Астрид Линдгрен
Керстин и аз (7)

Седма глава

Излетът беше великолепен. За пореден път се убедих, че Лилхамра е разположена в най-красивата част на страната. Безкрайно харесвам това съчетание от сурова и дружелюбна природа, характерно за нашата област. Огромни, обрасли с мъх скали, сякаш довлечени от някой великан през ледената епоха, далечни високи върхове, мрачни борови гори, през които бродиш в мрак, стъпвайки върху дебел килим от зелен мъх. А щом повярваш, че си попаднал в най-красивото място на света, гората внезапно се отваря и разбираш, че си се излъгал. Защото Господ е създал и прекрасни зелени поляни, обсипани с цветя. Тук-там растат ниски дръвчета и храсти, на много места са се образували горички от бреза, офика и елша. Широколистната гора обвива местността в светлозелен воал, изпод който проблясват бистри малки езера и не позволяват картината да стане еднообразна. Да, това е природата, която обичам.

Стигнахме до пропастта. Легнахме по корем и пропълзяхме до самия ръб, за да проверим дали ще ни се завие свят и ще пожелаем да се хвърлим. Влязохме в пещерата и установихме, че е достатъчно голяма да даде подслон на две дузини разбойници. Наистина просторна и комфортна разбойническа бърлога. Малко завидях на бандата, която се е разполагала там в прастари времена.

Прекарахме следобеда на една скала високо над езерото, обляна в слънце. Ядохме, пихме и разговаряхме. Най-сетне имах случай да опозная Ерик и установих, че е много по-мил, отколкото съм очаквала. А Бьорн… Бьорн беше точно толкова мил, колкото очаквах. От време на време го поглеждах скритом, от време на време той ме поглеждаше скритом. Беше донесъл въдица и улови пет костура. После позволи на Керстин и мен също да опитаме. Аз не хванах нищо, но Керстин улови най-големия костур, който съм виждала в живота си. При това нададе такъв рев, че сигурно е вдигнала под тревога всички околни села.

Останахме край езерото до залез-слънце. Небето гореше като огън, водната повърхност беше съвсем равна, само понякога изскачаше риба и се образуваха кръгове. В короната на най-високата ела от другата страна на залива бе кацнал дрозд и пееше с всичка сила. Впрочем не знаех, че е дрозд, но Ерик беше убеден, че е. Когато най-сетне млъкна, стана време да си ходим.

Качихме се в лодката. Чувствах се замаяна от слънцето и въздуха… и от още нещо, което не бях в състояние да назова. Но ми беше ясно, че Гари Купър почти няма шанс да се конкурира с Бьорн.

След неделята дойде понеделник — така сигурно, както е сигурно, че две и две прави четири. Керстин и аз получихме задача да почистим цялата зеленчукова градина, защото киселецът и лободата заплашваха да задушат морковите, червеното цвекло и пащърнака. Трябваше и да полеем, защото по небето не се виждаше нито едно облаче и слънцето напичаше безмилостно. Напразно се оглеждахме за дъждовни облаци. Така разбрахме какъв е един от най-ужасните недостатъци на земеделието. Човек никога не се радва с цялото си сърце на слънцето и хубавото време. Точно обратното, радва се като луд, когато го настигне пороен дъжд — нищо че тъкмо си е направил прическа и се връща от фризьорката в градчето. Докато дъждовните капки безмилостно заличават всяка следа от къдрици по главата ти, а грижливо изгладената рокля се превръща в грозен, смачкан дъждобран, си длъжен да повтаряш зарадвано: „Страхотно! Кръмното цвекло има нужда от много влага! Дано да вали цял следобед! Май срещата с Бьорн ще се отложи…“.

Много скоро разбрахме, че вали или твърде много, или твърде малко. Никой никога не каза, че е валяло точно колкото трябва. Но аз си мисля, че ако след дългата суша се е излял порой, значи трябва да настъпи един прекрасен, благословен миг, когато е валяло достатъчно. Страшно ми се искаше да забележа кога ще настъпи този миг, за да го отпразнувам, както трябва.

В момента обаче имахме суша и двете с Керстин късахме лобода, та се вдигаше пушилка. На обед ни поднесоха костура, уловен от Керстин, задушен с много магданоз. Още не бяхме приключили с яденето, когато дотича Ферм и се развика ужасено:

— Бикът! Бикът умира!

Татко хвърли приборите на масата и пребледня като мъртвец. После скочи и се втурна към обора. Мама, Едит, Керстин и аз го последвахме като пожарна команда.

Намерихме бедния Адам Енгелбрехт на ливадата с прясна детелина зад хамбара. Бикът пъшкаше мъчително, а коремът му се бе удвоил. Очевидно бе станал жертва на най-ужасните колики. Това се случва често, обясниха ми по-късно: животните преяждат с прясна детелина и в телата им се образуват газове.

За съжаление това състояние е животоопасно.

Не знаех кого повече да съжалявам: дали татко, който стоеше и кършеше ръце, или Адам Енгелбрехт, който ревеше от ужасни болки.

