Карлийн Брадфорд
Кралица за девет дни (12)

11. Кралица Джейн

„Лятото изглежда ще бъде влажно и дъждовно тази година“, помисли си Джейн мрачно, докато се измъкваше от леглото. Това напълно отговаряше на настроението й. Тялото й отново трескаво гореше, а главата я болеше непоносимо. Рано сутринта Гилфорд беше проврял глава през завесите на балдахина, за да я попита с надежда в гласа дали няма да поязди с него. Този път тя го изпроводи много по-рязко от обичайния си категоричен отказ. Ако имаше нещо добро в този брак, помисли си горчиво Джейн, то това бе лекотата, с която можеше да върти на пръста си своя съпруг Гилфорд. Годините, през които той е бил най-малкото и най-любимо дете на майка си, си бяха казали думата. Сега бе съвсем различен от останалите Дъдли, славещи се с нрав на лешояди.

Джейн повика мисис Елен да й помогне. Не се чувстваше добре още от деня на сватбата си, но тази сутрин болката я пронизваше цялата.

— Тровят ме бавно — мърмореше измъчено тя. — Сега, когато се сродиха със семейството ми, аз вече не съм им нужна и те ме тровят бавно.

Тя по-скоро се шегуваше, но очите на мисис Елен се разшириха от ужас.

— О, милейди, как можахте да кажете такова нещо!

— Прати ли да предадат на нейна светлост, че искам да я посетя днес? — попита Джейн, подминавайки без внимание избухването на старата си дойка.

— Да, милейди, тя ще проводи човек да ви вземе преди вечеря.

Джейн наплиска лицето си със студена вода. Е, сега херцогинята вече нямаше как да й откаже едно кратко посещение у дома при нейните близки. Джейн я молеше за това вече седмици наред. След сватбата й бяха обещали, че ще може поне за кратко да навестява семейството си, но оттогава подобно разрешение й бе твърдо отказвано под един или друг предлог. Единственото й успокоение бе, че поне сестра й Катерина се върна у дома заедно с майка им веднага след сватбената церемония. Бракът й поне до този момент не бе още консумиран за огромно облекчение на Джейн.

За нещастие тя не можеше да каже същото и за себе си. В действителност Гилфорд пи твърде дълго и яде неразумно много на пиршеството след сватбата им, та след това остана на легло цели два дни, но после се оправи и взе да настоява тя да изпълнява своите съпружески задължения. Неин дълг беше да му се подчини, както и стори, но устните й всеки път се свиваха горчиво при мисълта за нощните му посещения. Колко различно щеше да е всичко, ако на негово място бе нейният възлюбен Едуард! Тогава между двамата щеше да цари радост и любов, вместо боязън и вяло послушание. Тя тръсна глава, раздразнена от слабостта си. Беше си обещала да не се измъчва допълнително с неосъществими мечти. Едуард беше загубен завинаги за нея. Сега тя бе лейди Джейн Дъдли и никога повече нямаше да има лейди Джейн Грей. Но въпреки волята й нейните очи се напълниха със сълзи и тя отново отчаяно взе да плиска лицето си с вода.

Цял ден Джейн очакваше с нетърпение да дойде човек за нея, но херцогинята не прати да я повикат преди вечеря. Всъщност херцогинята отсъстваше по време на обяда и не се върна в двореца Дърам до късно следобед. По това време Джейн вече беснееше, а накрая едва не изгуби здравия си разум от ярост. Гневът и треската й се подсилваха един друг до такава степен, че тя вече не разсъждаваше трезво, когато повикването от херцогинята най-сетне дойде.

Мисис Елен внимателно я подкрепяше, докато Джейн стигна покоите на херцогинята. Дойката й се суетеше наоколо и не й позволяваше да се захване дори с някакво дребно занимание, сякаш още бе малко момиченце. Джейн бе твърде слаба, за да се възпротиви на това, но всъщност наистина имаше нужда от здрава ръка, на която да се облегне по пътя из дългите коридори. Тя даже залитна, докато се покланяше пред херцогинята и едва запази равновесие.

Изражението на херцогинята бе студено и притворно, докато наблюдаваше снаха си.

