Карлийн Брадфорд
Кралица за девет дни (5)

4. Трудно начало

Валеше сняг, когато Катерина, лорд Дорсет и лейди Франсиз поеха обратно към Брадгейт. Джейн им махаше за сбогом от стъпалата на двореца Челси и стоя на стълбището още дълго след като се бяха изгубили от погледа й. Обзе я непознатото дотогава чувство на самота.

— Милейди, ще измръзнете до смърт тук навън!

Джейн се обърна към близката на сърцето й стара дойка, която мило я гълчеше, и с олекнала душа се остави да я въведе вътре.

След всичкото вълнение около коронацията животът в двореца Челси изглеждаше тих. Джейн нямаше нищо против това и скоро привикна към установения ред. Специално за нея наеха възпитател — Джон Айлмер — и тя от първия миг се привърза към младия човек. Оказа се близък приятел на Роджър Аскам, блестящият преподавател на принцеса Елизабет. По това време на възпитанието и обучението на младите дами от висшето общество се гледаше много сериозно; от тях се очакваше да отделят почти цялото си време за уроци. Деветгодишната Джейн вече изучаваше старогръцки и латински и беше доста напреднала с испанския, италианския и френския. Освен това обичаше заниманията по музика и с голяма страст свиреше на лютня, арфа и цитра. Когато кралицата я уведоми, че част от възпитанието й на придворна дама включва овладяването на стъпките на паваната^[1] и галиардата^[2], а също и символните значения, които са скрити в загадъчните движения на тези танци, тя бе особено възхитена.

Само едно нещо тежеше на Джейн — отношението на принцеса Елизабет. Принцесата никога повече не й направи забележка, но пък и не откликна на опитите на момичето да се сприятели с нея.

— Държи се така, сякаш предпочита да не живея тук — оплака се Джейн един ден на мисис Елен, докато тя й помагаше да се облече. — Защо ме мрази толкова?

— Не мисля, че изобщо ви мрази, милейди — отвърна старата й дойка. — Но вие трябва да помните, че принцесата е имала труден живот. Не бих се наела да кажа нещо срещу негова светлост, но…

Тя замълча, а Джейн търпеливо изчакваше да продължи. Отдавна й беше известно, че започне ли мисис Елен с думите „не бих се наела да кажа нещо срещу…“, тя обикновено завършваше точно с обратното на това намерение. И сега стана така, както очакваше Джейн — мисис Елен продължи, но вече шепнейки предпазливо.

— На нашия скъп крал Хенри, бог да го прости, хич не му беше до Елизабет. А отначало много я обичаше и беше толкова горд с нея. Той държеше лично да я възпитава и я караше да седи на коляното му, докато разглеждаше кралските си дела. Не е имало по-любимо и галено чедо от нея. Сетне, когато екзекутираха нещастната й майка и кралят наново се ожени, а после бе благословен от небето със син, той се обърна срещу бедната малка принцеса. Отпрати я далече от двореца, както преди това бе отпратил и принцеса Мери. Казвали са ми, че парите, които й давал, едва стигали за дрехи и храна. Естествено е, предполагам, сега принцесата да е така сдържана — сигурно е неспокойна какво ще я сполети в бъдеще.

— Но аз изобщо не съм заплаха за нея — възропта Джейн. Въпреки това трябваше да се примири с положението.

* * *

Беше минал повече от месец, когато отново извикаха Джейн пред краля, но този път той вече бе в двореца Уайтхол. Дотам се стигаше с лодка, тъй като и дворецът Челси, и Уайтхол бяха на брега на Темза. По реката се пътуваше много по-удобно, отколкото да си пробиват път през калните улички и гъстата лондонска тълпа. За щастие денят се оказа мек. Във въздуха вече се усещаше приближаването на пролетта, макар вятърът откъм реката да бе все още мразовит. В градините започваха да никнат първите минзухари и перуники.