— Не може ли да му направим клизма? — пошепна страхливо Керстин.

Точно тогава на бегом пристигна Йохан. Никога не го бях виждала да тича толкова бързо.

— Не говори глупости — отговори, треперейки, татко. — Ще донеса револвера си и ще го застрелям. Не мога да стоя и да гледам как бедното животно страда.

— Според мен не бива да го правите — намеси се с обичайното си спокойствие Йохан и извади от джоба си нещо, което, както ми казаха по-късно, се нарича трокар.

Йохан заби трокара с все сила в корема на Адам Енгелбрехт. Зейна дупка, газовете намериха пътя навън и бикът ни бе спасен. В този миг разбрах, че обичам Йохан, по-точно, че го обожавам, както се обожава могъщо висше същество, намесващо се решително в хода на събитията. Татко прегърна Йохан, прегърна и Адам Енгелбрехт. След това се върнахме при задушения костур.

— Много ми се иска да знам колко подобни ужасии мога да преживея без вреда за здравето си — отбеляза татко.

Баща ни живееше в постоянен страх, че може да се случи нещо с животните. Всяка вечер обикаляше нивите, за да провери дали всичко е в ред. Обикновено излизахме заедно. Много обичах вечерните ни разходки. Говорехме си за какво ли не, а татко се радваше, че може да ни покаже колко добре расте ръжта и каква отлична детелина е отгледал. Обикаляхме нивите и ливадите и проверявахме дали кравите имат сол и дали някое агне не се е загубило. Палечко се втурваше да ни посрещне и телцето му се движеше с учудваща бързина. Татко броеше овцете и агнетата, после се отправяше към следващото пасище, където преброяваше четирите коня, един от които имаше конче, и се запътваше към третото, където смяташе да преброи кравите и телетата.

— Няма ли да преброиш свинете в кочината? — питаше мама.

Докато гледах как кравите лежат в тревата между брезите и преживят, докато слушах тихото прозвънване на хлопатарите им или наблюдавах как Аудхумбла се надига и тежко се понася към нас, изпитвах някакво странно чувство на мир и покой. Често си пожелавах да мога да рисувам, да рисувам добре, за да изобразя кравите, вечерното слънце, зелената поляна… да уловя всичко в една картина. Щях да я нарека „Селска идилия“ или „Преживящата Аудхумбла между брезите“… а може би и „Вечерна тишина с червени и бели шведски крави“.

— Керстин и Барбро трябва непременно да се научат да доят — каза татко при една такава разходка. — Някога може да се случи Едит или госпожа Ферм да са възпрепятствани и е добре да има кой да ги замести. Така ще е, докато нямаме машина за доене — добави той със завистлива въздишка.

Керстин и аз веднага решихме да станем заместващи доячки — защото не искахме татко да въздиша по машината за доене. Предишната вечер бе посетил Бломкула — фермата на общинския съдебен заседател — и оттогава непрекъснато говореше за недостатъците на Лилхамра.

— Нямаме и АИВ — повтаряше мрачно той.

Никой от нас не знаеше какво означава АИВ, но аз веднага реших, че ще е добре да му го подарим за следващия рожден ден.

Татко ни обясни, че АИВ представлява машина, която прави възможно фермерът да храни кравите си със свежа зеленина през цялата зима. Машината натъпква детелина и друга зеленина в нещо като цистерна и пръска отгоре киселина. Ние се натъжихме, че нашите крави са ощетени откъм свежа зеленина, и въздухът се изпълни с неизречени обвинения. Не смеех да погледна Аудхумбла в очите, но успокоих съвестта си с гневен вик:

— Ама днешните крави били много претенциозни! Кой от нас може да си позволи да яде пресни зеленчуци през цялата година?

Татко бързо се отърси от тъгата си и тръгна да търси местата, където брал горски ягоди като дете. Обясни ни, че най-добрите били около пасището на кравите. Оказа се обаче, че ягодите имат навика да се местят. След дълго търсене татко намери най-доброто място на един каменист склон. Там имаше много ягоди, повечето цъфтяха, някои вече бяха образували дребни плодчета. Само една ягода бе узряла. Погледнах татко и се извърнах настрана. В очите му имаше сълзи.

— В една неделна сутрин набрах тук цяла кутия ягоди. Прибрах се вкъщи и ги подарих на баба — разказа ни той с треперещ глас.

Наблизо растеше силна стара бреза и татко заяви, че непременно трябва да се изкатери до върха й — като дете винаги правел така. Събу обувките и чорапите си и с известни усилия успя да стигне до първите клони. Накрая се изкатери до самия връх и нададе триумфален вик, по-точно изкукурига като петел. Керстин и аз се покатерихме след татко, но мама си остана долу. Облегна се на оградата, вдигна глава към своя кукуригащ господар и повелител и спокойно заяви, че е истинско щастие, дето поне един човек от семейството стои с двата крака на земята — във всяко отношение.

Гледката от върха на брезата беше възхитителна. Лилхамра се намираше нависоко и виждахме фермите и селата на километри наоколо. Тук и там блещукаха езера, а в далечината се синееха безкрайни гори.

