Астрид Линдгрен
Керстин и аз (2)

Втора глава

Никога няма да забравя мига, когато видях Лилхамра за първи път. Беше мартенски ден с мек вятър, топящ се лед в канавките и нещо като ранна пролет във въздуха. Идвахме с кола от градчето, което се намира на няколко километра от Лилхамра. То е последният пост на цивилизацията. Оттам си купуваме кафе и копринени чорапи, там отиваме, когато копнежът по еклери с бита сметана вземе връх.

Тесният, с много завои път минаваше през гора, излязла сякаш от книга с приказки. И през цялото време се изкачвахме. Пред нас се издигаха върхове и планински била, всяко по-високо от другото, и накрая уплашено запитах татко дали пък Лилхамра не се намира над вегетационната граница. Само че с него не можеше да се говори. Той седеше приведен напред и се взираше в своята далечна цел. Само от време на време подхвърляше по някоя забележка като: „В това езерце едва не се удавих, като бях малък“. Или: „Веднъж се изпързалях по този склон и панталонките ми станаха на парцали“. И още: „Когато бях на десет години, обелих кората на този бряст и дядо ме наби“.

Опитах се да си представя татко като десетгодишно момче, но не успях. Виждах го да се катери по бряста и да се пързаля надолу по склона, но „момчето“ си оставаше бързо дебелеещ майор с посивели слепоочия и картинката беше много весела. Във всеки случай се зарадвах да разбера, че собственият ми баща е обикалял тези места, и изпитах нещо като нежност към бряста, на който е обелил кората.

Постепенно гората се отдръпна и от двете страни на пътя се появиха широколистни дървета и ниви, по които се топеше последният сняг. Най-сетне влязохме във входна алея, обградена от грамадни тополи, и видях как татко буквално се вкамени от напрежение. Колата спря. Ето я и далечната му цел. Ето я Лилхамра. Поех картината с всичките си сетива. Ниска, бяла, едноетажна къща с разбит покрив. Десетки малки прозорчета, блестящи под лъчите на залязващото слънце. Високо над покрива две могъщи липи с голи корони.

Не смеех да погледна татко, защото знаех, че очите му са пълни със сълзи — тази гледка е непоносима за мен. Но най-интересното беше, че самата аз бях трогната и имах усещането, че съм се върнала у дома. Мисля, че и Керстин изпитваше същото, защото през цялото време примигваше. Изглеждаше доста комично.

Само мама не показа какво чувства.

— Пристигнахме — установи спокойно тя и слезе от колата.

— Да — рече тихо татко — и ще останем тук, докато ни закарат в гробищата.

На вратата ни очакваше дребен пълен мъж на около петдесет години, с коса като жълт лен и дружелюбни светлосини очи. Татко ни представи и мъжът се здрависа с всекиго поотделно. Името му беше Розенквист и беше нещо като главен полски работник. Тогава още не знаех, че ще стане един от най-добрите ми приятели. Поздравихме и другите, които излязоха да ни посрещнат: скромния оборски ратай на име Ферм, жена му, която изглеждаше много по-енергична, и дузината им деца. В обора работеше и младеж на име Оле — едър, с червени бузи, вечно засмян. Тези хора ни бяха останали в наследство от арендатора. Освен това татко бе назначил за домашна прислужница „една от чудесните девици в селото“, както се изрази. Името й беше Едит и тя бе пристигнала рано-рано, за да запали печките и да ни поднесе кафе за добре дошли.

Лилхамра ми хареса още от първо виждане. Безусловно. Харесах Йохан заради дружелюбните му очи, Ферм заради скромността му и Оле заради доволната му усмивка. Малко се поколебах, преди да реша, че госпожа Ферм също е много мила — и най-несимпатичният човек може да е същинско слънчице, дори да има остър нос.

Трепереща от страхопочитание, прекрачих прага на новия ни дом. Кой знае какво ме очакваше вътре. Много скоро обаче ме обзе страх, да, дори ужас. Къщата изглеждаше, меко казано, плашещо. Арендаторът не беше плащал аренда няколко години, а татко нямаше излишни пари, за да ги вложи в поддръжката на къщата. Преди да се изнесе, семейството на арендатора изобщо не си беше направило труда да изчисти.

— Мили боже… — прошепна стреснато мама.

Татко се разтрепери от нерви. Мъж, довел своята прекрасна принцеса в двореца на мечтите й, не би понесъл да види висящи на парцали тапети и миши дупки във всички ъгли.

— Ще ремонтираме тази къща, ще я изчистим чак до тавана, скъпа Мод — побърза да я увери той.

— Да, разбира се, и ще започнем веднага — кимна мама и се запъти към кухнята.

Там ни чакаше Едит и на лицето й грееше широка усмивка. Кафето беше готово и ние го приехме с благодарност, защото въпреки мекия мартенски вятър бяхме измръзнали. После мама обиколи голямото помещение и огледа всяка вещ със строгостта на изрядна домакиня, а татко я следеше с поглед на уплашено животинче.