— Искали сте да говорите с мен.

— Ваша Светлост… — започна Джейн със слаб глас, но после си пое дълбоко дъх и се насили да стои изправена, посрещайки смело неприветливия поглед на херцогинята. — Ваша Светлост — повтори тя, този път по-твърдо, — идвам да помоля за позволение да замина, за да навестя близките си у дома.

— Нима не сте доволна от живота си с вашия съпруг тук, където вече е новият ви дом — попита херцогинята, а веждите й се извиха високо нагоре.

— Не съм в добро здраве, Ваша Светлост, пък и това ми бе обещано още преди сватбата… — заекна Джейн.

Херцогинята дълго я пронизва с поглед, преди да й отговори. Най-сетне наруши мълчанието:

— Лицето ви гори, май наистина сте болна.

— Така е, Ваша Светлост. Боя се, че треската, от която страдах неотдавна, отново се връща.

Херцогинята сякаш се замисли. Джейн затаи дъх. Знаеше, че жените инстинктивно най-много се боят от болни около себе си и разчиташе на това като гаранция за нейното заминаване, па макар и за кратко време.

— Добре тогава — най-сетне отрони херцогинята.

Джейн си отдъхна с облекчение и потърси опората на масивното, излъчващо успокоителна топлина тяло на мисис Елен.

— Само че няма да ви пусна в двореца Съфолк — с нетърпящ възражение тон продължи херцогинята. — Този месец ще бъдем в Сайон хауз, а вие ще отидете в двореца Челси. Нека майка ви се присъедини към вас, ако й е угодно. Живели сте там и преди, така че околностите са ви познати, пък и ще бъдете близо до нас.

Дворецът Челси, където Джейн прекара най-щастливите дни в живота си като придворна на кралица Катерина, бе на половината път между Лондон и имението Сайон хауз, далеч по реката нагоре. Джейн отново въздъхна с облекчение. Бягството й от този дом, дори когато заминаваше в толкова отдалечено място, сега й се струваше като покана за рая.

* * *

В Челси Джейн постепенно започна да възвръща телесната си крепкост и душевната си сила. Дори времето й помагаше да се възстанови, а юли започна топъл и слънчев. Тя постепенно се успокои и дори взе да се усмихва. Даваше си сметка, че я държат като заложник тук — не й беше позволено да стига по-далече от парка на двореца, нито разрешаваха на приятелите й да я посещават. Знаеше, че рано или късно ще трябва да се върне при съпруга си, но сега предпочиташе да не мисли за това.

Прати да й донесат книгите и започна да учи отново. Липсваше й нейният учител. Може би, ако покажеше необходимото покорство, щяха да й разрешат отново да го повика при себе си, за да продължи образованието си. Едва ли, тъжно призна пред себе си тя. Сега бе омъжена жена с всички произлизащи от това задължения. И никога вече нямаше да има онова неограничено време за занимания с наука. Въпреки това тя се възползва от престоя си в Челси и успя да си възвърне поне част от душевния мир.

Когато обаче нощем оставаше сама в леглото и умът й не се занимаваше вече с ежедневните грижи, мислите й неволно се насочваха отново към Едуард. Къде ли беше той сега? Какво ли правеше. Но никой от тези, които я обкръжаваха, не би могъл да отговори на нейните въпроси. Единственото, до което успя да се добере мисис Елен, бе това, че Едуард все още е далеч от Лондон.

През това време здравето на краля необратимо се влошаваше. Сега все по-често се чуваха слухове, че е на смъртно ложе. Тайният съвет на краля вече все по-трудно прикриваше зловещата новина от хората. И накрая, рано една сутрин лейди Елизабет Тайлни се промъкна в спалнята на Джейн.

— Милейди… — прошушна тя.

Джейн надигна глава още сънена и гледаше безмълвно известно време побелялото и ужасено лице на своята придворна дама.

— Какво е станало, мистрис Тайлни?

— Разправят, че кралят е мъртъв, милейди. Навсякъде из града се носят слухове.

