Карлийн Брадфорд
Кралица за девет дни (13)

12. Капанът зад короната

Тази нощ Джейн не можа да мигне. Чак до разсъмване тя остана коленичила, умолявайки бог да й даде сили и да я направлява. Утрото я завари прималяла от изтощение, обзета от треска и все така объркана. Занапред вече нямаше да има миг покой. Слънцето едва се бе показало, когато отново я извикаха. Опирайки се върху ръката на старата си дойка, тя излезе от спалнята, за да завари пред нея херцога на Нортъмбърланд. Пронизващите му черни очи я огледаха педя по педя, после той се наведе в демонстративно нисък поклон.

— Ваша Светлост!

— Аз не съм… Аз все още не съм сигурна дали… — Гласът на Джейн бе толкова слаб, че думите й едва се чуваха дори от онези, които стояха редом с нея.

Херцогът бързо се изправи.

— Това е волята божия, Ваша Светлост! Нима ще се усъмните, че такава е повелята на небесата, предадена чрез устата на вашия собствен, така скъп на сърцето ви, братовчед, нека бог успокои душата му!

Джейн мълчаливо го гледаше.

— Но така или иначе, Ваша Светлост, жребият е хвърлен — повтори той. — Името на кралица Джейн се предава от уста на уста и хората се трупат, за да ви приветстват. Денят за процесията до Тауър вече е определен, а из Лондон шестват радостни тълпи, които отсега празнуват. — Той замълча. — Вие сте кралица — звънна стоманата на гласа му. Очите му дълбаеха като със свредел нейните, докато той не се увери, че тя се държи на краката си единствено по негова воля.

— Милостиви боже — прошепна тя, — ако това е волята ти…

— Това е!

Джейн затвори очи, за да се освободи поне за миг от погледа на херцога, а тялото й се отпусна с цялата си тежест върху мисис Елен.

— Добре тогава — промълви тя, — така да бъде.

Внезапно отново я обзе сковаващ страх и преди още да се овладее, като по даден знак в стаята нахлу майка й, следвана от цяла свита кроячки и шивачки.

Джейн изведнъж се озова в центъра на някакъв луд водовъртеж от забързани и заети с работа хора, които ту й се покланяха, ту се втурваха нанякъде, за да я подготвят час по-скоро за представянето пред жителите на Лондон. Гардеробът на бедната херцогиня на Съмърсет бе плячкосан за пореден път. Джейн имаше чувството, че ще се вкопае в земята под тежестта на гъсто избродираните одежди и купищата накити, които навлякоха отгоре й.

Скоро цялото имение Сайон хауз бе обхванато от смут и бъркотия. Към кроячките и шивачките сега се присъединиха още слуги, лодкари и войници с алебарди, които изпълниха цялата къща и двора. Те кръжаха наоколо, получаваха заповеди и на свой ред нареждаха нещо някому. Но насред този хаос, врява и бъркотия, само една мисъл заемаше съзнанието на Джейн — тя бе постигнала нещо. Тя бе кралицата на Англия.

* * *

Към три часа процесията от лодки и баржи, която трябваше да ги отведе до лондонския Тауър, беше готова. По традиция, спазвана от всички крале и кралици на Англия досега, Джейн трябваше да остане със семейството си и членовете на Тайния кралски съвет в Тауър чак до коронацията.

Най-сетне Джейн пристъпи пред очакващата я тълпа от благородници и придворни, нагласена като кралица. Тя носеше тежка, богато бродирана дреха и елек с ръкави до земята в цветовете на Тюдорите — бяло и зелено, извезани пищно със злато и сърма. Върху блестящата й коса бе поставена малка шапчица, отрупана с диаманти, рубини и перли. Гилфорд търпеливо я очакваше, за да й подаде ръка. Той бе също пременен с пищна дреха и панталони от бял и златист сатен, които подчертаваха още повече изяществото на високата му фигура и русата глава. Двамата заедно представляваха бляскава двойка, от чиято красота дъхът спираше.

Гилфорд сияеше, очевидно радостно възбуден от тържествеността на мига и съвсем забравил доскорошните си страхове. Външно запазила ледено спокойствие, Джейн бавно пристъпваше край него през шпалир от богато облечени хора, които дълбоко им се кланяха. Но отвътре тя продължаваше да бъде раздирана от противоречиви чувства, което й се случваше за първи път в живота.