— Тази печка е ужасна — установи тя, след като почука по кюнеца и вдигна пушилка от сажди. — А шкафовете са непрактични. — После устреми поглед към тавана и заключи: — Пробитият покрив изглежда много красиво, но няма да търпя да ми вали на главата.

Керстин и аз вече треперехме почти колкото татко. Ако Лилхамра наистина е толкова лоша, мама ще откаже да живеем тук! Ако мама не хареса новия ни дом, край! Много ми беше мъчно за татко, защото знаех, че това е мечтата на живота му. Ние също се радвахме на промяната. Но татко не може да се зарадва на нищо, ако мама не го одобри, и сега изглеждаше много потиснат. Все пак стана, отиде при нея, прегърна я и попита задавено:

— Ако ти кажеш, ще си заминем още днес. Ще се опитам да продам имота или ще намеря нов арендатор.

— Искаш да се откажа? — Мама го погледна смаяно. — Да се откажа? Да не си полудял? — Тя потърка ръце и извика весело: — За мен ще е истинска радост да изчистя този обор и да оправя къщата!

Облекчените ни въздишки бяха толкова силни, че сигурно са ги чули в цялата околност.

— Да знаете, че ще струва много пари, докато направя всичко, както го искам — добави сериозно тя. — Но няма да се откажа.

В момента татко беше готов да даде всичко, каквото има, само мама да е доволна. Доброто му настроение се върна, той заговори отново за „белите дни на детството“ и започна да декламира стихове.

После отидохме в така наречената зала, която заемаше почти цялата задна част на къщата.

— Това е най-красивото помещение, което някога съм виждала — рече тихо мама.

Там тапетите изглеждаха даже по-зле, отколкото в преддверието, а прозорците и вратите очевидно не бяха боядисвани от десетки години — затова в първия момент си помислих, че мама се шегува. Но тя очевидно говореше съвсем сериозно и когато се огледах по-внимателно, разбрах какво е искала да каже. Залата наистина беше красива, с много точни пропорции и чудесна отворена камина на дългата страна. В отсрещната стена бяха вградени етажерки за книги, където — ако се съдеше по прашните следи — семейството на арендатора бе съхранявало порцелана си. И най-важното — гледката! Вечерното слънце влизаше свободно през прозорците, а отвън беше паркът с прастари дървета, чиито клони се очертаваха съвсем ясно на фона на потъмняващото небе. Зад дърветата се синееше езеро. По повърхността на водата плуваха големи късове лед.

— Тук ще е нашата дневна — реши веднага мама. — Ще се храним в малкото помещение до кухнята.

Останаха още само три стаи и помещението за прислужницата. Лилхамра наистина не беше голяма господарска къща. Татко се нуждаеше от кабинет, втората стая щеше да стане спалня, мама също желаеше да има своя стая. Положението ставаше заплашително за Керстин и мен. Тогава татко се сети:

— Врабчетата могат да се настанят в дясното крило!

С Керстин разменихме поглед, изразяващ пълно разбирателство. Никакви ликуващи викове, о, не! Опитахме се да изглеждаме така, сякаш ни е безразлично къде ще живеем. В следващия миг татко се намръщи и заяви:

— Май не е много умно да ги настаним там. Няма да можем да ги контролираме.

— Според мен Керстин и Барбро могат да се контролират и сами — отбеляза спокойно мама.

— Във всеки случай аз съм готова да контролирам Керстин срещу съответния хонорар, разбира се — добавих аз.

— Разбирам, че сте загрижени за Барбро — рече сестра ми, — но спокойно можете да ми я поверите. Аз ще я контролирам много строго. Разчитайте на мен.

След тези уверения двете се втурнахме да търсим новото си жилище. Дясното крило се състоеше от две стаи с малък коридор помежду им. И там положението не беше по-добро, но ние подскочихме до небето, като си представихме в какво ще се превърнат стаите ни, когато осъществим идеите си за преустройство и обзавеждане. Хвърлихме чоп кой ще се радва на утринното и кой на следобедното слънце. Аз получих утринното слънце и черешово дърво пред прозореца, но на Керстин се падна не само следобедното слънце, а и най-добрата печка в къщата.

Когато приключихме с разглеждането, татко попита дали искаме да отидем в обора, за да се запознаем и с другите обитатели на Лилхамра. Разбира се, че искахме. Йохан Розенквист се присъедини към компанията, за да ни представи на кравите и телетата. С Керстин веднага поведохме учтив светски разговор.

— От колко време сте в Лилхамра, господин Розенквист?

— Още откакто с баща ви заедно стреляхме по враните и строяхме водни колела в потока — отговори Йохан. — И моля ви, не ме наричайте господин, а просто Йохан.

