Карлийн Брадфорд
Кралица за девет дни (6)

5. Затишие пред буря

Венчавката стана през май. Мина тихо, почти тайно. Мнозина дори не подозираха за нея, докато не се състоя. Кралицата до последно се опитваше да отлага поради скорошната кончина на крал Хенри, но лорд адмиралът бе толкова настоятелен, а тя — толкова влюбена в него, та не можа да устои дълго на неговото желание. Лятото мина толкова щастливо за кралицата, че Джейн най-сетне реши, че лошите й предчувствия са били напълно неоснователни.

Шумният и жив нрав на лорд адмирала промени чувствително живота на всички в двореца. Уроците вървяха по установения ред, но събирането около масата стана някак по-весело, в по-приповдигнато настроение, а кралицата все повече и повече търсеше забавления. Ала най-поразителната промяна настъпи с принцеса Елизабет. Може би за първи път от детството си насам тя се успокои, отпусна се и се почувства сигурна, обгърната от топлината и щастието на едно истинско семейство. Томас Сеймор не криеше особената си привързаност и възхищение от нея, а тя пред всички му засвидетелстваше своята обич. Всичко това радваше кралицата. Даже понякога тя се присъединяваше към адмирала и принцесата в техните лудории и това караше тримата да се заливат от смях, чак докато се просълзят. Но превръщането в обичай на тези пакости започна да тревожи благовъзпитаната мисис Елен.

— Така не е редно, милейди — мърмореше тя един ден, докато помагаше на Джейн да се приготви за лягане. — Не ми е работа аз да го казвам, но не е редно.

Джейн, която цял ден се беше борила с един особено труден превод от старогръцки, погледна благо старата си дойка.

— Кое не е редно? Сега пък заради какво се разфучахте, госпожо?

В действителност тя не искаше нито да знае, нито да чува неща, които биха я накарали да се усъмни в безметежното щастие на семейния живот.

Сега Джейн бе по-щастлива от всякога. Липсваха й сестрите и Брадгейт парк, но нищо не можеше да я накара да закопнее за строгите си взискателни родители. Уроците и спокойният живот в двора на кралица Катерина й бяха напълно достатъчни. Кралицата я представи на д-р Латимър — един от най-начетените защитници на протестантската вяра — и разговорите с него й доставяха несравнима наслада. Крал Едуард споделяше увлечението й по новата религия и те тримата със сър Джон Чийк, преподавател на Едуард и също ревностен протестант, прекарваха часове наред в разпалени разговори и изучаване на постулатите.

Мисис Елен обаче нямаше умора.

— Макар да не ми е работа тъкмо аз да го казвам — все повтаряше тя, — ама си е направо възмутително един джентълмен да си позволява такива волности в спалнята на млада дама.

Джейн премълчаваше с надеждата да се случи невъзможното и мисис Елен да се задоволи само с тази забележка. Това обаче не ставаше.

— Всяка сутрин лорд адмиралът и самата кралица отиват да събудят нейна светлост принцесата, а мисис Ашли разправя, че това направо приличало на някаква шутовщина — двамата я гъделичкали и премятали из леглото, докато накрая и тримата не останели без дъх от смях! А тази сутрин адмиралът сам отишъл да я събуди. Мисис Ашли зърнала даже как я пляска отзад, докато я гонел около кревата, при това правел груби и неприлични жестове.

Джейн я погледна. Много й се искаше мисис Елен да преувеличава, но добре знаеше, че казаното от нея е самата истина. Как бе възможно кралицата да запази самообладание при вида на онова, което се случва? Ами принцесата — обикновено така сериозната и въздържана принцеса Елизабет — какво се бе случило с нея? Джейн гневно смръщи вежди и се извърна към дойката си.

— Дръж си езика, мисис Елен. Не ти приляга така да сплетничиш.

За нещастие първият човек, с когото се сблъска Джейн на следващото утро, бе точно адмирала.

— В името на светите мощи, милейди, но тази сутрин изглеждате особено очарователна! — дружелюбно се поклони той.

Джейн се втренчи сурово в него и събра вежди.

— Този език не ви подхожда, милорд — отвърна тя.

— Приемете моите извинения, милейди — засмя се адмиралът. — Виждам, че настроението ви не отговаря на външния вид.

Със заяждане обаче никой не би могъл да подобри настроението на Джейн и тя бързо профуча край него.

