Карлийн Брадфорд
Кралица за девет дни (2)

1. Пратеничество от Лондон

Беше студено дори за февруари и Джейн се загърна още по-плътно в тежката вълнена наметка, съжалявайки, че не си направи труда да потърси някоя по-топла, подплатена с кожи пелерина. Вятърът беше пронизващ, особено тук — на върха на хълма. Всички останали от семейството щяха да решат, че съвсем си е изгубила ума да дойде тук в ден като днешния, но това беше любимото й кътче от Брадгейт парк, независимо какво е времето. От върха тя можеше да обхване с един поглед всичко наоколо и да види леса, който се вълнуваше под краката й. На това място се чувстваше сама и свободна — нещо, за което винаги копнееше, но което бе невъзможно в господарската къща.

Докато вятърът я брулеше на върха, един сръндак излезе от гората, стъпи на пътеката и взе да души предпазливо въздуха, после наведе величествената си глава, увенчана с разклонени рога, и затърси храна. Наблизо имаше купчинки от свежи дъбови клонки, които лесничеите трупаха из леса, за да могат сърните и сръндаците да изкарат зимата, и Джейн наблюдаваше лениво колко време ще му отнеме да ги открие.

Внезапно движение по пътя привлече вниманието й. Някакъв конник идваше откъм Лондон. Джейн тутакси застана нащрек. Баща й беше в Лондон — замина там заради погребението на стария крал Хенри. Нямаха вест от него, откакто замина. Дали това не беше негов пратеник?

Джейн опъна юздите на понито и заобиколи една назъбена скала, която любопитно се подаваше от билото на хълма, после бързо пое нагоре. Знаеше, че да язди по стръмното й е строго забранено, но когато си на девет години всичко забранено е особено привлекателно. За възрастта си бе твърде дребничка и нетърпеливо чакаше мига, когато ще започне да расте малко по-забележимо.

Препусна към господарската къща, колкото се може по-бързо. Влетя галопирайки в покрития с камък двор, хвърли юздите в ръцете на коняря и побягна към зимния салон. Очакваше да завари майка си пред огъня, но само Катерина, по-малката й сестра, седеше там.

— Къде се губиш, Джейн? — хвърли се насреща й Катерина, щом я видя. — Госпожа майка ни ти е много сърдита. Цели двайсет минути те чака, за да седнете на масата за вечеря.

Сърцето на Джейн се сви. Не беше усетила колко късно е станало. Майка й, твърде избухлива даже без причина, особено мразеше да чака на масата преди хранене. Момичето се втурна по стълбите към малката си стая в кулата. Дойката й, мисис Елен, я чакаше там.

— Къде бяхте, госпожице? — попита като ехо на Катерина тя. Беше смръщила вежди в тревожна гримаса. — Лейди Франсиз ще побеснее. Знаете, че особено ненавижда да чака. — И започна да налива в дълбока купа студена вода от каната в ъгъла, продължавайки да нарежда. — Ще ми се да не яздите все сама, милейди. Хич не е редно, ама никак. Все не проумявам какво толкова ви тегли ездата — горещеше се тя. — Това не е благопристойно за дама като вас.

Джейн безгрижно метна пелерината върху леглото и започна бързо да се мие, оглушала за обичайните наставления на старата си дойка.

— Видя ли пратеника? — попита тя. — От Лондон ли идваше? Донесе ли някакви новини от нашия баща? — И се намръщи нетърпеливо, когато дойката се опита набързо да подреди и заглади косата й.

— Нищо не съм чула за никакъв пратеник — отвърна рязко мисис Елен. — В едно съм сигурна обаче — ако на минутата не отидете при госпожа майка си, скоро ще хлипате горчиво в леглото, наказана без вечеря.

В бързината тя оскуба косата на Джейн. Момичето трепна, но не се оплака. Знаеше, че мисис Елен има право. С едно последно потупване дойката я избута от стаята.

Джейн хукна надолу по стълбите и нахълта в малката трапезария, където се хранеха двете с майка й, когато баща й отсъстваше. На Катерина и Мери, най-малката им сестра, поднасяха храната на горния етаж, но Джейн вече беше достатъчно голяма, за да прави компания на майка си на масата.

Тя устремно влетя през вратата, тъкмо когато майка й величествено влизаше откъм зимната дневна, придружена от още три дами и фамилния свещеник, д-р Хадън. Джейн бързешката се присъедини към малката процесия, поклони се, докато останалите заемаха местата си, и побърза да застане зад лейди Франсиз.

— Добър вечер, госпожо майко — каза тя, стараейки се да не се задъхва.

