Астрид Линдгрен
Керстин и аз (4)

Четвърта глава

Не, наистина не беше лошо. Но пък беше ужасно трудно. Особено мъчително беше за баща ни, който на стари години се бе заел да изучи съвсем нова професия. Усърдието му беше наистина трогателно. До късно през нощта четеше за фуражни растения и отводняване, запознаваше се с обичайните болести на домашните животни. А денем се допитваше с детска доверчивост до селяните от околността, за да получи съвет и помощ. Най-често отиваше при най-близкия ни съсед, Самуелсон от Бломкула, който беше и общински съдебен заседател. Винаги когато господин съдебният заседател се появяваше в нашата околност, татко се нахвърляше върху него като ястреб и го канеше да пие кафе с нас. Настаняваше го в най-удобното кресло в стаята си и започваше да разпитва каква е най-добрата смес за изкуствени торове върху глинеста почва или нещо подобно. Всеки път когато влизах с таблата в татковия кабинет, чувах да се говори за „калий, селитра и суперфосфат“. Понякога буквално подушвах изкуствения тор, а татко гледаше господин съдебния заседател, както малък ученик гледа обожавания си учител.

Йохан правеше каквото може, за да посвети татко в тайните на селското стопанство. Нашият баща очевидно чертаеше доста необичайни планове и когато ги доверяваше на Йохан, чуваше все един и същ отговор:

— По-добре да не правите такива неща.

Често се случваше татко да изгуби търпение и да изръмжи:

— Кой всъщност е господарят тук, аз или ти, Йохан?

Йохан, винаги непоколебимо спокоен, отговаряше:

— Естествено, вие, господин майор. Въпреки това смятам, че не би трябвало да го правите.

А щом Йохан бе казал мнението си, въпросът можеше да се смята за решен.

Все повече хора от енорията идваха да ни видят. Имах чувството, че за тях беше истински празник да помагат на бедния, неграмотен майор от Лилхамра. Сигурно им бе приятно да покажат знанията си пред човек, който слуша с такова смирение. Татко, естествено, правеше много грешки, които хората от енорията със сигурност си разказваха един на друг и ги обсъждаха — главно в общинската мандра, където фермерите всяка сутрин откарваха млякото си.

Керстин и аз карахме млякото от Лилхамра. Отначало ни придружаваше Йохан, защото никой не вярваше, че умеем да управляваме каручката. Но все пак ние бяхме дъщери на кавалерист и с времето ни повериха транспорта на млякото изцяло. Сутрин трябваше да ставаме рано, затова с Керстин се сменяхме и на втория ден си отспивахме поред. Доставяше ни удоволствие да караме млякото, а в мандрата се запознахме с всички фермери от околността. Отварях си очите и ушите на четири, за да разбера всичко, за което говореха. Никога досега не бях срещала толкова ведри и забавни хора и главно с толкова сочен хумор. Всички бяха мили и дружелюбни. Или почти всички!

Когато един ден влязох с черния кон в двора на мандрата, чух как фермерът от Льовхулт, обърнат с гръб към мен, обяснява с непоносимо надменен глас:

— Той може да е господар, но не е селянин! Даже моята свиня знае за селското стопанство повече от него. Няма съмнение, че ще фалира.

Разбрах, че говорят за татко, и ме обзе див гняв. Реших, че днес няма да моля никого да ми помага при свалянето на млякото. Сама пренесох всички съдове и накрая имах чувството, че кръвоносните ми съдове ще се пръснат.

Без да каже дума, фермерът от Льовхулт дойде при мен и с подигравателна усмивка взе съдовете от ръцете ми. Точно той! Жалко, че не успях да му попреча.

— Благодаря — промърморих сдържано и се опитах да му покажа с изражението на лицето си, че и аз, и всички други от семейството ми сме взели изпитите в селскостопанското училище.