Джейн внимателно повдигна полите на дългата си рокля, за да не се намокрят, и прие помощта на двама пажове, протегнали ръце към нея, докато се спускаше по хлъзгавите, покрити с мъх стъпала към лодката. Реката гъмжеше от движението на лодките — морски баржи, големи товарни лодки с дълга редица гребла и малки съдове, управлявани само с две гребла, които превозваха пътници. Щом се отдалечиха от брега, тя жадно се надвеси напред, за да не пропусне нищо от гледката наоколо. Преди това никога не се бе возила по реката. Кралица Катерина седеше до нея и се наслаждаваше на ролята си на гид, показвайки й всяко забележително място, докато се плъзгаха плавно по гладката водна повърхност. Принцеса Елизабет заемаше мястото от другата й страна и изглеждаше много по-доволна и щастлива от който и да е друг път.

Внезапно някъде отпред настана вълнение. Лодкарите започнаха да крещят предупредително и усилено замахаха с греблата, опитвайки се да избегнат струпването на лодки пред тях. Мъжете наскачаха прави, разклащайки опасно лодките, които заплашваха да се преобърнат, като се опитваха да зърнат нещо точно в средата на гъмжилото.

— Какво става, лодкарю? — попита кралица Катерина.

— Мечка, Ваша Светлост — отвърна той с широка усмивка. — Има бой с мечка на една от лодките! Ваша Светлост желае ли още да приближим?

— Непременно — отвърна кралицата. — Сега, Джейн, ще видиш нещо като спорт. Гледай внимателно. Ако е наистина мечка на място, ще поизпоти тия изнежени приятели. Да се бориш с мечка в лодка не е лесна работа.

Докато наближаваха, останалите лодкари ги разпознаха и започнаха да правят път на тяхната лодка.

— Кралицата! — разнесоха се викове. — Направете път на нейна светлост кралица Катерина!

Тези викове се сляха с яростните крясъци на хората, които измъчваха мечката.

Животното стоеше изправено на задните си крака, а от каишката на врата му висеше тежка верига. Другия край на веригата държеше собственикът на мечката и съвсем не изглеждаше доволен от това, което става около него. Нещастният звяр бе заобиколен от множество хора в лодки, които го бодяха, ръгаха и мушкаха с гребла, колове и импровизирани копия. Мечката замахваше срещу тези оръжия и ревеше от ярост. От рана на едното й рамо струеше кръв.

— Бедното животно — прошепна Джейн, ужасена от тази жестокост.

— Та това е просто един звяр — сви рамене принцеса Елизабет. — Мечката е като всички останали зверове.

— Зверовете също изпитват болка. И страх — отвърна Джейн и отговорът й прозвуча доста по-остро, отколкото й се искаше.

— Водят я на арената за бой с мечки в Саутарк — задъхано рече един от пажовете. — Някои мъже в другите лодки обаче искат да си направят удоволствието още по пътя, милейди. О, погледнете само! — внезапно извика той. — О, милейди, тя се освободи!

Мечката беше изтръгнала веригата от ръцете на пазача си и по всичко личеше, че всеки момент ще се нахвърли срещу своите мъчители.

— Гребете, гребете надалече от мечката! — разнесоха се ужасени викове, когато животното скочи в най-близката пътническа лодка. Малкото корито тутакси започна да се пълни с вода. Водачът му се хвърли в тъмнокафявото зловонно течение, а старата лодка пое към дъното. В следващия миг мечката вече плуваше зад него.

Докато се измъкваха от този хаос, Джейн забеляза как хората безразборно се опитват да излязат на брега, а подивялата мечка плува в кръг, нападайки ту една, ту друга лодка.

— Чакайте! — провикна се тя към лодкаря. — Спрете да гребете, искам да видя какво ще стане по-нататък.

Но дори докато изричаше това, лодката вече се бе отдалечила от мястото на злополуката.