Но колкото по-напред вървяха, толкова по-видимо изпъкваше един основен пропуск в подготовката на тържествената процесия. Джейн бе толкова дребна, че крачейки до високия си съпруг, тя можеше да бъде видяна единствено от онези, които са в първата редица на шпалира. Останалите успяваха да зърнат само върха на главата й. Последва смайване, ужас, бъркотия — събралото се множество трябваше да види новата кралица. Решението бе намерено бързо. Някой домъкна отнякъде чифт дървени трупчета, високи три инча^[1], които привързаха за краката на Джейн. Така и онези, които стояха в по-задните редици, вече можеха да видят ясно лицето на бъдещата си владетелка. Сега обаче тя бе принудена да разчита на подкрепата на Гилфорд, за да стигне с олюляване и поклащане до чакащата на кея лодка.

В четири часа приливът дойде и процесията пое по реката. След смъртта на краля често се извиваха бури, но този ден времето бе тихо и ясно. Слънчевите лъчи биваха улавяни и отразявани от множеството накити, скъпоценни камъни, ефесите на мечовете и окичените с разноцветни пера шапки на лондончани, препълнили лодките по реката. Златотъкани и сребротъкани платове, многоцветни дамаски и сатени, оживено разговарящи хора, които коментираха, каквото им попадне пред очите, с изключение на Джейн — смесването на всичко това създаваше пъстра картина.

Джейн оставаше незасегната от заобикалящото я вълнение и мълчаливо се взираше в брега. Никога преди не й бе прилошавало в лодка, но днес с огромно усилие потискаше гаденето, което заплашваше всеки миг да я надвие. Отначало покрай брега рядко се виждаха хора, но колкото повече наближаваха Лондон, толкова по-гъста ставаше тълпата. Ала къде беше радостта и ликуването, за които толкова самоуверено говореше херцогът?

Тауър се извиси на хоризонта и оръдията му дадоха салют. Шумът от гърмежите бе оглушителен, но струпаните на брега хора не им отвърнаха с радостни възгласи. Тази сутрин те се бяха събудили с новината за смъртта на своя крал и провъзгласяването на някаква неизвестна и нежелана негова братовчедка за кралица на Англия. Че кой от тях беше чувал досега за някоя си лейди Джейн Дъдли? Единственото, което знаеха за нея бе, че е снаха на херцога на Нортъмбърланд — най-омразният човек в кралството, от когото всички се страхуваха. Накъдето и да обърнеше очи Джейн, срещаше гняв и възмущение в погледите на хората, които сякаш виждаха пред себе си някаква кукла на конци, поставена да измести принцеса Мери. Групичките стрелци, наети да приветстват радостно новопровъзгласената кралица и да си хвърлят шапките във въздуха, щом хералдите надуеха тромпетите, още повече подчертаваха студеното мълчание на останалите.

Джейн почувства обидата и негодуванието, които се носеха из въздуха. „Те не ме искат“, прошепна на себе си тя, но думите й останаха нечути в общата радостна врява на борда на лодката й. Джейн се огледа още веднъж и си припомни ликуващите тълпи, съпровождали процесията на Едуард към Уестминстърския дворец. Хлад скова тялото й и той нямаше нищо общо с вятъра, полъхващ откъм реката.

Най-сетне стигнаха кея на Тауър и се приготвиха за слизане. На Джейн дадоха китка цветя и билки, която да държи близо до носа си, докато преминат по моста над вонящия ров, но дори нейният силен аромат не успя да смекчи зловонието на застоялата вода в рова под краката им. Всички нечистотии в Лондон се оттичаха тук. Джейн тикна нос в букетчето и тичешком прекоси моста, хлътвайки в крепостта през Кралските порти.

От другата страна я очакваха най-изтъкнатите и благородни хора на цяла Англия. Тук нямаше и следа от студеното мълчание и възмущението на хората отвън, а я посрещнаха радостно оживление, великолепие и тържествена церемония, която би поласкала всяка принцеса. Предполагаше се, че това трябва да заличи всякакви опасения и колебания, но не стана така. Споменът за мълчанието на тълпата и прикованите в нея изпитателни погледи на обикновените хора стоеше между Джейн и тези богато облечени, обсипващи я с ласкателства лицемерни придворни. Джейн си пое дълбоко въздух и се обгради с невидима, но яка и непробиваема черупка. Каквото беше започнато, трябваше да се завърши. И тя щеше да премине през всичко.

Пред вратата на Тауър чакаха маркизът на Уинчестър, кралският ковчежник и сър Джон Бриджес, лейтенантът на Тауър. Двамата бяха заобиколени от високопоставени цивилни и военни, охранявани от йомените от кралската гвардия, всеки преметнал своята позлатена брадва през рамо. И архиепископът на Кентърбъри беше тук, за да благослови новата кралица. Зад него стояха херцогът и херцогинята на Нортъмбърланд и родителите на Джейн, херцогът и херцогинята на Съфолк.

