Астрид Линдгрен
Керстин и аз (11)

Единайсета глава

Забавленията продължиха. Денят на лятното равноденствие дойде като звън на празнични фанфари насред прибирането на сеното и татко трябваше да спре работа за малко, за да окачи знамето на пилона пред къщата. Йохан се издокара в тъмносин костюм от шевиот и грижливо среса косата си — по изключение имаше цял свободен ден, а това не се случва често във ферма, където има добитък. Животните изискват грижи, все едно дали е делник или празник. Предобед той запрегна двата коня пред голямата каруца за сено, качихме всички деца на семейство Ферм и потеглихме тържествено. Първо се подрусахме по неравния път през гората до поляната с извора, където набрахме цветя и зелени листа. Йохан ни разреши да режем листа само след като ни даде точни указания. Категорично ни забрани например да чупим връхчетата на младите брези. Все пак успяхме да го убедим, че е нужно да отрежем две мънички брезички, за да ги поставим от двете страни на вратата към нашето крило.

— Моля те, не забравяй, че този празник е само веднъж в годината.

Йохан поръмжа малко, но отсече брезичките.

Следобед всички обитатели на Лилхамра и децата на повечето работници от Бломкула се събраха на поляната, за да издигнат празничното дърво. Появи се и Ерик, защото тази година в Бломкула нямаха намерение да правят празнично дърво. Едит, Керстин и аз направихме гирлянди от събраната зеленина, ратаите издигнаха стълба, а децата тичаха наоколо като козички. Мама гощаваше присъстващите с плодов сок и кифлички, а татко обикаляше около нея с доволно лице. Наредихме се около украсеното дърво и изпяхме „Веднъж вървях през зелената гора“ и „Седем красиви момичета се въртят в кръг“… и още няколко песни. После дойде ред на играта „Едно, две, три, последната двойка да мине“, след нея играхме на „Махни третия“, а след кратка почивка организирахме състезание за надбягване с чували. Керстин и аз участвахме извън състезанието, но не се представихме добре. Победител излезе едно невероятно бързо хлапе от Бломкула, което изпревари втория с няколко дължини. Що се отнася до мен, по това време бях само на метри от старта и се мятах като безпомощен пакет.

Следващото състезание беше бягане на сто метра с картоф в лъжица. Участвахме всички, с изключение на мама. През цялото време зяпах татко, който тичаше с високо вдигната лъжица и ръката му трепереше от желание за победа, а косата беше нападала по лицето му. Напрежението му изигра лоша шега — картофът падна. Йохан се справи с обичайното си спокойствие и заслужи почетното второ място след Ерик, който пръв премина лентата на финала.

Точно когато приседнах на един камък с чаша плодов сок в ръка, за да си почина и да се освежа, до мен изникна Бьорн. Толкова се зарадвах, че чак се разтреперих. Имах чувството, че не съм го виждала цяла вечност. Изглеждаше много блед и съвестта моментално ме загриза — сякаш аз бях виновна за слабостта му, а не проклетият катар на дихателните пътища.

Мама покани Ерик и Бьорн да споделят с нас вечерята, защото предстояха танци. Ивар, ратаят от Бломкула, пристигна с хармониката си, и от всички страни започнаха да се стичат хора. Никой не беше поканен, но всички бяха добре дошли. С голям шум пристигна и червената спортна кола. На кормилото беше Ан, до нея седеше Вивека, а на стъпалата се бяха изправили Кнут, Торстен и Кристоф.

След няколко кратки парчета за подготовка Ивар засвири първия валс и родителите ни откриха танците. Само след миг харманът се напълни с двойки. Оле сложи силната си ръка на кръста на Едит и я поведе с голямо умение. Напред-назад, напред-назад, но непременно в близост до свирещия Ивар. От време на време подвикваше ободрително „Хей!“ и превеждаше Едит покрай бедния Ивар, вързан за хармониката си, който се мръщеше и ускоряваше ритъма.