— Обявено ли е официално? — Джейн внезапно се разбуди. Бедният й братовчед. Не го беше виждала, откакто я повика в Гринуич. Заля я вълна от жал, примесена с облекчение, че ако това е наистина така, поне на мъките му е сложен край. Сега той беше при господ и всичките дребнави и безполезни кавги на този свят за него вече нямаха никакво значение. За миг тя дори му завидя.

Но тогава я връхлетя една друга мисъл. Ако това е истина, какво ще става оттук нататък? Колко ли време ще мине, преди принцеса Мери да се завърне в Лондон и да бъде провъзгласена за кралица? И какво ще стане тогава с цялата фамилия Дъдли, а и с нея самата? Принцесата не таеше добри чувства към нея, това Джейн знаеше със сигурност. За миг тя дори съжали, че навремето така открито кореше принцесата за верността й към старата религия. Малко след това обаче се засрами от тези свои мисли. Нима нейната собствена вяра значеше толкова малко за нея, та бе готова да я пожертва в името на земното си благополучие? Но сега всичко това бе ненужно. Тя бе част от фамилията Дъдли и щеше да сподели тяхната съдба. Не можеше да се надява да я отпратят далеч от двореца заедно с Едуард. Каквато участ преценеше принцеса Мери, че заслужава херцогът на Нортъмбърланд, Джейн като съпруга на сина му щеше да я сподели.

Слуховете продължаваха да прииждат през целия ден. Навсякъде цареше хаос и объркване, а слугите зарязаха задълженията си и колкото и да им се караха и да ги гълчаха, нямаше никаква полза. А съветът на краля все още мълчеше. И на следващия ден беше същото. Само слуховете ставаха все повече: принцеса Мери била на път за Лондон; принцеса Мери избягала в Испания; кралят се съвземал; кралят бил мъртъв. Единственото сигурно нещо на този свят оставаше факта, че властта все още е в ръцете на херцога на Нортъмбърланд и той не даваше никакви признаци, че се кани да се оттегли.

Вечерта на третия ден, след като Джейн и нейните дами вече се бяха оттеглили по стаите си, се чу внезапна гюрултия при портите откъм реката. Слугите наизскачаха навън с фенери и факли, после група хора с наметала и ниско спуснати качулки се втурнаха към двореца. Прозорецът на Джейн гледаше към вътрешния двор, но тя не успя да разпознае никого в тъмнината. Въпреки това усети, че около групата витае духът на конспирация и заговор. И преди да успее да повика мисис Елен, за да я прати да научи нещо повече, един паж изникна пред вратата й.

— Ако позволите, милейди, една дама е дошла да ви види.

Зад него стоеше висока, наметната с пелерина фигура. Когато Джейн й направи знак да влезе, жената пристъпи напред. Щом огънят освети лицето й, Джейн разпозна дъщерята на херцога на Нортъмбърланд. Лицето й бе напрегнато, с изопнати черти.

— Идвате с мен, милейди. Незабавно.

Джейн впери очи в нея, потресена от тази внезапна заповед.

— Трябва да отидем в Сайон хауз. Веднага се пригответе за път. Баща ми ме прати да ви заведа.

— В този час? И поради каква причина?

— Нищо не знам, милейди. Казано беше само, че не търпи отлагане и аз няма да губя никакво време, докато не ви отведа в Сайон хауз. Той е нагоре по реката, милейди, и приливът ще е срещу нас. Тръгвате ли?

Джейн разбра, че няма никакъв смисъл да задава повече въпроси. Жената насреща й едва ли знаеше нещо повече от самата нея. Но за миг се поколеба. Ами ако това е поредният капан? Ако е начин да я принудят да се върне при съпруга си? Не. Едва ли херцогът би си дал толкова труд, за да го направи. Стига да пожелае тя да се върне отново при тях, трябваше само да й го каже и тя щеше да бъде принудена да го стори. Тогава за какво е тази тревога? Каква ли може да е причината за това ненавременно, мистериозно повикване?

Бързото отплаване и пътят по реката преминаха за Джейн като сън. Объркването и притеснението й нарастваха с всеки удар на греблата. Най-много я беше озадачил прощалният поглед на майка й, когато тръгваха. Херцогинята застана на портата и я изпроводи с изплашени, почти ужасени очи. Какво ставаше?