Уинчестър падна на колене и поднесе ключовете от крепостта. Херцогът на Нортъмбърланд пристъпи бързо напред, взе ги и ги подаде на Джейн. Джейн ги пое в ръце, после процесията бавно потегли натам, откъдето се чуваше ревът на топовните гърмежи.

Оръдейните кули бяха обвити в дим, който обгръщаше позлатените им куполи и копринените щандарти при всеки изстрел, после се разсейваше във въздуха и откриваше плющящите на вятъра знамена. Гарваните с грачене се разлитаха пред процесията по нейния път. Кланящи се велможи, коленичили пажове, приклякащи придворни дами образуваха безкрайна върволица по възвишението, водещо към Уайт Тауър и кралските апартаменти. Оттатък бе мрачният и нисък параклис „Св. Петър във Винколи“, злокобно място, където почиваха останките на двете обезглавени на ешафода съпруги на Хенри — Ан Болейн и Катерина Хауард. Джейн се загледа в параклиса, после отвърна очи. Това бяха най-нещастните кралици. Дали и тя нямаше да се нареди сред тях?

Но миг по-късно тя изопна тесните си рамене и вирна високо глава. Дори и да трепереше вътрешно, никой не биваше да забележи това. Каквото и да станеше занапред, пътят вече е избран и на нея й оставаше само да го следва. Отново се чуха ликуващи възгласи; от небето пред нея заваляха розови листенца и покриха пътеката, по която трябваше да мине. Тя скришом вдигна поглед към синия свод. После мислено се предаде на божията воля и пристъпи напред с твърда крачка; малките й стъпала с привързани към тях дървени пънчета вече вървяха уверено, носейки я през огрения от слънцето площад на Тауър Грийн.

* * *

Въведоха Джейн в Уайт Тауър, после тя се спусна надолу в залата за аудиенции и зае мястото си под кралския балдахин. Уинчестър, кралският ковчежник, напусна залата за кратко и се върна, следван от процесия пажове, които носеха ковчежета и кутии. Джейн се стъписа, когато забеляза, че лично ковчежникът държи в ръцете си владетелската корона.

— Ваше Величество — започна той, поднасяйки й короната, — ще благоволите ли да приемете това?

Джейн се дръпна като опарена от подплатената с пурпурно кадифе и отрупана със скъпоценни камъни тиара, сякаш тя можеше да й причини зло.

— Милорд! — ахна тя. — Едва когато бъда коронясана в присъствието на господ и неговите свидетели от наместника му на земята, тогава ще имам правото да нося корона. Светотатство е да ми я поднасяте така!

— Но, Ваша Светлост — насърчително й се усмихна лорд Уинчестър, — ние само искахме да я премерите. За да се убедим, че ви стои добре, Ваша Светлост.

— Не, милорди — умолително рече Джейн. — Не мога да сторя това. То е против божиите закони. Мога да приема това свято бреме само от ръцете на архиепископа. — Тя едва не се разрида при последните думи.

— Все пак я пробвайте, Ваша Светлост — настоя херцогът на Нортъмбърланд. — Трябва още преди коронацията да знаем дали не се налага да я променят според главата ви. Това е част от обичая. А щом се убедим, че тази ви е по мярка, ще наредим да изработят и втора — за вашия съпруг.

При тези думи, въпреки огромното си смущение и объркване, Джейн внезапно осъзна цялото коварство и жестокия замисъл в действията на херцога. Той е планирал това от месеци, още откакто е разбрал, че кралят ще умре! Ето защо толкова настояваше за нейния брак с Гилфорд. Дори беше успял да убеди краля да промени завещанието на баща си — именно за този пергамент говореше Сидни. А после започна да се пазари с нейните родители. При тази сделка херцогинята на Съфолк се отказваше от претенциите си за трона, в замяна на което той беше се наел да направи Джейн кралица на Англия!

На свой ред Джейн щеше да направи сина му Гилфорд крал. Което беше и крайната цел на неговия план. А щом веднъж Гилфорд станеше крал… Джейн нямаше нужда да се замисля особено какво ще последва. Тогава кралят щеше да е истинският владетел, независимо кой от двамата е всъщност законният наследник на трона. В мига, в който Гилфорд бъде провъзгласен за крал, управлението на Англия щеше да е в неговите, а не в нейните ръце. И в ръцете на херцога на Нортъмбърланд. Това беше капан и тя бе паднала в него без шанс да се измъкне някога. Тази мисъл я затисна като мъртвешки покров. Но благодарение на нея гаденето изчезна, треската утихна, объркването беше прогонено.