Бързо се прибрах вкъщи и отидох право при татко, за да му разкажа какво съм чула. Но той само се засмя и каза, че фермерът от Льовхулт има право да се държи надменно, защото си разбира от работата. За разлика от него баща ми тепърва се учел.

— Ако мога да поработя известно време — продължи татко, — един ден ще знам за селското стопанство колкото свинята от Льовхулт, а това е цел, за която си струва да работя.

Както казах, за мен беше удоволствие да карам млякото. Пътят дотам беше по нанадолнище и конят препускаше с все сила. Млякото се плискаше в съдовете и аз се притеснявах, че ще стане на масло, преди да съм стигнала целта. Връщането беше още по-прекрасно. Тази година пролетта дойде рано и докато черният кон бавно изкачваше склона, аз се оглеждах въодушевено на всички страни, а пролетното слънце топлеше гърба ми. Чинки и дроздове пееха утринните си песни в короните на дърветата, ухаеше на влажен мъх и на коне. Чувствах се тясно свързана със земята и щастлива като никога преди. Често си казвах, че след като животът е толкова добър към мен, и аз трябва да направя нещо за него. Вземах какви ли не възвишени решения, например да се държа мило и нежно с всички, да не създавам тревоги на мама и татко, да не се заяждам с Керстин и с никого другиго. Когато колата минаваше по алеята и влизаше в двора, вече изпитвах такова възхищение от собствената си доброта, че ми се искаше да заплача.

Ако имах късмет, срещах Йохан, преди да излезе на полето. Кратък разговор с добрия Йохан беше точно това, от което имах нужда. Незнайно как, Йохан научаваше всичко, което се случваше в енорията, и то почти в същия миг, когато ставаше събитието. Той познаваше всеки човек и главно всеки кон в нашата област. Конете бяха неговата страст и той познаваше по цвиленето кой минава по шосето край фермата. Ние с Керстин го придружавахме като две кученца винаги когато имахме време и по този начин се запознавахме с всичко, което ставаше в енорията. Освен това празните ни глави се пълнеха с най-различни полезни знания. Йохан беше много привързан към татко и не криеше обожанието си към мама. Когато тя беше наблизо, той вдъхваше дълбоко финия парфюм, който се излъчваше от нея, а после развълнувано се обръщаше към Керстин и мен с думите:

— Ама тя мирише като цяла аптека!

Веднъж Йохан си нарани пръста с брадвата и мама го отведе в малката си стая, за да превърже раната. Той застана на прага, въздъхна дълбоко и рече:

— Ох, тук мирише на тамян и миро!

Въпреки петдесетте си години Йохан не беше женен и възнамеряваше да си остане ерген, „докато все още има ум в главата си“.

— Моята мъдрост гласи: Не е добре човек да е сам, но е по-добре — казваше Йохан.

Човек си има достатъчно грижи и без да е женен, казваше той на Оле, който също беше ерген, но с радост би се отказал от свободата си, ако успееше да убеди Едит да отидат заедно при пастора. За съжаление Едит се дърпаше. Не искала да се омъжва прибързано, освен това имала и други обожатели освен Оле. Най-страшният съперник на Оле беше ратаят от Бломкула и Оле често казваше, че щом намери време, ще го убие. Слава богу, че и Оле като всички други работници в Лилхамра нямаше нито една свободна минута. Винаги имаше много работа, винаги се случваше нещо ново.

Един ден кобилата Сикан роди конче — прекрасно златнокафяво жребче с кадифена муцунка, което преспокойно се изправи на тънките си крачета до майка си и любопитно огледа влизащите в обора. След няколко дни кравата Аудхумбла получи възпаление на вимето. Както виждате, не се случваха само хубави неща. Веднага повикаха ветеринаря. Той пристигна забързан и заяви, че трябва да среже вимето. Ферм и Йохан държаха бедната крава, а ние с Керстин стояхме на известно разстояние и гледахме. Точно в решителния момент Йохан пусна кравата и ветеринарят се разкрещя гневно. Така наруга Йохан, че бях готова да го убия. Мислех си, че нашият Йохан е дълбоко засегнат и страда. Когато ветеринарят най-сетне млъкна, в обора се възцари тишина. След малко Йохан се обърна към Ферм и попита учтиво:

— Ти чу ли какво каза той? Защото аз не чух нищо.