Пристигнаха в Сайон хауз и побързаха да слязат на кея. Каменните стъпала бяха хлъзгави и Джейн залитна, докато се изкачваше. От тъмнината се протегнаха две ръце, за да я подкрепят. Горе ги чакаха слуги с факли, за да ги посрещнат и придружат по пътя през парка към мрачния силует на господарския дом, който се мержелееше в дъното. В къщата цареше мрак, нямаше запалена нито една свещ дори. Въведоха Джейн в огромното преддверие и я оставиха сама, а прислугата потъна из тъмните ъгли. Залата беше празна и всеки звук откънтяваше в стените й. Гоблените, плячка от не една католическа църква, висяха в мрака като призрачни силуети. Джейн застана нащрек — неподвижна, сама и скована от парализиращия ужас на това зловещо място.

Внезапно мракът бе разпръснат от трепкащите пламъчета на множество свещи, а под високия таван се чу кънтенето на тежки стъпки. В залата влезе херцогът на Нортъмбърланд, следван по петите от графовете Хънтингтън и Пембрук. За смайване и ужас на Джейн, те и тримата коленичиха пред нея. След това, въпреки протестите й, херцогът на Нортъмбърланд й целуна ръка и бързо се изправи.

— Последвайте ме, Ваша Светлост — каза той. И въпреки демонстративно показаното преди малко покорство, това си беше заповед. Преди Джейн да промълви дори дума или пък да го разпита за смисъла на случилото се току-що, той й обърна гръб и поведе групата навън. Тя нямаше друг избор, освен да го последва.

Съпровождани плътно от графовете, те изкачиха стълбището и тръгнаха по дългата галерия на втория етаж. За още по-голямо удивление на Джейн, херцогът я поведе към подиум с балдахин над него, какъвто се полагаше само на кралски особи. Докато се опитваше да изравни стъпките си с едрите му крачки, почти препъвайки се в опита си да го догони, Джейн осъзна, че тук са се събрали всички членове на Тайния кралски съвет. Даже баща й присъстваше! И Гилфорд също! В мига, в който я видяха, всички паднаха на колене.

Джейн впери поглед в преклонените им глави, докато трескаво търсеше логично обяснение на случващото се.

— Милорди… — започна тя.

— Ваша Светлост — изпревари я херцогът, а черните му очи се впиха в нейните с напрегнат, тържествуващ, суров поглед. — Кралят е мъртъв. Той посочи вас, Ваша Светлост, за своя наследница на трона. — После се обърна към коленичилите перове и с едно величествено махване на ръката ги накара да се изправят.

— Да живее кралица Джейн! — извика.

Техните гласове в хор повториха вика му.

— Ами принцеса Мери! Ами завещанието на крал Хенри?! — Гласът на Джейн трепереше неудържимо.

— Това е завещанието на крал Едуард, Ваша Светлост, а той мъдро и напълно съзнателно определи вас за своя наследница.

Думите се лееха гладко, сякаш оваляни в зехтин и дълго репетирани, но зад тях звънтяха заплашителни стоманени нотки.

Джейн тръсна глава, все още неспособна да проумее какво става.

— Но как така? По каква причина принцеса Мери е била пренебрегната? Ами принцеса Елизабет? — добави тя. — И двете бяха упоменати в завещанието на крал Хенри като наследници на трона.

— И двете са незаконородени, Ваша Светлост. Самият крал Хенри го казва. Пък и бива ли да оставим кралството в ръцете на човек, който ще върне култа към папизма? Англия има нужда от кралица протестантка, при това родена в законен брак, не последователка на папата или пък копеле на една уличница.

Пред очите на Джейн за миг се появи картината на коронацията на Едуард, а думите на архиепископа прозвучаха в ушите й ясно, сякаш някой току-що ги бе произнесъл в стаята: „Лордове, ето пред вас стои Едуард, законният и неоспорим наследник на короната според божията воля и хорските закони“.

Законният и неоспорим наследник на короната според божията воля и хорските закони.

— Короната не ми се полага по право! — извика Джейн и избухна в плач, усещайки как я залива вълна от страх и отчаяние. — Не мога да я приема! Принцеса Мери е законният наследник — и пред бога, и пред хората!

