Астрид Линдгрен
Керстин и аз (17)

Седемнайсета глава

Ваканцията свърши. Карл-Хенрик си замина и животът се върна в старото си русло. Изпратихме лейтенанта в пълен състав. Ан и Вивека бяха увили венци от полски цветя и ги окачиха на врата му по хавайски обичай. Той не се възпротиви. Бил толкова покрусен от раздялата, че ни позволявал да правим с него каквото искаме. Тъй като трябваше да пътува цяла нощ, ние с Керстин му приготвихме голям пакет сандвичи. С разкривено от болка лице лейтенантът веднага разви един от тях и го захапа.

Когато влакът потегли, той стоеше на вратата на вагона, огрян от вечерното слънце, с венците на шията, и меланхолично дъвчеше хляб и сирене. Гъстите облаци пушек от локомотива скоро го закриха от погледите ни. А когато влакът изгърмя по железния мост и направи завой, Карл-Хенрик вдигна сандвича за последен вълнуващ поздрав и изчезна завинаги.

Както казах, животът тръгна отново по старите коловози. Мама бе обзета от чудовищна мания за консервиране и ние с Керстин нямахме нито минута почивка. Мама ни нареждаше да събираме зеленчуци и да ги редим в буркани, а татко искаше да отидем на нивата, за да вървим след сноповръзвачката и да събираме падналите класове с гребла. Доколкото можехме, правехме и двете.

Чистехме зеленчуци, докато почнахме да сънуваме огромни зърна грах и едри глави карфиол. Споделяхме маминото задоволство, когато етажерките в мазето започнаха да се огъват под тежестта на стотици буркани с консерви. Събрахме и гъби — двете с Керстин пропълзяхме на колене през цялото пасище, за да не пропуснем и най-дребната печурка.

Когато стана време да приберем ръжта, оставихме мама сама да консервира зеления фасул и изживяхме няколко щури дни по пътя между нивата и хамбара. Ръжта тежеше повече от сеното и не биваше да претоварваме каруците. Затова татко и Йохан постигнаха съгласие, че Керстин и аз не се излагаме на опасност, като караме конете. Пък и нямаше кой друг да го прави, защото цялата работна сила на Лилхамра беше събрана или на хармана около вършачката, или на нивата, за да товари житото. Татко стоеше до вършачката и поемаше сноповете — разрязваше връзките, които ги стягаха, и тъпчеше класовете във вършачката. Тя гърмеше и трещеше така силно, че трябваше да крещим, за да си кажем каквото беше нужно. От другата страна излизаха почистени ръжени зрънца — хлябът за следващата година.

— Това не е вършачка, а чудо — заяви с уважение Керстин.

Машината издухваше сламата през дълга тръба чак до края на хармана, където стоеше Ферм и я разстилаше да съхне. Щом влизах с каруцата на хармана, разпрягах конете и ги впрягах пред празна каруца, за да се върна на нивата, където Оле беше готов с новия товар. През това време Йохан разтоварваше сноповете от каруцата на хармана. Керстин правеше същото: пристигаше с каруцата на хармана, разпрягаше конете и ги впрягаше пред вече опразнената каруца, след което потегляше към нивата за нов товар. Когато се срещахме по тесния път, се разминавахме много трудно. Понякога намирахме време да спрем конете, за да си разменим някои умни мисли, но повечето пъти само си кимахме. Веднъж споделих с Керстин, че двете с нея сме като кораби, които се срещат в нощта, и тя се съгласи с мен.

Вършитбата и всичко свързано с нея ни доставяше истинско удоволствие. Вършачката гърмеше, моторът бръмчеше, а когато излизахме от тъмния хамбар с празната кола и отново попадахме под яркото лятно слънце, се чувствахме живи и бодри. Слънцето ни заслепяваше, небето беше високо и синьо, а край пътя цъфтяха най-прекрасните летни цветя.