Майка й отвърна само с един кръвнишки поглед и даде знак на прислугата да внесе първото блюдо веднага след като казаха молитвата.

Джейн изгаряше от нетърпение да чуе какви новини е донесъл пратеникът, но си даваше сметка, че ако попита, това още повече ще разпали гнева на лейди Франсиз. Трябваше да е благодарна, че закъснението й се размина само с един свиреп поглед, а не с издърпване на ухото или нещо още по-лошо.

Колкото Джейн беше дребничка и слаба, толкова лейди Франсиз, нейната майка, бе едра и обемиста. Пълното й лице с червени бузи имаше поразителна и някак злощастна прилика с нейния чичо, скъпият и многообичан стар крал Хенри, чиято смърт преди месец потресе със своята ненадейност цяла Англия. А характерът й, подобно на външността, имаше още по-злощастна прилика с буйния нрав на краля, но без неговото чувство за хумор, което да го балансира.

По време на нескончаемата вечеря Джейн стоеше мълчаливо, без да посмее да изрече на глас въпросите, които занимаваха ума й. Тя подаваше на майка си блюдата, донесени от прислугата, и връщаше обратно празните съдове, когато лейди Франсиз приключеше с поредното блюдо. Щом дойде време за първото измиване на ръцете, а десертът и другите сладкиши бяха внесени, тя вече пристъпваше от крак на крак, раздразнена от този досаден ритуал. Когато най-сетне подаде на майка си влажната кърпа за последното избърсване, не можа да прикрие своето облекчение. Майка й отново гневно я стрелна с очи, после даде знак на останалите да я последват в топлия зимен салон за една последна чаша греяно вино.

Дойде ред и на Джейн да се нахрани, но тя бързо се справи с дългата редица от супи, месни блюда и риба. Откакто следваше строгите наставления на родителите си да избира само едно или най-много две неща от всяко блюдо, не й беше толкова трудно да приключи с храненето. Този път дори пренебрегна захаросаните ядки и плодове в желанието си час по-скоро да се присъедини към майка си в салона.

В мига, в който прекрачи прага, тя усети, че се е случило нещо необичайно. Бяха извикали и Катерина долу и тя стоеше смирено сама, без дойката си пред огнището. Момичето погледна с питащи очи към Джейн, но сестра й отвърна само с едва забележимо свиване на раменете. Не знаеше повече от Катерина какво става в къщата.

Майка им ги изгледа с неодобрение, както й беше присъщо, после се изкашля, за да прочисти гърлото си, и започна да говори. Останалите дами изглеждаха твърде заети с бродерията си в ъгъла.

— Получих новини от моя стопанин, вашия баща — захвана лейди Франсиз. — Изправи се, Джейн! Вредно е за здравето да се прегърбваш така след хранене. — Тя помълча за миг, докато Джейн изопна рамене, после стисна здраво длани пред себе си и продължи. — И двете знаете, че на баща ви бе оказана честта да е главният опечален на погребението на негово величество крал Хенри, бог да се смили над душата му. По всичко личи, че сега крал Едуард мъдро е решил да продължи традицията, подета от неговия царствен баща, и вече ни обсипва с благоволението си. Моят господар и ваш баща е назначен за главен констабъл^[1] и по време на коронацията на младия крал ще носи кралския меч пред него. По този случай е удостоен с Ордена на жартиерата.

Джейн и Катерина се спогледаха отново. Семейството им беше удостоено с голяма чест, освен че крал Едуард бе и техен братовчед.

— Лордът, вашият баща, желае да отида при него в Лондон, колкото се може по-скоро, за да присъствам на коронацията и на тържествата за нея. Имам намерение да взема и двете ви със себе си.

При тези думи върху лицата на момичетата грейнаха широки усмивки. Лондон! Не бяха посещавали лондонския си дом близо година вече!

— Трябва да се приготвим по-бързо, ако искаме да пристигнем в Лондон навреме — продължи лейди Франсиз, все още вперила поглед в тях. — Коронацията е след по-малко от две седмици, а повечето време ще ни е необходимо само да стигнем дотам. Дойките ви ще започнат със събирането на багажа още утре; заминаваме веднага, щом всичко е готово. Лордът, вашият баща, вече е приготвил Дорсет хауз и къщата ни очаква.

Джейн и Катерина се поклониха дълбоко и се наканиха да се оттеглят. Двете примираха от вълнение и нямаха търпение да останат насаме в стаите си, за да обсъдят надълго и нашироко новините. Лейди Франсиз обаче ги възпря с ръка.

