Астрид Линдгрен
Керстин и аз (9)

Девета глава

Дойде понеделник и се захванахме с цвеклото. Крайно време беше. Младите растения бяха станали доста едрички, предстоеше и събирането на сеното. Йохан, Оле и Свен Свенсон вървяха напред и режеха част от растенията така, че между оставащите да има равни разстояния. Нашата задача беше да отстраним всички по-дребни растения и да оставяме едно — най-силното, за да поема в пълна мяра слънцето, въздуха и хранителните вещества от почвата: само така до есента ще стане дебело и кръгло. С разреждането се занимаваха още Едит и четири от децата на Ферм.

Нивата с цвекло изглеждаше толкова голяма, че ми се зави свят. Йохан определи за всеки по двайсет реда. Ние с Керстин събрахме редовете си и си обещахме да си помагаме. Вървяхме — по-точно влачехме се на колене — една до друга, скубехме растенията и се опитвахме да се забавляваме със сладки приказки. По едно време предизвиках Керстин да се състезаваме кой пръв ще стигне до дълбокия ров, който ни очакваше в далечината, както Мека очаква поклонниците. Тайно си мислех да получа удовлетворение за поражението си при доенето.

Заработихме в рекордно темпо и въпреки че скубех цвекло и плевели с невероятна скорост, Керстин скоро ме изпревари. Все пак получих известно удовлетворение, когато Йохан намина да види как се справяме и откри, че Керстин е оставила на реда доста повече растения, отколкото трябва. Тя се възмути и го обвини в дребнавост.

— Нима не разбираш, че малкото растение се чувства самотно? Според мен е по-добре да ги оставяме по двойки.

— Я не говори глупости — отряза я Йохан и Керстин трябваше да повтори реда.

Победата беше за мен, но вече нямах желание да се състезавам. Заработихме по-бавно и по едно време Керстин се просна на земята.

— Когато лежа, раждам само дълбоки мисли — обясни тя, но Йохан не търпеше мързела.

— Не спирайте! Продължавайте напред! — подкани ни той и ние сърдито му заявихме, че е много подходящ за надзирател в галера с роби.

Сравнението явно му хареса, защото се засмя доволно.

— Давайте по-бързичко. — Това беше единственият резултат от възмущението ни.

Нямаше как — продължихме. Никога не бях виждала толкова много плевели. Най-неприятен беше троскотът: на вид е като красива, скромна тревичка, но корените му се разклоняват във всички посоки.

— Що се отнася до мен, аз вярвам, че корените преминават през ядрото на земята и се показват от другата страна — заявих убедено аз.

— Сигурно — съгласи се Керстин. — А оттатък стои един дребен, зъл зулус и държи здраво корените, за да ни създава ядове.

Денят напредваше. Слънцето пареше безмилостно. Коленете ни изтръпнаха, ръцете едва издържаха на битката с троскота. Очите, ушите и носовете ни се напълниха с пръст. Мъчеше ни жажда. Чувствахме се като Свен Хедин в Така Макан, докато пълзял и търсел вода.

Най-сетне дойде време за почивка. Събрахме се на края на нивата и отворихме термосите и кутиите със сандвичи. Топяхме хляба в кафето с почернели от пръстта ръце, сърбахме шумно и си приказвахме. Житейската мъдрост, с която Свен Свенсон и Йохан ни дариха само за половин час на полето, струваше повече от десет професорски лекции в университета.

Изпихме си кафето и се върнахме при цвеклото. Оле, обикновено весел и бодър, днес изглеждаше в лошо настроение.

— Мъка е да си човек — заяви той с бърз поглед към Едит. — По-добре да умра. Поне ще знам, че никой няма да плаче за мен.

Знаехме защо Оле е изгубил желание за живот. В събота вечер всички видяхме как Ивар, ратаят от Бломкула, обикаляше задния вход. Изпитвах съчувствие към Оле, но докато го гледах как лежи по гръб сред нацъфтелите цветя, бях сигурна, че изобщо не е мъка да си човек. Точно обратното! Въпреки цвеклото и троскота се чувствах истински щастлива, че съм се родила и живея на земята. Ами ако бях родена на Марс? Сега сигурно щях да имам ципи между пръстите и едно око на челото!

Оле се успокои едва когато Едит клекна до него и със сияеща усмивка му подаде последната чаша кафе.

Денят беше дълъг и труден и когато най-сетне привършихме, бяхме много уморени. Особено Керстин. Тя гледаше с отвращение мръсния анцуг, черните от пръстта ръце и изпочупените си нокти и въздишаше сърцераздирателно.

— Искам да съм изискана дама. Да нося копринени чорапи и обувки с високи токове, да съм красива и неустоима и да мириша на мирта и тамян! Не искам да разсаждам цвекло!

— Най-висшето щастие в живота е трудът — напомних й злобничко. — Само преди ден трябваше да изслушам дълга и обстоятелствена проповед по темата.

— Никога не съм казвала, че труд означава да пълзиш на колене и да се ровиш в земята — отвърна възмутено тя. — Представях си доста по-приятно занимание, не толкова гибелно за ноктите.

Дойде ред и аз да произнеса проповед. Обясних й, че е крайно време да захвърли дамските маниери, че всеки труд е добър, стига да е почтен. Разгорещих се и с дяволска логика стигнах до заключението, че няма никакво съмнение кое е най-висшето щастие в живота — разсаждането на цвеклото, естествено, ни повече, ни по-малко.

Междувременно бяхме излезли на шосето. Докато размахвах ръце и многословно убеждавах Керстин да мисли повече за труда и по-малко за външността си, иззад завоя излезе малка спортна кола, която моментално ми отне дар слово. Престанах да мисля за външния вид на Керстин и се запитах за своя. Защото в колата, която спря точно пред нас, седяха двама млади мъже в пилотски униформи. Не ги познавахме, а те бяха спрели от чисто любопитство. Очевидно познаваха Лилхамра, защото поискаха да чуят мнението на младите полски работнички за новия им господар.