— Йохан и аз правехме много бели, повярвайте ми — намеси се татко. — И по всичко личи, че ще продължим.

Така съвсем естествено започнахме да наричаме Йохан на малко име и той ни отговори със същото.

— Сега ще видите бика — предупреди ни той, когато влязохме в обора и ни лъхна топъл, спарен въздух.

Бикът се оказа огромен. Името му — Адам Енгелбрехт — беше написано на малка черна табелка на стената.

— Адам Енгелбрехт… звучи, сякаш е много раздразнителен — рече татко.

— Носи името на баща си — поясни Йохан. — Взехме го от една ферма в Смоланд. Веднъж се откъсна и така се ядоса, че никой не посмя да се приближи до него. Накрая отиде едно хлапе, заговори му кротко и успя да го върне в обора. Случи се точно на Великден.

Обиколихме обора, разгледахме кравите и телетата, конете, овцете и свинете. Татко изглеждаше доволен, но и неспокоен. Бе наследил от арендатора не само животните, а и всички машини и уреди.

— Инвентарът за нищо не го бива. Пълен боклук — заяви Йохан, без да се съобразява с правилата на доброто възпитание.

— Да… Наясно съм, че ще имаме нужда от много пари, за да купим нов — промърмори татко и ние с Керстин доста се разтревожихме. Преди малко и мама бе казала почти същите думи.

Запознахме се с всички живи същества в Лилхамра, но така и не можахме да поздравим Черната дама — семейния призрак, с който татко ни плашеше до смърт, когато бяхме малки. Вечер сядаше на леглото и с глух глас ни разказваше как Черната дама се явявала в парка на Лилхамра на всяка Коледа точно в дванайсет през нощта.

— Всяка Коледа Черната дама прави по една крачка и когато най-сетне пристъпи прага на къщата, тя ще изгори — заявяваше татко и започваше да върти очи. Тогава в стаята влизаше мама и започваше да му се кара, че ще ни изнерви и няма да можем да спим. Татко твърдеше, че лично е виждал дамата, затова го помолихме да ни покаже на кое място е стояла — защото бяхме много загрижени, че Лилхамра може внезапно да пламне. Той се огледа нерешително и накрая избра най-далечния ъгъл на парка. Веднага измерихме разстоянието до къщата и се успокоихме: докато сме живи, Лилхамра няма да изгори, освен ако своенравната дама не реши да измине оставащите й крачки на бегом. За всеки случай решихме на Коледа да излезем навън и да й покажем полицата за застраховка пожар и пожарогасителя, за да се успокои поне малко.

Слънцето залезе, вятърът се засили, затова хванахме татко подръка и се запътихме към къщата. Мама и Едит разопаковаха багажа. Вътре беше студено и ужасно неуютно.

— Миришете на обор — посрещна ни мама.

— Отсега нататък това ще е парфюмът ни — отговори бодро татко.

Хапнахме от провизиите, които си бяхме донесли, и се стоплихме с горещ чай. След това започнахме да си търсим място за спане сред всички куфари и сандъци, които бяхме донесли. Едва намерих четката за зъби, а пижамата ми беше неприятно влажна. С Керстин опънахме две походни легла в залата и след като преброихме стъклата на прозорците (така се прави, когато спиш за първи път на чуждо място, за да сънуваш нещо истинско), се пъхнахме между студените чаршафи и се опитахме да си внушим, че е великолепно. На прозорците нямаше завеси и мракът се издигаше зад стъклата като черна стена. Дърветата шумоляха и това ме наведе на мисълта, че жените са на настроения. Кой можеше да знае дали Черната дама няма да се появи внезапно в средата на март?

Сега градчето ни беше ярко осветено, Роберт и Юрген сигурно се разхождаха по главната улица и най-вероятно вече бяха забравили Керстин и мен. Ами да, казах си горчиво, Лена и Хариет най-сетне ще получат своя шанс. Тази вечер в „Гранд“ имаше премиера — нов филм с Гари Купър. Въздъхнах дълбоко.

— Ако обичате да спрегнете глагола mourir, Барбро — прозвуча строг глас от леглото до мен и ако не знаех, че е Керстин, щях да повярвам, че говори учителката ни по френски — толкова успешно я имитираше сестра ми.

— С огромно удоволствие — отговорих, — но първо бих ви помолила да ми опишете как е възникнало нововавилонското царство. — Сега пък аз се опитах да имитирам д-р Линдберг.

— Колко каменни растения можете да назовете, Барбро? — попита Керстин с точния диалект на учителя ни по биология.

— Няма ли най-после да си затворите устата, Керстин, за да можем да поспим! — изръмжах раздразнено, защото вече знаех с абсолютна увереност, че е прекрасно да живеем в Лилхамра — въпреки филмовите премиери в „Гранд“. Вече нямах никакви желания, освен да спя и да спя.