Гледката събуди у татко щастливо въодушевление.

— Швеция, Швеция, родино… — запя гръмогласно той и започна да слиза. — Цел на нашите копнежи, наш дом на земята… — Слизането продължи шумно. — Днес гърмят…

Оглушителен трясък ни попречи да чуем продължението. Бившият майор и днешен земевладелец се спусна между клоните като паднал на земята метеорит. Тупна на земята в краката на мама и избълва проклятия, които не бяха предназначени за нашите невинни детски уши. Не посмяхме да се засмеем, само се изкискахме тихо. Мама заяви, че е цяло чудо, дето татко не си е счупил главата, а той седна на земята и докато преглеждаше сините си петна, настави сърдито:

— Едно време клоните ме издържаха.

— О, да, скъпи Нилс — съгласи се мама, — но си позволявам да ти напомня, че тогава си бил поне с 40 килограма по-лек.

Още на следващата сутрин започнахме да се учим да доим. Наложи се да станем в пет — варварски ранен час. Никак не беше приятно да се измъкнеш от топлото легло толкова рано. Навън беше хладно, затова първо отидохме в кухнята, за да помолим Едит да ни сипе нещо топло за пиене. Взехме по една кофа и останалите неща и се запътихме към обора. Госпожа Ферм, Едит, Керстин и аз. Утрото беше ясно, по листата висеше роса, над долните ливади се виеше тънка мъгла. Доста време търсихме кравите, защото те не благоволяваха да нощуват близо до мястото за доене. Това не ме притесни. Наслаждавах се на ранната разходка в горичката, на първите слънчеви лъчи, проблясващи между стъблата на дърветата, на многогласната песен на птиците.

Едит примами кравите и отвсякъде се чу гръмогласно мучене. Стадото пристигна с Аудхумбла начело. Събрахме кравите в ограденото място, всяка от нас взе по едно ниско столче, избра си по една крава и се настани зад нея. Аз избрах Мона Лиза, защото ми казаха, че се дои лесно. По-точно Едит ми каза. Хванах се за работа, изпълнена с увереност, очаквайки топлото мляко да напълни кофата. Не пръсна нито капка. Проследих как го прави Едит и отново започнах да доя. Същият резултат. Реших, че проклетата крава нарочно саботира моя грижливо съставен план да издоя поне три крави още първия ден. Няма да й позволя! Ще й покажа с кого си има работа. Отново стиснах вимето и кокалчетата на пръстите ми побеляха. Мона Лиза размаха опашка и я уви около шията ми като топъл шал. Млякото не искаше да потече! Едит избухна в смях и едва не падна от столчето. Ощипах Мона Лиза и й заявих, че й давам последна възможност да покаже как трябва да се държи една добре възпитана крава от добро семейство. Но да не си мислите, че тя се възползва от този шанс! Само извъртя глава и ме погледна умно. Уверявам ви, че истинската Мона Лиза на картината в Лувъра не е и наполовина толкова загадъчна, колкото моята скъпа крава в този момент. Убедена съм, че ако можеше да се усмихва, щеше да го направи много по-добре от Мона Лиза. Е, хубаво, заявих сърдито аз, щом Мона Лиза се дои лесно, не е ли по-удачно да опитам с някоя, дето се дои трудно — вече знам какво означава зла и опърничава крава и съм свикнала с всякакви номера. Много скоро ми стана ясно, че татко е купил най-злобните крави, които е успял да намери — защото и със следващата не постигнах нищо. Най-много се ядосах, когато Керстин ми демонстрира новопридобитото си умение да дои. Скъпата ми сестричка се държеше така високомерно, сякаш се бе научила да стои на главата си и да си бърка в носа с пръстите на краката.

— За доенето се изисква вродена дарба — обясни нахално тя.

Аз, естествено, отговорих, че моята дарба е на по-високо ниво и че ще задоволя желанието си за работа, като гледам как тя се труди и се мъчи.

Госпожа Ферм мълчеше и доеше енергично, с невероятна бързина. Обзалагам се, че кравата, която би се осмелила да запази и една капка от млякото си, още не се е родила. Едит пееше — тя винаги пееше — но песента за доене беше по-специална. В нея се говореше за любов, и то за нещастна любов, но мелодията беше бърза и ритмична като марш, а млякото се лееше в такт с бързия ритъм.

Едит пееше куплет след куплет, докато войникът и възлюбената му падаха в собствената си кръв и млякото на кравата свършваше.

От мен не стана резервна доячка и докато се връщахме към къщи с каручка, натоварена с кофи мляко, произнесох пред Керстин пламенна реч за предимствата на машинното доене. Заявих, че държавата е длъжна да се притече на помощ на селското стопанство и да купи на всички фермери машини за доене — само така ще се променят сегашните условия, които позволяват на всяка нахална крава да се опълчи срещу своя господар, срещу перлата на творението, по-точно казано, срещу мен.

Керстин обаче заяви, че за селското стопанство ще е от полза, ако аз стоя далече от всичко, свързано с доенето, и се занимавам с по-обикновени неща, които не изискват специални умения.