* * *

Сред най-честите посетители в двореца Челси това лято бе синът на регента Едуард. Кралица Катерина го канеше при всеки удобен повод, а той нито веднъж не отказа поканата. Колкото повече време минаваше, толкова по-нетърпеливо чакаше Джейн неговите посещения. Тя често се срещаше и с братовчед си, крал Едуард, и постепенно започна да мисли за него повече като за брат, отколкото като за братовчед. Но лятото бързо отмина — едно от най-щастливите лета в живота на Джейн.

С идването на есента обаче на хоризонта започнаха да се трупат облаци. Следвайки повелите на протестантската религия, тайният съвет на краля прокара много закони, според които се променяше старата католическа служба в църквите. От храмовете изнесоха статуите и иконите, олтарите бяха разрушени, а стъклописаните прозорци — строшени или заменени с обикновени. Пищно украсените някога църкви сега изглеждаха сурови с изчистените си стени, варосани в бяло. Протестантската вяра повеляваше простота и строгост, които да улеснят непосредственото общуване с бога, вместо да се използва посредничеството на светиите или на Дева Мария. За мнозина от богомолците обаче тези промени бяха чужди и плашещи и те не можеха да ги приемат в сърцето си. Протестантите пък особено държаха на тях. Така в един студен ноемврийски ден започна насилието.

— Братовчеде, чу ли какво се случва?

Джейн и крал Едуард бяха сами и тя си позволи да наруши официалния тон, което би било недопустимо в присъствието на трети.

— Чух — отвърна кралят. Двамата с Джейн бяха отпразнували преди месец техния общ десети рожден ден. На години кралят бе все още дете, но в погледа му вече нямаше нищо детско. — Чичо и архиепископ Кранмър обаче казаха да не се безпокоя. Това, което става, било само за добро.

— Не може да е за добро, щом послушниците и обикновените хора се опълчват срещу свещениците, дори когато те са от католическата вяра.

— Свещениците трябва да се променят и да приемат новата вяра, Джейн.

— Така е, наистина — съгласи се Джейн, — но все пак те са божи хора, нищо че са въведени в заблуждение, а ги нападат, дори понякога мятат върху тях чували и ги бият. Това не може да бъде правилно!

Едуард не й отговори, а през следващите дни се готвеха усилено за коледните празници и не стана повече дума за това.

На тази Коледа всички от рода Тюдор щяха да се съберат отново заедно. Принцеса Мери пристигаше от Хъндсън, за да сподели празника с брата и сестра си. Щеше да има балове, маскаради, угощения и различни забавления. Специално за празниците уроците бяха прекъснати. Любимият партньор на Джейн за танци бе, разбира се, младият лорд Едуард, синът на регента. Тя толкова го харесваше, че не обръщаше внимание даже на заядливите му шеги и закачки.

— Май твърде скоро ще трябва да поговоря с родителите ти за вашия годеж — весело каза кралица Катерина една вечер, докато се връщаха в двореца в Челси.

Джейн също се разсмя. Женитбата все още не я вълнуваше, но тя знаеше, че това рано или късно ще се случи и не бива да се страхува от нейното уговаряне отрано. Щом като това така или иначе предстои — а то със сигурност не можеше да се избегне — тогава защо да не се омъжи за Едуард. А би могло да бъде къде-къде по-лошо. Омъжиха една от братовчедките й едва тринайсетгодишна, при това за някакъв шейсетгодишен старец, който на всичкото отгоре страдаше от подагра и тя прекара първата си година семеен живот в тичане да му прислужва и да се грижи за него. За късмет той се спомина в началото на втората година след сватбата им.

Внезапно обаче Джейн си спомни думите на майка си относно нейния брак, които неволно бе дочула онази нощ. За миг отново я обзе лошото предчувствие, което бе изпитала и тогава. Тя потрепери и побърза да си избие тези мисли от главата. Майка й не би могла да има предвид точно това, от което се страхуваше Джейн. Сигурно не е разбрала както трябва. Синът на лорд регента беше отлична партия за брак. Даже нейните строги и взискателни родители биха признали това.