— Що за човек е всъщност онзи луд майор? — попита единият.

— Според мен е жесток експлоататор — въздъхна Керстин. — Не щади дори собствената си плът и кръв. Труд и мъки от сутрин до мрак!

С тези думи си тръгнахме, а младите пилоти трябваше да положат много усилия, докато отново подкарат колата.

За щастие татко бе запалил банята и ако някога ми е било истински приятно да се къпя, то беше този ден. После седнахме да вечеряме и точно тогава се обадиха от Мосторп. Ан и Вивека ни канеха да се запознаем с големия им брат, който пристигнал в отпуск заедно с един приятел.

— О, ясно! Вече знаем кой е пристигнал с малката спортна кола! — зарадвах се аз като същински Шерлок Холмс.

Навечеряхме се набързо и се качихме в стаите си. Започна трескава суетня. Никога не сте виждали такова бързане. Изчеткахме и подредихме косите си, измихме си зъбите, лакирахме си ноктите, обилно намазахме отрудените си ръце с ароматни мехлеми, напудрихме си нослетата с пудрата от кутийката, която вадехме само по особени празнични поводи. А какъв по-хубав повод от този? Умирахме от желание да покажем на двамата млади пилоти, че и ние можем да изглеждаме като изискани госпожици — нищо че цял ден сме се трудили на нивата с цвекло. Керстин стигна дотам, че предложи да си облечем белите рокли от пике, но аз не се съгласих.

— Според мен не бива. Красотата ни ще ги заслепи и може да си изгубят ума.

Затова избрахме не толкова впечатляващо облекло. Керстин взе колелото на Едит и потеглихме тържествено. Татко, естествено, не пропусна да ни развали настроението:

— И да се върнете навреме, защото утре ще ви събудя в шест и половина!

Ние вече бяхме на половината път до Мосторп и се направихме, че не сме го чули.

На входната алея ни посрещна малкият бандит Клас и се изплези като мравояд.

— Здравей мило, сладко, добре възпитано момченце — усмихна му се нежно Керстин. — Ще благоволиш ли да си прибереш езичето и да ни кажеш къде са сестрите ти?

— Седят в градината и се фукат — отговори важно момчето. — С тях са Кнут и Торстен. Кнут е летец от военната авиация. И аз ще стана летец и ще ми дадат нов боен самолет. Кнут ми е брат. И е летец.

— Вярваме ти — увери го Керстин.

— С него има още един. И той учи за летец.

— По-добре ни кажи в каква посока да вървим, за да намерим летците — помоли го Керстин.

— Натам. — Клас неохотно посочи към градината.

Разделихме се с взаимни учтивости: той се изплези и ние отговорихме със същото. Тръгнахме в указаната от хлапака посока, но не намерихме и следа от млади летци!

— Май господа авиаторите са се издигнали в небесата и са взели със себе си Ан и Вивека — промърмори Керстин.

— Желая им щастлив полет — въздъхнах аз.

— Отгатнахте! — извика през смях Вивека. Гласът й идваше от грамадния стар клен точно пред нас.

Вдигнахме глави към короната на дървото и открихме сред клоните пет весели лица.

— Ей там е стълбичката — обади се Ан. — Качете се при нас и ще получите по чаша кафе.

Заобиколихме стъблото и намерихме тясна дървена стълба. На няколко метра над земята започваха четири дебели, здрави клона. Точно на мястото, където се разделяха, бяха наредени дъски, а върху тях бяха заковани маса и пейки. Разкошно място, много подходящо да пиеш кафе и да си побъбриш.

Ан представи брат си Кнут и приятеля му Кристоф.

— Това значи били жестоко експлоатираните дъщери на непознатия майор — рече Кнут.

— Абсолютно правилно — кимна Керстин. — А това е жадният за знания авиатор.

— Правилно — отговори Кнут.

Кристоф не каза нищо. Седеше насреща ни и гледаше внимателно с дълбоките си тъмносини очи. Отначало помислих, че е твърде мълчалив индивид, но това се оказа заблуда. След десет минути отвори уста и вече не я затвори. Двамата с Кнут се надпреварваха да поддържат разговор, изпълнен с дръзки шеги, зашеметяващи вицове и безброй глупости. Керстин, Вивека и аз участвахме, доколкото беше възможно. Торстен и Ан се задоволяваха да слушат. Държахме се като участници в американски комичен филм и накрая имах чувството, че ако продължа така още пет минути, ще си счупя врата. Но с малко повечко силно кафе и след кратка почивка, през която Кнут и Кристоф пееха пилотски песни, намерих сили да продължа. Прекарахме си много весело. Внезапно се запитах какво ли прави сега Бьорн и започнаха да ме мъчат угризения на съвестта. Защо не му се обадих, преди да тръгнем? Нищо чудно да е изкачил планината, за да ме види, и не ме е заварил вкъщи!

За съжаление нямах достатъчно време да размишлявам по този въпрос. Докато Кнут разказваше поредната луда история, Кристоф се наведе към мен и попита искам ли някоя вечер да обиколим околността с колата му. Никога не бил идвал по тези места и имал нужда от водач. Възразих, че Ан и Вивека са му постоянно подръка, но той заяви, че по вида ми личало колко прекрасна водачка мога да бъда. Е, добре, помислих си — щом съм толкова прекрасна, една малка разходка няма да ми навреди. Но първо ще попитам мама дали е редно да изляза с този непознат пилот. Впрочем колата беше възхитителна. Кристоф също не изглеждаше зле. Уговорихме се за четвъртък.