавяване. На Гилфорд също му спестиха мъчителната агония най-напред да бъде бесен, а после, докато е още жив, да бъде разчекнат на четири. И той щеше да бъде обезглавен. Екзекуцията на Джейн, заради нейното кралско потекло, щеше да се проведе в по-тесен кръг в Тауър Грийн, но Гилфорд щеше да умре на Тауър Хил, пред очите на лондончани. Мери милостиво разреши на двамата съпрузи да се видят още веднъж преди последния си час, но Джейн отказа.

— Нима наистина няма да се видите повече с него, милейди? Той така отчаяно се молеше за тази среща. — Мисис Партридж закърши отчаяно ръце и почти накъса на парчета престилката си.

— Още ли реве?

— Да, милейди.

— Тогава му кажете, че ще се моля за него. Предайте му, че трябва да бъде смел и да се уповава в бог. Ще го гледам как отива към ешафода. Благодарение милосърдието на нашата кралица, болката ще трае само миг. — Тя помълча известно време, после продължи: — Не ни остава много време. И двамата трябва да се подготвим.

И Джейн започна да се подготвя наистина педантично и усърдно. През последните часове от живота й я лишиха от нейните бележки, записки и повечето книги, но тя все още имаше своя малък молитвеник, Новия завет на гръцки и пера за писане. Новият завет щеше да остане за Катерина. На страниците му тя написа:

Ето тук ти пращам, моя скъпа сестрице Катерина, една книга, която, макар да не е със скъпа подвързия и позлатени букви или пък с причудливо избродирани от нечия майсторска игла заглавни букви, пак е по-ценна от всички рудници за скъпоценни камъни по света; тази книга, мила сестрице, е Законът на нашия бог…

Докато пишеше това, в настъпилата тишина се чуваше само скърцането на перото.

После тя посегна към малкия си, облечен в черно кадифе молитвеник. Искаше да го изпрати на баща си, за да го теши в неговото неволничество. Дали и този път щеше някак да успее да се измъкне на свобода? Не, това бе малко вероятно. За всичко онова, в което е обвинен, му беше нужна поне малка утеха. Тя се замисли за известно време, после надраска кратка бележка в полето на книгата:

Бог ще ви донесе утеха, Ваша Светлост…

Отначало думите идваха трудно, но после писането й потръгна все по-гладко и леко. Сър Джон Бриджес, старши лейтенантът на Тауър, който бе така любезен към нея, щеше да го предаде на баща й.

Сега вече не й оставаше нищо друго, освен да събере последните си сили и да запомни думите, които трябваше да произнесе преди екзекуцията! Това бе най-трудната от всички задачи — толкова беше важно да умре с достойнство.

На следващото утро Джейн стана рано и внимателно подбра дрехите си — същата проста черна рокля и горна пола, които беше носила по време на процеса. После остави Новия завет с посвещението към Катерина върху масичката си за писане, та по-късно мисис Партридж да го прибере и да го изпрати на сестра й. Молитвеника стискаше здраво в ръце. Щеше да го задържи до последната минута със себе си, а после да го предаде на сър Джон Бриджес, когато…

Тя не си позволи да довърши тази мисъл, а бавно се приближи към прозореца и погледна надолу към Тауър Грийн. Така и си остана. Скоро щяха да преведат Гилфорд по пътя му към Тауър Хил. А тя беше обещала да го гледа.

* * *

Малката процесия се зададе, Гилфорд вървеше по средата. Лицето му беше пребеляло, но Джейн с гордост отбеляза, че не плаче и главата му е изправена високо. Тя ги изпроводи с поглед, докато процесията не се скри от очите й. После зачака. Около половин час по-късно дочу скърцане на каруца. Процесията се завръщаше, но Гилфорд вече не беше с нея. Джейн се насили да погледне клетото му обезкървено тяло, което лежеше в каруцата.

— Гилфорд, Гилфорд… — Тя не си даваше сметка, че говори на глас, защото мислите й бяха отправени в молитва към небето. Молеше се за своя съпруг. За самата себе си. Мъките на Гилфорд бяха свършили. Сега идваше нейният ред.

Скоро след това се почука на вратата. Мисис Елен и Елизабет Тайлни се бяха прегърнали в единия ъгъл на стаичката и хлипаха толкова отчаяно, че не можаха да отговорят. Джейн отиде до вратата и сама отвори. На прага стоеше сър Джон Бриджес. Той мълчаливо й предложи ръката си и тя също мълчаливо прие помощта му. В другата си ръка стискаше молитвеника.