— Има и още нещо — Джейн, помниш ли, когато нейно величество кралица Катерина ни посети миналото лято? — Тя обаче не дочака Джейн да отвърне, а продължи: — Тогава се канехме да те изпратим в нейния двор, за да получиш подходящо за една придворна дама възпитание, но болестта на негово величество крал Хенри осуети това. Сега обаче тя ни праща вест и те кани в двореца в Челси след коронацията. Принцеса Елизабет също е с нея. Ти ще заемеш мястото си сред тях, което ти се полага като член на кралското семейство. — И с едно махване на ръката лейди Франсиз отпрати двете си дъщери.

Джейн и Катерина се поклониха още веднъж и напуснаха дневната с престорена въздържаност. Когато обаче стигнаха широката и украсена с резба дъбова стълба, двете се втурнаха нагоре, изпреварвайки се една друга. На върха пред малката си стаичка в кулата Джейн се насили да се овладее. Катерина бе две години по-малка от нея и все пак имаше някакво извинение за толкова необуздано поведение. Но тя самата бе почти възрастна вече и съвсем скоро щеше да живее в двора на кралицата!

— Джейн! Можеш ли да повярваш! Да живееш с кралица Катерина и принцеса Елизабет в двореца! Не е ли това ужасно вълнуващо? Как можеш да го понесеш изобщо?

Бузите на Катерина пламтяха, а в очите й светеха искри. Макар и едва седемгодишна, тя беше призната за красавицата в семейството. Джейн я погледна и за миг я обзе завист. Колко по-красива от нея би била Катерина сред всички онези изискани дами в двора. Косата на сестра й бе тъмна и бляскава, а на Джейн — светлоруса, почти рижава. Тя знаеше, че това й е наследство от нейния прочут прачичо, крал Хенри, и същата коса имат новият крал Едуард и сестра му, принцеса Елизабет. Но въпреки това я ненавиждаше. А по-ужасни дори от нея бяха луничките. Най-страшното проклятие, което може да се стовари върху една девойка. Колкото и да ги миеше с бъзова отвара, те продължаваха упорито да обсипват малкото й чипо носле дори посред зима, когато слънцето не се показваше със седмици. Джейн тръсна глава. Така или иначе, тя нищо не можеше да стори. Затова пък именно тя, а не Катерина отиваше в двора.

— Не се ли вълнуваш? — повтори Катерина, подръпвайки нетърпеливо ръкава на по-голямата си сестра.

— Разбира се, че се вълнувам — отвърна Джейн. — Но помисли само колко бързо трябва да се приготвим. Нашата майка няма да търпи и минута забавяне, когато е готова за път. — После и нейните очи неволно заискриха, тя стисна ръцете на Катерина в своите и я повлече в луд танц. — Лондон, Катерина! Отиваме в Лондон! И ще видим там крал Едуард! Как мислиш, той дали още ме помни? Мина повече от година, откакто се видяхме за последен път. Дали помни братовчедка си, която е на същата възраст като него?

Мисис Елен подаде глава от стаята на Джейн и протегна ръка, за да вмъкне момичето вътре, също както стори и дойката на Катерина, която с пухтене изкачи стълбите. След нея, неспособна да преодолее наведнъж толкова много стълби, тежко дишате Мери, най-малката от трите сестри. Джейн я видя и се изтръгна от ръцете на мисис Елен. После се втурна към сестричето си и силно го прегърна. С крехка и дребна фигура като Джейн, на тази възраст Мери приличаше по-скоро на джудже. Може би точно заради това тя заемаше специално място в сърцето на Джейн.

Мери вдигна питащи очи към по-голямата си сестра, удивена за какво е цялото това вълнение.

— Заминавам за Лондон — извика Джейн, но веднага след това се овладя, видяла разочарованието по малкото личице. — Но не за дълго, мъничката ми — продължи тя, полюлявайки нежно сестричката си. — Няма да е за дълго. — Ала докато успокояваше Мери, тя почувства странна празнина в душата си. И внезапно цялото вълнение около заминаването се изпари.

Колко дълго щеше да отсъства наистина? Колко време щеше да е далеч от Мери. От Брадгейт. От всичко, което беше познала и обикнала в краткия си живот досега. За колко дълго щеше да изгуби всичко това?

* * *

През целия следващ ден всички се суетяха из къщата да събират дрехи и да опаковат багажа за Лондон. Уроците, които обикновено заемаха повечето време на Джейн и Катерина, бяха отменени. Катерина беше доволна от това, но на Джейн ученето липсваше. Липсваше й подредбата на всекидневието. И въпреки жадното очакване за прелом в нейния живот, не малко въпроси напираха и постоянна тревога я гнетеше. Какъв ли щеше да е животът в лондонския дворец на кралица Катерина? Как ли щеше да я приеме принцеса Елизабет?