Религиозният въпрос обаче не можеше да бъде отлаган още дълго. Беше решено постите да се спазват както обикновено, а за да се избегнат размириците, членовете на парламента щяха да посетят и католическата, и протестантската служба по празниците. През пролетта обаче взе да зрее ново недоволство. Мнозина възроптаха, когато лордовете забраниха на хората да ползват общинските земи и си ги присвоиха. Тогава херцогът на Съмърсет застана на страната на простолюдието срещу равните нему. Перовете се разгневиха, но крал Едуард го подкрепи в решението му по време на великите пости вратите на двореца Хамптън да се отворят за посещения. Тюдорите от край време ловуваха и спортуваха в горите около двореца и допускането на простолюдието в кралските земи бе твърде смела крачка, непредприемана дотогава. Народът се радваше и приветстваше „добрия херцог“, но членовете на тайния съвет на краля мърмореха в брадите си.

— Баща ти е велик човек, Едуард — отбеляза по този повод Джейн. — Той наистина более за народа си.

— Ще ми се понякога повече да мислеше за самия себе си — отвърна Едуард. — С тази своя постъпка си спечели много врагове, Джейн.

Но с настъпването на топлите пролетни вечери веселието в двореца се възроди отново, а черните мисли бързо отлетяха. Когато кралицата обяви, че е бременна, в ума на всички имаше само едно — как по-тържествено да отпразнуват това.

* * *

— Джейн, сладка моя, да си виждала принцеса Елизабет? — кралица Катерина вдигна очи от ръкоделието си, когато Джейн дойде при нея след закуска, за да й прави компания до обяд. — Мистър Ашам я чака, а тя никога не е закъснявала за уроците си с него.

— Сигурно е в стаята си, Ваша Светлост — отвърна Джейн. — Да пратя ли да я повикат?

— Не, мишленцето ми, благодаря ти. Ще се кача горе в стаята си да си полегна и сама ще я повикам. — Кралицата беше в петия месец и вече бързо се изморяваше. Джейн знаеше, че лекарите са загрижени за състоянието й, защото според тях нейно величество била твърде възрастна, за да ражда. Но радостта й бе толкова голяма, че нямаше място за тревога.

Джейн на свой ред извади бродерията си и се ядоса като разбра, че е забравила част от конците в своята стая. Никой, освен мисис Елен не знаеше къде може да са, а нея я нямаше наоколо. Затова на Джейн не оставаше нищо друго, освен сама да си ги донесе и тя се надигна с въздишка на раздразнение. Когато стигна дългия коридор на горния етаж, внезапно дочу гласа на кралицата. При това тя не говореше с обичайния си мек и любезен тон, а почти крещеше и Джейн замръзна на място.

— Милейди! Съпруже! Как да разбирам това?!

Кралицата стоеше пред покоите на принцеса Елизабет. За ужас на Джейн лорд адмиралът тъкмо излизаше оттам и застана пред кралицата зачервен и разрошен.

— Успокойте се, моя любов — извика той. — Не забравяйте, че носите нашето дете и не бива да се вълнувате.

— Щом толкова държите да не се вълнувам, господине, тогава как ще обясните сцената, на която току-що станах свидетел? — Кралицата се овладя с видимо усилие и сега гласът й бе леденостуден.

— Просто приятелска прегръдка, моя любов. Същата, каквато може да има между баща и дъщеря. Нищо повече, уверявам ви, моя любов. Виждали сте ме да го правя неведнъж и във ваше присъствие.

— Но не чак така. При това сега не беше в мое присъствие.

И без да каже нито дума повече, кралицата се обърна и се оттегли в покоите си. Адмиралът презглава се втурна подире й.

След случилото се Джейн реши да посвири, вместо да бродира и се спусна бързо по стълбите надолу. От стаята на принцесата не се чу нито звук.

Тази вечер принцеса Елизабет не слезе за вечеря. Затова пък кралицата се качи в стаята й и прекара дълго време там. На следващия ден, когато се събраха около масата за вечеря, кралица Катерина и принцеса Елизабет влязоха заедно, а кралицата приятелски бе прехвърлила ръка през раменете й. Принцесата изглеждаше необичайно покорна, а нейна светлост отново бе възвърнала лъчезарния си и мек израз.

— Джейн, мишленцето ми — весело започна тя, — решихме да направим някои промени. Лордът, моят съпруг, реши, че въздухът на Глостършир ще е по-здравословен за мен тия последни месеци, тъй че следващия месец се местим в нашето имение там — замъка Съдли. Принцесата пожела да посети скъпите си приятели сър Антъни и лейди Дени в Чешънт, но аз се надявам ти да дойдеш с нас, докато очакваме нашето бебе.

— Разбира се, Ваша Светлост — отвърна Джейн. — Ще бъде радост за мен.

Но въпреки думите, в гласа й се долови колебание.

