Астрид Линдгрен
Керстин и аз (6)

Шеста глава

Провинциалното градче бе възникнало около фабриката, изградена на това място преди векове — но самото селище не беше на повече от 50 години. Фабриката бе известна надлъж и нашир. Произвеждаше всевъзможни машини и главното — печки за баня. Татко се бе сприятелил с главния инженер и му поръча печка. Старата пералня, скрита между белите стъбла на брезите, се превърна в наистина уютна финландска баня. В събота следобед палехме печката и се къпехме поред. Първо мама и татко, после Керстин, аз и Едит, след нас госпожа Ферм с момиченцата си, а накрая всички мъже — от Йохан до малкия Кале. Банята придаваше на съботите нещо празнично. Чувствахме се повече от прекрасно, докато лежахме на пейките и слушахме непоколебимото мнение на госпожа Ферм за мъжете като цяло и по-специално за нейния Ферм. Потта се стичаше по телата ни и крайниците ни се отпускаха блажено.

Скоро обаче стана ясно, че с печката нещо не е наред. Татко се обади по телефона на главния инженер и той обеща да изпрати майстор да провери къде е повредата. Времето минаваше, но майсторът не идваше. Татко се обади отново и говори със самия майстор Сьодерлунд. Той обеща да дойде, но не изпълни обещанието си и татко се ядоса. Един следобед, когато трябваше да купя нещо от градчето, ме повика настрана и помоли:

— Иди във фабриката и се постарай да доведеш майстор Сьодерлунд в Лилхамра.

— Разбира се, господин майор — козирувах аз. — Ще доведа Сьодерлунд дори ако се наложи да го влача с ласото.

Когато пристигнах във фабриката, на двора стояха няколко работници и ги попитах къде е майстор Сьодерлунд.

— Ей там — гласеше отговорът. Един посочи врата, през която влязох. Пред мен застана същество от мъжки пол, облечено в мръсен работен комбинезон. Цялото му лице бе омазано с машинно масло.

— Добър ден — поздравих сърдито, защото бях убедена, че учтивостта няма да помогне. — Хайде, тръгвайте с мен, бързичко!

Лицето от мъжки пол ме изгледа развеселено.

— Коя сте… — започна учтиво той.

— Идвам от Лилхамра. Ако имахте поне малко съвест, отдавна трябваше да сте там.

— Да, но…

— Без възражения! — отсякох аз и вдигнах ръка. — Сега ще дойдете с мен, дори ако се наложи първо да ви упоя с хлороформ. И ще ви кажа защо: защото в събота искам да се изкъпя, а вие сте човекът, който ще ми помогне да го направя.

Майсторът не каза нищо повече. Последва ме с готовност и възседна колелото си. Дълго време карахме мълчаливо един до друг. Когато се наложи да слезем, защото пътят стана стръмен, успях да го огледам малко по-внимателно. Стори ми се твърде млад за майстор, затова пък беше много красив. Обаче непрекъснато се усмихваше под носа си и това ужасно ме подразни.

— Ще позволите ли да запитам какво е толкова забавно? И на мен ми се иска да се посмея.

— О, нищо — отговори той и усмивката изчезна от лицето му. Започна да ме разпитва как живеем в Лилхамра и аз отговорих, че мястото е идеално, само дето новата печка в банята не става за нищо.

Най-сетне стигнахме у нас. Татко ни очакваше на градинската портичка.

— Водя го, водя го! — извиках отдалеч. — Имайте пълно доверие в Барбро, когато трябва да хване виновника! Дайте й само малко време и ще се справи по най-добрия начин.

Татко забърза насреща ни.

— Ето го грешникът! — Това прозвуча доста нахално, признавам. Но все пак майсторът беше почти на моята възраст. Представих ги един на друг: — Господин Сьодерлунд. Баща ми.

Татко ме погледна смаяно и заяви:

— Това не може да е майстор Сьодерлунд! Ако не се лъжа, това е синът на Валдемар.

Валдемар беше главният инженер на фабриката. В първия момент изгубих ума и дума. Само отварях и затварях уста като риба на сухо. Но като видях как триумфът ми се разпилява във въздуха и се превръща в жалък провал, ме обзе луд гняв. Бях положила толкова усилия да доведа майстора в дома ни, а сега се оказваше, че той не е никакъв майстор!

— Защо не ми казахте веднага? — избухнах като граната.

— Опитах се, но вие не ми дадохте да кажа и дума — отвърна сговорчиво той. — Все пак ми покажете печката в банята.