Керстин и аз живеехме в страх, че животните ще се разболеят. Защото татко не понасяше някое животно да е болно. Убедена съм, че беше готов да боледува той, само и само животните да са здрави. За съжаление това се оказа невъзможно. Родиха се няколко теленца, които много скоро умряха от някаква тайнствена болест и татко тъгуваше, сякаш бе изгубил собствената си плът и кръв. За да не ни умират повече телета, ветеринарят предписа на новородените две различни лекарства. Едното давахме на телето няколко часа след раждането, а с другото трябваше да го разтриваме. Лечението се оказа ефикасно. Телетата оцеляха и татко ликуваше. След време обаче узнахме, че Ферм, който беше много скромен, но мислеше бавно, е разменил лекарствата и е давал на новородените теленца капките, с които трябваше да ги разтриваме. И обратно: разтривал ги е с лекарството, което трябваше да се дава през устата. След тази случка така и не можах да си възвърна детската вяра в изкуството на ветеринарните лекари.

През пролетта се родиха и агънца, много агънца, едно от друго по-прекрасни. С Керстин много искахме да им вържем на вратлетата розови панделки, но навреме се сетихме, че в истинските ферми не постъпват така. Една овца роди агнето си, легна и умря — и Йохан каза, че трябва да убием и малкото, защото щяло да умре от глад. Да убием това крехко, невинно същество? — Никога! Керстин и аз се развикахме срещу Йохан и го нарекохме жесток като Ирод. Добре де, каза той, щом толкова искате, опитайте се да го храните с шише като кърмаче. Разбира се, че искахме! Намерихме бутилка и биберон и започнахме да храним агънцето. Оказа се много по-трудно, отколкото си мислехме: сутрин, обед и вечер трябваше да ходим в обора при овцете, но го правехме с радост. Нарекохме агънцето Палечко (макар че много скоро стана едър, силен овен) и се чувствахме много горди, че то се развива толкова добре, сякаш иска да ни се отплати за самопожертвователните грижи. Малкият се опитоми бързо и се привърза към нас. Когато овцете бяха на пасището, трябваше само да го повикаме и веднага дотичваше. Ходеше навсякъде с нас и ние убедено повтаряхме, че е много по-изискано да се разхождаш с агне, отколкото с някакво си расово куче.

Нашата голяма, тлъста свиня също си бе наумила да се размножава и да насели земята с куп розови прасенца. Работниците знаеха, че тя е безчувствена майка и хапе дечицата си до смърт, затова я пазеха ден и нощ. През последните нощи, преди да се опраси, Йохан, Ферм и Оле бяха неотлъчно до нея, но денем трябваше да си вършат работата, затова ние с Керстин предложихме да наблюдаваме свинята. Една вечер, докато дежурихме в обора, тя наистина роди единайсет мънички прасенца — а през това време ние с Керстин оживено обсъждахме дали лакираните нокти изглеждат по-красиви от нелакираните. Побързахме да махнем прасенцата от жадната муцуна на майка им, като ги прибрахме зад дървената преграда. Разочарована, свинята падна тежко в сламата и заспа.

Всичко щеше да е прекрасно, ако татко нямаше толкова парични грижи. Оказа се, че е ужасно скъпо да се поддържа фермата, освен това трябваше да се купят много нови неща. Нищо че Лилхамра беше малка ферма. Да, някога е била най-големият имот в областта, но прадядо и дядо продали много земя на селяните. Сега бедната, занемарена Лилхамра беше заобиколена от големи, процъфтяващи ферми, които разполагаха с доилни инсталации, трактори, вършачки и какво ли още не, докато ние нямахме нищо и не можехме да си го купим.