— Нима мислиш, че ще ти липсва компанията на твоя галантен ухажор — леко я докачи кралицата, взирайки се в лицето на Джейн, на което се появи смутено изражение.

Джейн пламна. Точно това си мислеше.

— Той ще ти пише, убедена съм в това. А когато бебето се роди и порасне достатъчно, за да може да пътува, ние пак ще се върнем. Ще сме отново тук по Коледа и тогава ще вдигнем шумно тържество — и кралицата притисна принцеса Елизабет към себе си, показвайки, че тя също е поканена да отпразнува щастливото събитие.

Джейн си отдъхна. Леденостуденият глас и суровото държане от предишния ден бяха толкова необичайни за кралицата. Чак се бе изплашила.

След месец приготовленията около заминаването приключиха и Джейн отново пое на път. Сега обаче пътуваха много по-бавно, отколкото на идване към Лондон, така че кралицата да се чувства удобно, доколкото това бе възможно в теглената от коне и застлана със слама кола.

Пристигнаха в замъка Съдли през един горещ ден в разгара на лятото. Прислугата и населението от околността се бяха струпали да ги посрещнат. Вееха се знамена и цареше радостно оживление, та приличаше по-скоро на откриването на рицарски турнир. За миг Джейн усети силна болка — сигурно точно в този миг нейният Едуард присъстваше на истински турнир. Тази година той самият щеше да вземе участие в борбите и толкова се гордееше и се вълнуваше заради това. А на Джейн така й се искаше да бъде там, за да го види.

„Какво пък, помисли си тя, нали съвсем скоро ще се върнем.“ А сега дългът й повеляваше да е близо до кралицата.

Лятото отмина в леност и безделие. Кралицата все по-лесно се изморяваше, а около очите й се появиха тъмни кръгове. Джейн дочу лекарите, които се безпокояха, че нещата не вървят на добре. Тя също се тревожеше, но беше безсилна и не й оставаше нищо друго, освен да се навърта около кралицата и да й угажда, както може.

Една августовска утрин лорд адмиралът се появи в покоите на кралицата, облечен за езда.

— Нима пак заминавате, милорд? — попита кралицата. В гласа й се промъкна жаловита нотка, нещо твърде необичайно за нея.

Джейн вдигна очи от мястото си в ъгъла. Сърцето й се сви от жал към кралицата. Напоследък лорд адмиралът все по-често отсъстваше от дома.

— Любов моя, Ваша Светлост знае, че не бих ви напуснал в това време, ако не ме чакаха неотложни дела. Аз обаче съм главнокомандващ на флота, както ви е известно, и дългът ме зове — отговори той. Гласът му бе нежен, но в държанието му се усещаше някаква припряност, която оборваше думите му.

Кралицата тежко въздъхна.

— Аз само… Усещам, че времето ми наближава и ми се щеше да сте близо до мен.

— Ще бъда, обещавам. Давам ви дума, че ще се върна скоро.

Той се наведе да целуне ръка на кралицата, после се обърна и бързо напусна стаята.

Джейн го изпрати с поглед, неспособна да потисне неприязънта си към него.

По-малко от седмица след това, посред нощ, една от слугините влетя в стаята на Джейн, крещейки истерично:

— Бебето е на път, милейди! Започна се!

— Замълчи! — сряза я Джейн с цялото достойнство, което предполагаше нейното положение. Миг по-късно я побиха студени тръпки, защото си даде сметка, че щом го няма адмиралът, всичко е в нейните ръце. Единственият друг член на семейството бе старата лейди Сеймор, майката на адмирала, но тя бе твърде глупава и изкуфяла, за да е от полза.

— Пратихте ли за лекар?

— Да, милейди.

— Ами за лорд адмирала?

— Да, милейди.

— Тогава върви да повикаш мисис Елен и бързо идвайте в покоите на нейна светлост. И престани да трепериш! Бебета се раждат всеки ден. Уверена съм, че с нейна светлост всичко ще бъде наред.

Но Джейн съвсем не беше сигурна в думите си. В действителност бе ужасена от онова, което предстоеше да се случи. Тя никога не бе присъствала при раждане, камо ли да помага на родилката, и не знаеше какво да очаква занапред. Ето защо с огромно облекчение посрещна лекаря, когато той пристигна.