Татко се засмя, потупа го по гърба и го покани на вечеря. „Майсторът“ обаче се извини, че не е подходящо облечен, и обеща да дойде друг път. Във всеки случай отстрани повредата на печката, и то доста бързо.

Когато си тръгна, аз седях на оградата. Той спря да се сбогува.

— Желая ви добра вечер — отвърнах аз. — Сега съм убедена, че сте майстор Сьодерлунд, но като дете са ви заменили.

В събота вечерта, когато работата за седмицата бе приключена и Керстин както обикновено ме бе изоставила заради Ерик, реших да се поразходя, за да видя как се чувствам с новите джинси. Слязох към градчето и когато стигнах до бряста, чиято кора татко обелил като дете, срещу мен се зададе млад мъж на колело. Имаше руса коса и сини очи и ми се стори твърде познат, но мина доста време, докато се сетя, че това е моят майстор.

— Добър вечер — поздрави учтиво той. — Вие ли сте, или близначката ви?

— Зависи — отговорих отвисоко. — Погледнете и ми кажете имам ли кафява бенка на лявата буза.

Той ме огледа внимателно и отговори:

— Да, имате.

— Добре — кимнах величествено. — Значи съм аз. Впрочем това си и мислех.

Известно време стояхме мълчаливо насред пътя. Накрая реших да започна разговор.

— Да не би да сте тръгнали на разходка, господин Сьодерлунд?

— Трябва ли да ме наричате Сьодерлунд? — попита тихо той.

— А как да ви наричам?

— Името ми е Бьорн. Съвсем нормално име, нали?

— Разбира се — кимнах. — А какво ви води по тези места.

— Исках да се уверя, че една известна нам млада дама се е изкъпала и е доволна от банята си. Защото бях здравата наруган за повредената печка.

Най-сетне и двамата избухнахме в смях и мина доста време, докато се успокоим. Бьорн опря колелото си на едно дърво и двамата се разбъбрихме за разни неща. Аз му разказах целия си досегашен живот, а той ми обясни, че работи във фабриката, за да събере опит, и че след година ще отиде във висшето техническо училище. Интересувал се от машини и двигатели и се надявал един ден да получи добро място във фабриката — като баща си. Не искал да живее никъде другаде — бил роден в това градче и смятал да си остане тук.

Бьорн ме изпрати до вкъщи. Пристигнахме точно навреме за вечеря. Този път поканата бе приета с радост. Тъкмо когато дояждахме салатата, пристигнаха Керстин и Ерик и трябваше да сложим още два прибора. Оказа се, че Ерик и Бьорн се познават добре.

Тази вечер татко беше в много добро настроение. Очакваше да продаде осеммесечното биче на добра цена и смирено помоли Ерик за съвет колко да поиска, за да не изглежда непочтен в очите на местните хора. Ерик остана поласкан. Татко явно си мислеше, че тази продажба ще оправи финансите му за дълго време напред, защото пееше и се смееше, и декламираше стихове.

Мама донесе сладкиш със стафиди и отбеляза радушно:

— Много мило от ваша страна, че се занимавате с Барбро, Бьорн. В последно време беше много самотна.

О, защо майките винаги казват такива ужасни неща!

— Много благодаря — отвърнах аз и хвърлих войнствен поглед към Бьорн. — Виж какво, мамо, мисля, че мога да се справя и сама.

Не исках Бьорн да си въобразява разни неща. Мисля, че той ме разбра. Налях чай на всички, Бьорн посегна да си вземе захар и преобърна чашата си. Изчерви се и доби ужасно нещастен вид, докато ни молеше за извинение. Наведе се да помогне на мама, русите къдрици нападаха по лицето му и точно в този момент ми стана ясно, че много го харесвам. Преизпълних се със съчувствие и побързах да бутна и аз чашата си — покривката и без това беше мокра, а сладкишът имаше нужда от сироп.

Преди да се разделим, решихме в неделя да отидем на излет четиримата: Керстин и аз, Ерик и Бьорн. Момчетата заявиха, че ще ни покажат пропастта, в която предците ни се хвърляли, за да идат във Валхала, както и пещера, в която някога живеели разбойници. Най-напред щяхме да прекосим езерото с лодки, а след това да походим няколко километра. С Керстин обещахме да направим сандвичи. Момчетата щяха да донесат напитки.

Тази вечер не слязох в килера да си отрежа шунка. Легнах си, но не можах да заспя. Лежах с широко отворени очи и гледах през прозореца. Нощният вятър разклащаше завесите и отрупаната с цвят стара череша.