Танцувах с татко, с Йохан, Оле, Ерик, Кнут, Бьорн, Кристоф… Но повечето танци бяха с Кристоф. Той имаше необикновения талант да се появява точно навреме. Пееше, смееше се и очевидно се чувстваше съвсем естествено в ролята на главното действащо лице. Няколко пъти се случи Кристоф и Бьорн да ме поканят едновременно и, незнайно как, победата винаги беше за Кристоф. О, да, знам! Просто Кристоф танцуваше по-добре. Толкова е просто.

— Ти си като горска елфа, толкова леко танцуваш — хвалеше ме той и аз сияех. Чувствах се лека и въздушна и хич не ме беше грижа, че Бьорн изглежда блед и уморен.

Нощта беше топла. Някъде наблизо сигурно имаше буря, защото хоризонтът се чернееше заплашително. Все по-често в далечината отекваха гръмотевици. Внезапно заваля силен, но кратък дъжд, който освежи въздуха и още повече вдигна настроението. Кристоф веднага реши, че трябва да подишаме малко „балсам“ и ме заведе в градината. Седнахме на една пейка.

— Според мен е прекрасно да слушаме хармониката отдалеч — рече той. — Какво ще кажеш?

О, да, и аз бях на същото мнение! Но точно тогава се появи Бьорн и ме покани на танц.

Какво да правя сега? Бьорн ме гледаше умолително, а Кристоф държеше ръката ми.

— О, Бьорн, толкова съм уморена. Не може ли да танцуваме следващия танц?

В очите му пламнаха странни светлинки.

— Както желаеш — отвърна кратко той, обърна се рязко и си отиде.

А аз, тъпачката, го оставих да си отиде и на всичкото отгоре се чувствах напълно доволна, като героиня от филм. Когато започна следващият танц, се върнахме на хармана. Ала Бьорн не се виждаше никъде. Очевидно си бе отишъл. Дори тогава не се притесних. Продължих да танцувам с Кристоф, докато татко плесна с ръце и обяви края на забавата.

Момичетата и момчетата от Мосторп си заминаха, а ние с Керстин се запътихме към стаите си.

— Леле, как щяхме да забравим! — извика внезапно Керстин.

— Какво сме забравили? — учудих се аз.

— Трябва да прескочим девет огради и да откъснем девет различни цветя, да ги сложим под възглавницата и да сънуваме бъдещия си.

Браво на Керстин! Наистина не биваше да пропуснем този шанс. Бързо прескочихме първата ограда и влязохме в брезовата горичка. Откъснах едно великденче и докато чаках Керстин, която се бе отдалечила в търсене на друго цвете, се облегнах на оградата и въздъхнах дълбоко. Каква тишина! И какъв аромат! Никога не бях усещала уханието на брезите така силно, както тази нощ. Тревата беше влажна от дъжда. Наоколо беше тихо, само един щурец пееше приглушено в близката нива с ръж. Сякаш лятото за миг бе затаило дъх. Обзе ме несравнимо блаженство. Дълбоко в мен нещо сякаш хълцаше, но в същото време бях готова да викам и да се смея. Красотата на света около мен ме замайваше. Аз бях на шестнайсет години, догодина щях да стана на седемнайсет, после на осемнайсет, на деветнайсет… Керстин беше до мен и брезите ухаеха. Исках да направя нещо, но не знаех какво. Съвсем близо до мен растеше млада бреза и излъчваше аромат, сякаш й плащаха да ухае в нощта. В омаята си прегърнах тънкото стъбло и го целунах — да, точно това направих и ако Керстин ме беше видяла, сигурно щях да умра от срам.

Набрахме по девет цветенца и се прибрахме вкъщи точно когато започна да се разсъмва. Легнах си, но не можах да заспя и даже започнах да си приказвам сама.

— Лятна нощ — прошепнах. — Лятна нощ.

Казах думите високо, за да чуя звученето им. Красиво звучаха. Сякаш никога не бях чувала по-красиви думи. Тогава се сетих за Бьорн и изпитах дълбока болка. Какво направих, господи, какво направих!

Обзета от мъка, мушнах ръка под възглавницата и стиснах букетчето летни цветя.

И знаете ли кого сънувах през нощта? Сънувах Йохан!