— Ще успее да стигне другия бряг, ако й разчистят пътя дотам — увери я пажът. — Мечките са отлични плувци, милейди.

Джейн го погледна с благодарност. Той поне се опитваше да я успокои. За разлика от всички останали в лодката, заедно с иначе милозливата кралица Катерина, това момче единствено разбираше как се чувства тя. Думите му й помогнаха до известна степен да се освободи от обзелата я мъка.

Когато пристигнаха в двореца Уайтхол, кралица Катерина се изгуби в своите покои, които все още бяха редом с тези на краля. Принцеса Елизабет тръгна с нея.

— Стой тук и чакай негово величество да те повика, Джейн — рече кралицата. — Знам, че няма търпение да те види отново.

Само след миг един слуга приближи и се поклони дълбоко.

— Заповядано ми е да ви придружа, милейди?

Джейн го последва до личните покои на краля, стиснала упорито устни. Днес беше решена да не допусне нито една грешна стъпка. Щом престъпи прага на кралските покои, тя се преви в добре отработен дълбок поклон и остана така, сурово вперила очи в килима под краката си.

— Джейн! — долетя радостен вик. — Добре дошла, скъпа братовчедке. Ела да те запозная с тези добри хора.

Джейн вдигна поглед и пред очите й се разкри топла, украсена с гоблени стая, която сякаш беше претъпкана с хора. Трябваше й известно време да ги огледа и тогава осъзна, че не са чак толкова много. Край стените стояха в очакване слуги и пажове. Освен тях три момчета седяха на ниски табуретки около краката на Едуард.

Едното от тях бе другият Едуард — синът на регента. Той лениво подхвърляше една топка към кученцето на краля. Когато Джейн спря очи на него, той пакостливо отвърна на погледа й, после търкулна топката към нея. Кученцето побягна подире й, но тъкмо когато щеше да я настигне внезапно промени намерението си и се нахвърли ожесточено на полата на Джейн. Тя погледна надолу към тази безформена маса от козина и плат и се запита как ли би било редно да постъпи в този момент. В никакъв случай не биваше да стисне кралското пале за врата и здравата да го разтърси, както би сторила с кое да е от своите кученца, ако някое от тях се държи толкова невъзпитано. И все пак това бе най-красивата й рокля. Тя потръпна при звука на съдран плат. Ето ти работа за мисис Елен!

— Тук, Томкинс! Идвай тук! — весело извика на кучето Едуард, но то изобщо не му обърна внимание. Кралската заповед очевидно изобщо не можеше да трогне този дребен поданик.

— Махни го оттам, Едуард! Тъкмо ти го насъска срещу нашата братовчедка.

Синът на регента се изправи и покорно дръпна кучето, усмихвайки се дружелюбно на Джейн. Тя неволно отвърна на усмивката му.

— Милейди — тържествено започна кралят, — запознайте се с тримата ми най-добри другари. Едуард, моят братовчед. — Едуард направи официален поклон. — И моите скъпи приятели Хенри Сидни и Барнаби Фицпатрик. — Младият крал продължаваше да се смее, очевидно решен да пренебрегне всички ненужни формалности.

Следобедът мина бързо, допълнен с музика и увлекателни разговори. Не след дълго кралица Катерина също се присъедини към тях, после дойде и принцеса Елизабет. Тя очевидно се радваше отново да види брат си и макар да се държеше официално като всеки път, днес се смееше и приказваше наравно с останалите.

— Вземете си още от медените кексчета, лейди Джейн. — Барнаби Фицпатрик внезапно изникна до Джейн с поднос в ръка. — Чух, че сте много умна, милейди — прошепна дяволито в ухото й той, докато й поднасяше сладките. — Даже по-умна и от принцеса Елизабет, този образец на добродетелта и ученолюбието.

Джейн изумено го погледна, като едва не преобърна подноса при това. Видя, че той се усмихва и заподозря, че просто я дразни.