— Никога! — Дребна, ужасена, но вече преливаща от ярост, Джейн се изправи в цял ръст и впи очи в стъписания херцог. — Ти ме принуди да приема короната — моля се на бога после всички ние вкупом да не се каем за това — но няма да провъзглася Гилфорд за крал. Никога! Той може да стане херцог, но не и крал с власт над моята.

— Ваша Светлост! Той е ваш съпруг! — Херцогинята на Нортъмбърланд първа се съвзе сред общото стъписване.

Гилфорд веднага се обади след нея.

— Милейди, защо се колебаете? Редно е аз, вашият законен съпруг, да бъда провъзгласен за крал. Представете си колко непристойно би било, ако Англия е управлявана от кралица, чийто съпруг е херцог!

— В името на небесата, Ваша Светлост, моля ви, размислете! — Херцогът на Нортъмбърланд беше възвърнал самообладанието си и вече говореше самоуверено, даже със заплашителен тон. — Това е ваш дълг.

— Умолявам ви, съпруго моя! — извиси глас отново Гилфорд. — Дори и в най-страшните си кошмари не съм си представял, че бихте отказали.

Джейн се огледа. Даже родителите й изглеждаха слисани. Гилфорд бе толкова поразен, че вече чупеше ръце — но този блясък в очите му просто не можеше да е сълза! Тя изпитваше към него съжаление, примесено с презрение. Значи всички те бяха замесени в коварния заговор! Бяха го планирали отдавна, без тя дори да подозира за кроежите им. Е, накрая се разкриха. И щом като я провъзгласиха за кралица, остава й единствено да се държи като такава! Джейн предизвикателно се обърна с лице към херцога на Нортъмбърланд.

— Моят дълг е да ръководя парламента и да не правя нищо подобно без тяхното съгласие. Иначе би било незаконно. В моите права е да направя съпруга си херцог — толкоз. Всичко по-нататък трябва да е скрепено с декрет на парламента. — „А това няма да се случи, поне докато аз съм все още кралица“, добави на себе си тя. — Убедена съм, че Ваша Светлост познава законите на Англия не по-зле от мен. — Последните й думи имаха за цел да уязвят херцога и тя вложи в тях толкова презрение, колкото й беше по силите.

Херцогът на Нортъмбърланд целият пламна, но лорд Уинчестър му попречи да каже нещо необмислено. Той избута напред пажовете с ковчежетата и кутиите, които го придружаваха.

— Ваша Светлост — намеси се бързо той с помирителен тон, — моля ви поне да приемете тези накити, които по право принадлежат на английската корона. Умолявам ви! Те сега са ваши и са поверени на вашите грижи.

Докато той говореше, пажовете положиха ковчежетата върху килима в краката на бъдещата кралица. В този случай на Джейн не оставаше нищо друго, освен да ги приеме.

Най-накрая кралският ковчежник се смили над нея и помоли за позволение да напусне. Когато го получи, той заотстъпва назад, покланяйки се дълбоко на всяка крачка, като за огромно облекчение на Джейн отнесе със себе си и кралската корона. Вече можеше да се каже, че в тази битка тя е победител.

Гилфорд отново отвори уста с намерението да заговори, но едно махване с ръка от страна на баща му го накара да млъкне. Херцогът си даваше сметка, че Джейн има право.

— Ще обсъдим това по-късно — остро го сряза той.

Джейн, поне засега, беше спечелила и тази битка. Но един бегъл поглед към изкривеното в гневна гримаса лице на херцогинята на Нортъмбърланд и намусеното изражение на Гилфорд й подсказа, че победата си има цена. Пък и херцогът нямаше да се предаде толкова лесно, това поне е повече от сигурно. Той никога не би допуснал някой така бързо да унищожи неговия дълго и грижливо подготвян план. В момента наблюдаваше Джейн с поглед, по който можеше да се съди, че не би се спрял и пред убийство.

— Ние със сина ми също ще ви оставим, ако Ваша Светлост разреши — обяви херцогинята с едва прикрито презрение в гласа.

— Не разрешавам, мадам — бързо отвърна Джейн. — Както вие настоявахте да остана редом със съпруга си след нашата сватба, така и аз сега държа съпругът ми да е край мен до коронацията. Както се видя, народът на Англия вече таи подозрения спрямо мен, ето защо няма да давам допълнително храна на слуховете заради мъж, който не действа в съгласие с коронованата си съпруга. Лорд Гилфорд остава тук.

Над залата се спусна тежко мълчание, а херцогинята недоумяващо впери поглед в Джейн. Джейн обаче запази самообладание. Накрая херцогинята сведе очи и направи дълбок поклон.

— Както желаете, Ваша Светлост — едва процеди тя през стиснатите си зъби. — Лорд Гилфорд остава тук.