Майка й съвсем категорично даде да се разбере, че в двореца никой няма да я тормози. „Твоето потекло и възпитанието ти са като на членовете на кралското семейство — неведнъж й напомняше лейди Франсиз. — Никога не забравяй, че майка ми беше по-малката сестра на стария крал Хенри. И теб никой не те е обвинявал, че си извънбрачно дете“, добавяше с презрително сумтене тя. Така натъртваше, че крал Хенри не призна Елизабет и сестра й Мери за свои деца, макар да му бяха истински дъщери.

Цялата тази бъркотия се е получила, единствено за да се угоди на краля. Той е анулирал брака си с майката на Мери, испанската принцеса Катерина Арагонска, за да може да вземе за жена Ан Болейн, майката на Елизабет. Сетне наредил да екзекутират Ан Болейн, защото я подозирал в изневяра, за да може да се ожени за Джейн Сеймор, майката на Едуард. Дори беше намекнал, че се съмнява Елизабет да е негова истинска дъщеря, макар всеки, видял червената й коса и срещнал несравнимата й гордост — отличителна черта на всички Тюдори, да не се съмняваше в този факт.

Когато Джейн Сеймор, майката на Едуард, починала при раждането, крал Хенри бе привикал набързо предишните си три съпруги. Ан Клийвс беше изоставена в забвение (според клюките, защото била грозна и миризлива); бедната Катерина Хауърд сподели съдбата на Ан Болейн — обвинена в изневяра и предателство и пратена на дръвника; но кралица Катерина Пар, последната му съпруга, успяла някак да спаси главата си и даже да го надживее.

Всички тези мисли препускаха из ума на Джейн, но тя не дръзна да ги изрече гласно пред майка си. Даже несподелени, те вече бяха равносилни на държавна измяна. Макар да беше склонна да приеме обвиненията, че принцеса Елизабет е незаконородена, лейди Франсиз никога не вменяваше подобна вина на принцеса Мери. Заедно с всички останали от фамилията Грей тя бе загърбила старата вяра, реформирана по времето на крал Хенри, и сега се водеше протестантка. Ала въпреки това продължаваше да не одобрява анулирането на брака на краля с първата кралица — Катерина. Ето защо според нея принцеса Мери бе единствената истинска дъщеря на крал Хенри. За лейди Франсиз Грей Мери бе високо ценена и любима приятелка, независимо че принцесата все още почиташе старата католическа религия.

Джейн обаче не чувстваше принцеса Мери толкова близка. Освен това й предстоеше да живее под един покрив с принцеса Елизабет, а за нея се твърдеше, че има пламенен нрав също като цвета на косата си. И въпреки гордата самоувереност на майка си, тази мисъл смущаваше радостта на Джейн от предстоящото заминаване.

За тревоги обаче нямаше никакво време. Само след седмица всичко беше готово — трябваше да вземат със себе си в Лондон огромен багаж. Денем щяха да яздят, а за пренощуване да спират в крайпътните ханове или в именията на свои приятели и роднини. Освен Джейн, Катерина и лейди Франсиз, към Лондон пое цял кортеж от слуги, двете дойки, домашна прислуга и многобройни роднини, решили да ги придружат. В кервана имаше още много коне и мулета, които носеха багажа. Организирането на това начинание бе нелека задача и когато най-сетне в една влажна февруарска утрин поеха на път — само с два часа закъснение от предвиденото — отстрани изглеждаше сякаш цяла армия в нестроен марш е тръгнала на поход.

Джейн се загърна плътно в наметката — този път подплатена с кожи — и придърпа качулката ниско над лицето си. В студения утринен въздух дъхът на конете се превръщаше в гъста пара. Щом поеха на път, копитата на животните затънаха в рядката кал на пътя, която сякаш заплашваше да ги погълне. Джейн хвърли прощален поглед през рамо, после решително се устреми напред.

По обед спряха да починат и хапнаха под открито небе върху покривките, които слугите проснаха между дърветата в една рядка горичка. Джейн се наслаждаваше на отдиха, но Катерина взе да подскача на мига, щом слезе от седлото.

— Не е ли прекрасно, Джейн? — бърбореше неуморно тя. Изглежда нищо — нито лошото време, нито умората и влагата, която ги пропиваше до кости — не бе в състояние да помрачи нейното въодушевление.