— Разбира се, че не е така! Не бива да говорите подобни неща! — И тя хвърли обезпокоен поглед към мястото, където стоеше принцесата. Най-малко сега й беше нужно принцесата да дочуе подобен разговор.

— Много по-умна — повтори той — и по-хубава също. Негова светлост лично го каза.

Джейн се изчерви до корена на косата си и напразно се опита да го накара да замълчи. Черните му очи гледаха дяволито, а усмивката върху слабото му остро лице бе още по-предизвикателна.

— Вие се подигравате с мен — ядосано просъска Джейн. — Ако не престанете веднага и двамата ще си изпатим.

— Как може, лейди Джейн, даже насън не бих дръзнал да ви се подигравам. Намирам ви за една от най-хубавите девойки, която някога съм срещал. При това не само аз мисля така. Нима не сте забелязали как нашият скъп братовчед на краля, лорд Едуард, ви гледа? Негова светлост лично ме увери, че той е луд по вас, откакто ви е видял на коронацията.

Джейн изгуби и ума, и дума. Неволно очите й се устремиха към онази част на стаята, където седеше синът на регента. Той с любопитство гледаше към тях. Джейн с ужас усети, че бузите й пламват, когато стана и тръгна в тяхната посока. Някакво раздвижване край вратата обаче го накара да забави крачка и веднага след това слугата въведе още двама посетители. Джейн с радост се възползва от този случай, за да се отърве от червендалестия Барнаби, и тутакси се приведе в дълбок поклон, разпознавайки лорд регента, следван по петите от по-младия си брат.

Щом Джейн вдигна глава, пред погледа й попадна лицето на кралицата. То също бе обляно от руменина. Очите й блестяха и тя така втренчено гледаше Томас Сеймор, сякаш съвсем бе забравила, че в стаята има някой друг, освен него. По-младият чичо на краля обаче изобщо не забелязваше това и пристъпваше намусено след брат си.

— Ваша Светлост — продума херцогът на Съмърсет, покланяйки се пред кралица Катерина, — простете, че нахлуваме така, но има важни дела, които не търпят отлагане и изискват мнението на краля.

— О, чичо — възкликна Едуард, — наистина ли е толкова спешно, че да не може да почака до утре?

— Пратеникът от Франция е тук, Ваша Светлост. Не можем да го държим повече да чака.

Кралицата, която най-сетне успя да откъсне очи от Томас Сеймор, когато херцогът се обърна към нея, стана права.

— С милостивото съгласие на Ваша Светлост ние се оттегляме — обърна се тя към Едуард. — С ваше разрешение ще ви посетим отново утре.

Джейн също стана, но нейните очи бяха приковани в сина на лорд регента. Думите на Барнаби все още кънтяха в ушите й. Луд по нея? Наистина ли бе чула това? Сега Едуард стоеше точно зад баща си и чичо си със сериозно лице и покорно изражение. Но с ъгълчето на окото си гледаше Джейн. Тя трепна неволно. Нима наистина бе възможно или само й се привидя, че той й намигна?

* * *

На следващата сутрин се случи нещо, което обърка и смути Джейн. Една от придворните дами дойде да й каже, че кралицата желае Джейн да я посети. Но тъкмо Джейн да влезе в покоите й, тя видя, че там вече има някакъв мъж, който кръстосваше стаята от единия до другия край с дълги нервни крачки.

— Смирено моля за прошка, Ваша Светлост — говореше той. — Държането ми вчера бе непростимо.

Беше Томас Сеймор, по-младият брат на регента. Независимо от това, което казваше, той обаче изглеждаше много повече ядосан, отколкото разкаян.

— Представете си, лорд регентът ме направи главен адмирал на флота! — избухна той. — Моят скъп брат ми подхвърля трохи, а за себе си пази цялата власт!

— Значи именно власт желаете тъй силно, скъпи ми приятелю — внимателно се обади кралицата. — А пък аз дочух… слухове… че вие май се целите в брак с дама от сой.