Татко често се оплакваше, че харчим много пари, но накрая свикнахме с оплакванията му и престанахме да му обръщаме внимание. Към края на пролетта обаче ние с Керстин установихме, че нямаме никакви прилични дрехи. Докато карах млякото в мандрата, т.е. всеки втори ден, виждах на витрината на смесения магазин в градчето страхотни панталони от тъмносиньо памучно кадифе, които със сигурност щяха да бъдат много подходящи за хладните летни вечери. Освен това се нуждаехме от две-три летни рокли. За да не стреснем татко, решихме да започнем с панталоните.

Една вечер отидохме при него и без заобикалки му заявихме, че е дошло времето да купи два чифта прекрасни панталони от тъмносиньо кадифе за нищожната цена от 28 крони парчето. Татко мълча дълго. После, драматичен като Хамлет в сцената с черепа, вдигна вежди и ни показа сметка за изкуствени торове. Огромна сметка. Направо убийствена. Отидохме да го помолим за два чифта сини панталони, а вместо тях ни хвърлиха в лицата 7000 кг изкуствени торове. Оттеглихме се обидени. И понеже имахме чувството, че се отнасят зле с нас, през следващите дни вършехме работата си намръщени и недоволни.

Една вечер, докато седяхме в стаята на Керстин, се появи мама. Донесе ни мляко и сандвичи и изведнъж осъзнахме, че умираме от глад. Докато ядяхме, мама каза:

— Керстин и Барбро, какво бихте казали, ако се върнем в града?

Толкова се стреснахме, че престанахме да дъвчем. Да се върнем в града? Какви са тези приказки? Разбира се, че не искахме.

— По-добре да умра — заяви Керстин.

— Да, но помислете си, че там ще ви купуваме много повече неща. Ако обаче искаме да задържим Лилхамра, не можем да ви купуваме почти нищо. Например кадифени панталони.

С Керстин се спогледахме смутено.

— Искам да разберете — продължи мама, — че сме длъжни да пестим всяка стотинка. Само така ще задържим Лилхамра. Започнахме това начинание и трябва да го довършим.

Керстин и аз се чувствахме все по-зле. Нито за миг не бяхме помислили, че може би ще сме принудени да напуснем Лилхамра.

Ала мама още не беше свършила с нас. Трябвало да разберем, че в живота винаги става така: човек не може да има всичко, което иска. Затова всеки трябва да се научи да се отказва от някои неща и да проявява скромност. По-добре да се откажем от онова, което не ни е толкова необходимо, за да получим онова, което е важно. А в този момент Лилхамра е най-важното за нас.

Керстин и аз кимнахме в знак на съгласие. Но тогава мама ни засрами още повече със забележката, че двамата с татко са забелязали нашето нежелание за работа през последните дни. Нека се опитаме да разберем, че не е достатъчно да се лишиш от нещо доброволно. Има друго, което е по-важно, и това е трудът. Само който работи и се е научил да обича работата си, може да бъде истински щастлив. Досега не бях мислила за това. Винаги се чувствах доволна, когато имах по-малко работа.

— Ние просто не можем да се лишим от вашите четири ръце — каза мама. — Лилхамра има нужда от вас. Никога не забравяйте, че за да запазим фермата и къщата, всички сме длъжни да работим здраво.

Накрая дойде най-голямата изненада.

— Ще ви купим панталоните, защото работихте много добре — заяви мама. — А сега лека нощ!

Мина доста време, докато Керстин и аз се свестим от шока. Зяпахме чашите с мляко с мрачни физиономии и изобщо не се радвахме, че ще си имаме нови панталони. Чувствахме се засрамени — поне аз умирах от срам. За щастие се сетих какво бе казала мама накрая: че сме работили усърдно и че Лилхамра има нужда от нашите четири ръце. Затова казах на Керстин:

— Виж, мисля, че бихме могли да посъберем малко пари за стария ни баща.

Лицето й светна и тъмните сенки се оттеглиха в ъгъла.