На следващия ден обаче се оказа, че успокоението й е било твърде прибързано. Раждането не вървеше добре. Кралицата бе измъчвана от постоянна болка, а по всичко личеше, че лекарят не знае много повече от самата Джейн как да се справи с това. И за да бъдат нещата още по-зле, от адмирала нямаше ни вест, ни кост. Ако не бе непоклатимото самообладание на мисис Елен, всичко щеше да се разпилее на пух и прах.

Най-сетне лорд адмиралът, главнокомандващ на флота, благоволи да се появи. Но той изглеждаше много повече ядосан, че са го повикали, отколкото разтревожен за състоянието на съпругата си.

— Нейна светлост кралицата никак не е добре — започна Джейн, още преди той да успее да слезе от коня. Тя от доста време го чакаше на стълбището на замъка.

— Ще я посетя веднага, щом се преоблека — кратко отвърна адмиралът.

— Милорд, тя наистина никак не е добре. Боя се, че си отива!

Присъствието на духа, което Джейн се опитваше да поддържа вече няколко дни, сега в миг я напусна и за свой ужас тя се разплака.

— Глупости! — сряза я адмиралът. — Нали лекарят е с нея. Додея ми вече от тези женски истерии. Ще посетя нейна светлост веднага, щом съм готов.

Когато адмиралът се приготви обаче, вече бе твърде късно. Бебето се роди и беше момиче.

— Момиче? — бащата не се постара дори да скрие недоверието и разочарованието в гласа си.

— Тихо, милорд. Тя ще ви чуе. Да благодарим на господ, че оцеля и вече е по-добре! — Джейн беше излязла в преддверието на покоите на кралицата, за да честити на адмирала новородената му дъщеря. — Сега ще я посетите ли, милорд? После двамата може да се помолим и да благодарим богу, че нейна светлост оцеля. Толкова ме беше страх, милорд! Тя толкова много страдаше.

— Но… момиче! Цялата тая суматоха и вълнение за някакво си момиче! — Адмиралът изобщо не си направи труд да говори по-тихо.

Джейн смръщи вежди и го погледна сурово. Неприязънта към него, която таеше толкова време, сега изведнъж прерасна в омраза. „Слава богу, че поне кралицата е по-добре“, помисли си тя. Благодарение на милостивия господ вече укрепваше.

Но благодарността на Джейн към всевишния се оказа прибързана. Шест дни след като болнавото и немощно момиченце се роди, кралица Катерина Пар се спомина.

* * *

— Нима заминавате преди погребението, милорд? — Джейн гледаше слисана лорд адмирала, главнокомандващия на флота. Това ставаше само ден след смъртта на кралицата.

— Налага се. Неотложни дела ме зоват в Лондон. Незабавно трябва да се срещна с краля.

— Нима може да има нещо наистина неотложно в момент като този?! — избухна Джейн, щом се озова на сигурно място зад плътно затворената врата на стаята си. — Вероятно е неотложно да се погрижи за перушината си сега, когато вече не е съпруг на кралицата. — Напрежението и преживяната мъка от последните дни сякаш точно в този момент с пълна сила се стовариха върху нея. Тя се хвърли върху леглото и се задави в хлипове и плач — повече не можеше да се сдържа нито миг. И продължи да се облива в сълзи, докато физическата болка стана непоносима.

— Тихо, милейди, тихо — мисис Елен приседна до нея, прегърна я и взе да я люлее, както не беше правила от много време насам. Но и това не успокои Джейн и тя продължаваше да хлипа отчаяно. Най-скъпият за нея човек на този свят — кралица Катерина, си беше отишла завинаги. А онзи, когото тя обичаше повече от живота си, не си направи труда да остане дори за нейното погребение.

Ето защо тъкмо дребничката фигурка на лейди Джейн Грей оглавяваше траурната процесия към параклиса в ролята на главен опечален на погребението на възлюбената кралица. Погребението беше тържествено и с всички почести, които се полагат на вдовицата на един велик крал. Параклисът бе декориран със семейните гербове и знамена, а стените му — покрити с черна драперия. Стотици хора — благородници и обикновени люде — пристигнаха в замъка Съдли, за да отдадат последна почит на възлюбената си кралица. Над главата на Джейн, поддържан от шестима церемониалмайстори в черни жакети, се поклащаше балдахинът с избродирани по него гербовете на Тюдорите и на рода Сеймор. Джейн пристъпваше, удостоена с царски почести, но вървеше сама в този път, загърната в официалните си траурни одежди, покрита с черно — цвета на мъртвите.