Братът на регента замръзна насред крачката си и се втренчи в нея.

— Ваша Светлост… — започна той.

— Споменаваха се имената и на двете принцеси — продължи кралицата. Гласът й все още бе равен, но в него вече се долавяха стоманени нотки. Тя трескаво притискаше ръце към гърдите си, сякаш се боеше да не се разпадне.

— Ваша Светлост! — За миг той вече бе паднал на колене пред нея. — Кой би могъл да ви наговори тези лъжи? И как сте могли да им повярвате… — Той сграбчи ръката й и я покри с трескави целувки. — Ваша Светлост знае, че никога не е имало друга. И никога не би могло да има друга.

Кралица Катерина издърпа ръката си и извърна лице от него. Но тялото й изведнъж се отпусна и тя въздъхна дълбоко.

— Вярвам ви. Разбира се, че ви вярвам. Но вие въпреки това не бива да говорите по този начин. Все пак е твърде скоро…

Джейн отстъпи няколко стъпала надолу с едничката мисъл да избяга, колкото се може по-скоро. И то преди още кралицата да я е видяла!

Не бе така лесно обаче да се избегне присъствието на лорд адмирала на Англия през следващите няколко седмици в двореца Челси. Той стана постоянен посетител, а всеки път, когато се появеше, кралицата поруменяваше. На Джейн даже й се стори, че тя някак е успяла да обърне хода на времето и от ден на ден се подмладяваше. Отначало Джейн се радваше заради нея. Пък и нейната дойка мисис Елен разсея част от опасенията й относно срещата между кралицата и адмирала, на която бе станала неволен свидетел. От нея Джейн научи, че кралицата била обещана на Томас Сеймор преди крал Хенри да се спре на нея. Ала след като кралят вече бил направил своя избор, нищо не им оставало, освен да се примирят. Никой не можеше да престъпи кралската воля.

— Много вълнуваща история — въздъхна накрая мисис Елен и Джейн се съгласи с нея. Лорд адмиралът бе красив мъж с чар и весел нрав, което никой не можеше да му отрече. Каменните стени кънтяха от звънкия му смях, а чувството му за хумор бе способно да повдигне духа и на най-заклетия мизантроп. При това нито веднъж не си позволи да покаже дори най-малко разочарование или неудовлетворение. Но всеки път, когато Джейн успееше да го зърне в миг на усамотение, тя сякаш отново улавяше онзи мрачен, ядовит и преценяващ поглед като при срещата им в двореца Уайтхол. И с течение на времето, без самата тя да знае защо, Джейн започна все по-малко и по-малко да му вярва.

Но колкото и причини да намираше да не го харесва, никой в двора не споделяше чувствата й. Даже се говореше, че той е фаворит на краля. А когато не беше в покоите на кралица Катерина, лорд адмиралът винаги можеше да бъде открит в покоите на краля, обсипвайки го с разточителни подаръци. Дори обикновено сдържаната и церемониална принцеса Елизабет се поддаваше на чара му. Тя се смееше и отвръщаше на шегите му много по-свободно и открито, отколкото се държеше с останалите в двора.

Кралицата бе доволна, че Елизабет разкрива по-светла страна в своя характер и я поощряваше.

Джейн започна да се кори, че вместо да се радва, тя все вижда нещо нередно във всичко това. Например понякога й се струваше, че принцесата е прекалено приятелски настроена към поклонника на кралицата. Дори подозираше нещо между тях двамата, което не би могло да съществува. Всичко това най-вероятно бе плод на нейното въображение.

И въпреки това радостта, с която поздрави кралицата, бе по-скоро престорена, отколкото искрена, когато една сутрин Катерина дойде в стаята й с лъчезарно изражение и тържествено обяви:

— Ние отдавна чакахме разрешение от краля, мишленцето ми, и той най-сетне го даде. Двамата с лорд главния адмирал ще се венчаем!