— Елате, дами — меко рече тя на двете плачещи жени. — Няма ли да ме придружите?

Подкрепяйки се една друга, двете я последваха.

Сър Джон я изведе от къщичката и я поведе през Грийн към ешафода. На Джейн се стори, че мина цяла вечност, докато изкачат няколкото стъпала до мястото, където стоеше изопната облечената в алено фигура на палача. Когато стигнаха най-горе, сър Джон пусна ръката й и отстъпи настрани. Джейн извърна лице от палача си и огледа струпаните долу хора, които бяха впили очи в тях. Беше настъпил моментът да каже няколкото думи, които многократно бе повтаряла изминалата нощ. Тя си пое дълбоко въздух.

— Добри хора, дошла съм тук, за да умра. — Гласът й звънна с ясен тон. — Така отсъди законът. За противозаконни действия срещу нейна светлост кралицата бях изправена пред съда. Но не това съм целяла, а то бе замисъл на онези, които би трябвало по-добре да си дават сметка за делата си от мен самата, която не познавах добре закона и още по-малко — правата на короната.

Моля всички вас, добри християни, да бъдете мои свидетели, че умирам като истинска християнка и че душата ми ще премине в ръцете божии… — На това място за първи път гласът й потрепери, но тя бързо се съвзе. — А сега, добри хора, докато съм още жива, ви моля да присъедините молитвите си към моята.

Личният свещеник на кралица Мери пристъпи напред, за да й помогне да коленичи, и тя с ясен глас започна да нарежда петдесет и първи псалом. После отново се изправи. Така остана, обградена от мъртва тишина, цели пет минути, както повеляваше законът, очаквайки да бъде помилвана. Това обаче не се случи.

В края на определеното време сър Джон Бриджес я докосна леко по лакътя. Тя го погледна и мълчешком му подаде молитвеника. После свали ръкавиците си — остана доволна, че ръцете й треперят съвсем лекичко — и ги подаде на Елизабет Тайлни. Накрая разкопча горните копчета на роклята си. Мисис Елен понечи да й помогне, но старото й тяло не издържа, сгърчи се и тя падна, задавена от неудържим плач. Палачът пристъпи напред, за да помогне на Джейн, но тя рязко се дръпна.

— Оставете ме сама — нареди тя. Беше забравила, че след екзекуцията дрехите й се полагат нему — като отплата за свършената работа.

Елизабет Тайлни най-после й помогна да оголи врата си и раменете, но когато дойде ред за последното й задължение към нейната господарка — да завърже очите й с кърпа, която Джейн бе избрала предишната нощ, тя също се предаде. Джейн трябваше сама да стори това.

Палачът приближи към нея още веднъж и падна на колене.

— Прощавате ли ми, госпожо?

В този миг Джейн си спомни ритуала. Тя сведе кротко поглед към него.

— На драго сърце — отвърна.

Той стана, а Джейн най-после се осмели да погледне към дръвника зад него. И усети, че тялото й цялото се тресе, въпреки нейната воля.

— Застанете върху сламата, госпожо.

Джейн пристъпи напред, а очите й не можеха да се откъснат от студения камък.

— Моля ви, направете го бързо — прошепна тя. После собственоръчно завърза кърпата върху очите си, съсредоточавайки цялата си воля върху това пръстите й да не треперят. Накрая коленичи и посегна да напипа камъка. Но не усети неговия допир. Изведнъж се почувства самотна и уплашена в обкръжаващата я тъмнина.

— Къде е той? — проплака тя. — Къде е?

Не получи никакъв отговор. Наоколо цареше тишина.

— Какво трябва да направя?

Тогава, някъде от мрака, почувства допира на една ръка върху рамото си, която внимателно я поведе напред. Тя протегна ръце и почти с благодарност сключи пръсти върху грапавата твърда повърхност. По вдлъбнатината разбра къде да положи главата си, забави се малко, после протегна врат и опря буза о камъка. Затвори очи. Само още няколко секунди…

— Господи, в твоите ръце поверявам душата си!

Джейн рязко протегна ръце напред.

Палачът разпозна дадения знак. Той вдигна брадвата. Острието лъсна за миг на бледото зимно слънце, после полетя надолу в съвършена дъга.