Баща й тутакси се озова край нея.

— Вече е твърде късно, дъще. Няма връщане назад. В този момент по всички улици из Лондон и кръстопътищата на страната се оповестява възкачването на престола на Джейн, кралица на Англия.

— Това не може да стане без моето съгласие. А ти не можеш да ме принудиш да приема, татко, както насила ме накара да се омъжа!

— Тогава смъртта ми ще ти тежи на съвестта! А заедно с нея и смъртта на съпруга ти и на твоя свекър! Ние всички участваме наравно в това начинание и се заклехме във вярност пред теб като наша кралица. Ако сега откажеш и Мери стане кралица, ще отсекат главите на всинца ни. Ще приемеш ли върху съвестта си това бреме, дъще?

Джейн потрепери, осъзнавайки какъв чудовищен избор трябва да направи. После внезапно й хрумна друго.

— Майка ми… — прошепна едва чуто тя, търсейки отчаяно изход. — Ако принцесите наистина са лишени от правото да наследят короната, тогава тя се пада по закон на майка ми преди мен.

— Майка ви благородно преотстъпи това си право на вас, милейди — бързо се обади херцогът на Нортъмбърланд. — Тя мъдро реши, че в този момент Англия има нужда от млада кралица в добро здраве, за да я управлява дълги години напред. И за да създаде нова династия — поколения наследници на трона, в чиято законност никой да не може да се усъмни.

Сега и Гилфорд пристъпи напред и отново коленичи пред нея, поемайки ръката й в своята.

— Милейди, вие трябва да дадете съгласието си. Като ваш съпруг аз бих могъл да ви заповядам, но в замяна на това ви моля на колене. Всички ние сме вече толкова дълбоко затънали в това опасно дело, че е късно за връщане назад. Лордът, вашият баща, е съвсем прав — вече нищо не може да се направи. Трябва да приемете. Нима с лека ръка бихте станали причина за нашата смърт? — При тези думи гласът му се прекърши, а устните му започнаха да треперят. Той очевидно беше ужасен от мисълта, че тя може да откаже.

Джейн отчаяно го погледна. После обиколи с поглед лицата, които я заобикаляха — това на херцога, сурово и неотстъпчиво; на баща й — умоляващо. Баща й също изглеждаше много изплашен, сякаш едва сега си даваше сметка каква чудовищна постъпка бе извършил. Джейн падна на колене и зарови лице в дланите си.

— Напътствай ме, господи — помоли се тя. — Помогни ми! Посочи ми пътя! Покажи ми твоята воля…

Те имаха право. Баща й, херцогът на Нортъмбърланд, Гилфорд — всички те бяха обречени на смърт, ако тя откаже короната. Вече нямаше връщане назад, твърде късно бе. В сърцето й нямаше обич за нито един от тях, но можеше ли да поеме товара на вината за смъртта им? Какъв беше нейният дълг сега? Нима бог също желае тя да стане кралица? Ако е така, то тя щеше да поеме своето бреме, колкото и да се страхуваше от онова, което предстои. Но дали това бе волята божия? Той ли е направлявал Едуард в решението му да избере друг наследник на трона или това просто бе поредният коварен заговор на херцога на Нортъмбърланд? Ако откажеше обаче… Нима тогава господ ще стовари върху нейните плещи вината за смъртта на толкова много хора?

Главата й се замая от вълнение и както беше коленичила, тя усети началото на нов пристъп на треската. Страните й пламнаха в огън, а мислите й се замъглиха и объркаха.

— Станете, Ваша Светлост. Ще ви придружа до покоите ви.

Гласът на херцога на Нортъмбърланд прозвуча необичайно меко, даже с нотка на съчувствие. Това свари Джейн неподготвена, тя му се поддаде против волята си и позволи на херцога да й помогне да се изправи.

В същия миг лордовете отново паднаха на колене и сведоха глави. Под трепкащата и променлива светлина на свещите, които разпръскваха мрака, сенките им заподскачаха наоколо като пощурели дяволи.

И преди още Джейн да се овладее, преди да е казала, каквото и да било, херцогът я преведе покрай тях и двамата напуснаха стаята.