Но вечерта, когато спряха да пренощуват в малка странноприемница, дори Катерина бе вече изтощена. Неколцина от слугите избързаха напред, за да известят ханджиите за високите гости. И когато керванът пристигна, огънят вече пламтеше в огнището, а месото се въртеше на шиш над жаравата. Топлината и веселата суетня ги приветстваха с добре дошли.

След като се нахраниха, Джейн се изопна в леглото, което делеше с Катерина, и се опита да мисли за Брадгейт и сестричката им, останала у дома, но колкото и да се стараеше, мислите й все бягаха напред. Предишният живот бе останал назад в миналото, а Лондон и неговото прелъстително великолепие я чакаха някъде отвъд хоризонта.

Пътуването продължи близо седем дни и беше много изнурително. Лейди Франсиз обаче се чувстваше като риба във вода — за нея нямаше по-голямо удоволствие от язденето, независимо дали ще е на лов или пък на дълго пътешествие като това. Джейн и Катерина едва й насмогваха, но тя нямаше намерение да прави каквито и да е отстъпки заради тях, нито пък да се съобразява с лошите пътища. Местата, където отсядаха нощем, също невинаги бяха така приятни като първата странноприемница. Понякога трябваше да се задоволяват със студена храна и сламеници в някое проветриво преддверие. Когато най-накрая стигнаха покрайнините на Лондон, даже Катерина бе на края на силите си.

Ала когато отпред се очертаха кулите и камбанариите на града, на двете момичета сякаш поникнаха криле. Само след няколко часа щяха да са в Дорсет хауз, техния лондонски дом, където огънят сигурно вече бумтеше, а топлата храна вдигаше пара. Но най-хубавото беше, че леглата им щяха да са оправени, с бухнати възглавници и затоплени завивки и ще ги очакват.

Щом влязоха в града обаче, те започнаха да напредват все по-бавно и по-бавно. Джейн беше забравила колко многолюден, шумен и мръсен е Лондон. Тълпата кипеше наоколо, всички се блъскаха и се поздравяваха на висок глас или пък крещяха проклятия. Амбулантни търговци предлагаха стоката си с пискливи гласове; кучетата ожесточено джавкаха срещу конете.

Пред кервана вървяха слуги, които се опитваха да им разчистят пътя из тесните улички, но въпреки това те се придвижваха със скоростта на охлюв. Навред около тях цареше шум, суетня и мръсотия.

Когато най-сетне се добраха до Дорсет хауз, Джейн се чувстваше изтощена и премаляла. Но видът на техния дом и мисълта, че пътешествието им вече е приключило, й дадоха нова сила. Баща й, известен от слугите, които бяха избързали напред, стоеше на широкото каменно стълбище и ги очакваше. Щом зърна неговата стройна, елегантна фигура, Джейн се опита да разбере в какво настроение го заварват. Изглеждаше отпочинал, спокоен, а лицето му с фини черти, твърде красиво за мъж, грееше в усмивка. Джейн с облекчение си отдъхна. Всички смятаха маркиза на Дорсет за приветлив, любезен и непринуден човек и единствено децата му познаваха тъмната страна на неговия характер. И Джейн, и Катерина знаеха от опит колко е тежка ръката, която сега спокойно лежеше върху дръжката на сабята.

— Добре дошли! — провикна се той и пристъпи напред, за да помогне на лейди Франсиз да слезе от коня. — Толкова ми е драго да ви видя, пък и пристигате тъкмо навреме.

Лейди Франсиз наперено се усмихна.

— Така е, милорд. Не пожалих сили да пристигнем, колкото се може по-скоро.

— При това точно когато е необходимо, съпруго моя — отвърна лорд Дорсет. — Подготовката за коронацията съвсем напредна. Колко хубаво, че сте тук навреме.

Джейн се опря на ръката на коняря, който се завтече да й помогне. Само миг по-късно тя вече седеше пред бумтящия огън. Мисис Елен свали калната й пътническа наметка, а една прислужница й подаде чаша греяно вино. Джейн с благодарност отпи от него.

Постепенно студената влага, просмукала се в тялото й, взе да отстъпва пред отпускащата топлина. През това време баща й описваше събитията, които предстоят, а тя се привеждаше все по-напред и по-напред, жадна за всяка негова дума. В нея бързо се надигаше нетърпеливо очакване. Доскорошните й тревоги и съмнения изглеждаха нелепи и безпочвени сред великолепието на Дорсет хауз. Пред нея се отваряше нова глава от книгата на живота, изпълнена с вълнуващи и изкусителни възможности. И тя нямаше търпение да се впусне напред.