След ръжта прибрахме пшеницата и овеса. Август свърши, започна септември. Едва през последните дни на септември успяхме да приберем и да овършеем всичкото жито. Тогава татко потърка ръце и заяви, че не е чак толкова трудно да си добър земеделец, колкото мислел отначало.

През септември дойде времето на ябълките. Мама заяви, че ще варим пюре. Годината беше добра за ябълките. Твърде добра според мен. Във всяка свободна минута двете с Керстин се качвахме на най-близкото дърво и започвахме да берем ябълки. Дотук добре. Но варенето на пюре никак не ми харесваше.

— Обсада ли ни очаква, че си решила да свариш цели тонове пюре? — попитах мама един ден, когато бяхме слезли в мазето и оглеждахме запасите ни. Освен стотиците буркани със зеленчуци и гъби, десетките бутилки малинов, ягодов и черешов сок, безбройните компоти от касис, боровинки и какво ли още не, сега редяхме по етажерките гърненца с ябълково пюре, едно от друго по-големи и пълни.

— Земеделското стопанство трябва да се издържа само — заяви енергично мама. — Това е абсолютно необходимо.

— Според мен не е нужно да храним няколко поколения с реколтата от една година — възразих аз.

— Зимата е дълга, детето ми — рече мъдро мама. — А и не се знае дали през следващата година ще има плодове.

Нямах друг избор, освен да варя ябълково пюре. Белехме ябълки и ги нареждахме в буркани, режехме ябълки на резенчета и ги нареждахме да се сушат, за да правим ошав, мелехме ябълки и варяхме пюре, пюре, пюре!

Накрая казах на мама:

— Заповядай ми нещо и ще го изпълня! Заповядай ми да замина на пътешествие в Африка и ще го направя. Заповядай ми да работя в трупа на пътуващи артисти и няма да се възпротивя. Заповядай ми да пека хляб, да стрижа вълна, да танцувам самба или да лепя пощенски марки — ще правя каквото искаш, само да не варя ябълково пюре.

— Добре — отговори мама, без да се трогне. — Искаш ли тогава за разнообразие да белиш круши?

Повечето септемврийски дни бяха ясни и топли и ние трите — мама, Керстин и аз — седяхме в беседката с огромна купчина ябълки на масата. Слънцето грееше, въздухът, макар и вече хладен, беше невероятно свеж, а ябълките ухаеха опияняващо. Татко ни навестяваше често, за да поседи при своите „три хубави момичета“, както се изразяваше като същински рицар. Един ден огледа внимателно Керстин, после и мен и рече:

— Врабчетата са се изпекли на слънцето като коледни меденки.

Така си беше. И той беше станал като негър — и не би могло да бъде друго, след като часовете, прекарани под покрив, се брояха на пръсти. За разлика от нас мама беше все така изискано бледа като лилия. Не знам какво правеше, но слънцето явно не й се отразяваше. Татко я погледна с неприкрито възхищение и рече:

— Ако майка ви беше цвете, сигурно щеше да е момина сълза.

Знам, че той щеше да я обожава дори да се явяваше пред него с лице на зелени карета или сини точки.

— Ако ти беше цвете — каза Керстин на татко, — сигурно щеше да си Дебела Мара. Точно така изглеждаш.

— Керстин, не забравяй, че разговаряш с баща си! — намеси се строго мама.

— Точно затова го казах — отговори спокойно Керстин и мама се обърна към татко с укорителните думи, че ако не се е държал така свободно с дъщерите си, те нямало да си позволяват подобни волности.

— Знам, знам, че имам слабост към тях — въздъхна татко и примирено поклати глава. — Аз съм от онези нещастни родители, които пердашат децата си най-много при самоотбрана. Но обещавам, че това ще се промени. Ще възпитавам врабчетата сурово и безмилостно. Ще започна с това още през следващите дни. Например в четвъртък.

— Прекрасно — отговори Керстин. — Предлагам да е между единайсет и дванайсет, защото после няма да имам време.

Мама беше напълно права. Татко имаше голяма слабост към нас. А ние бяхме достатъчно умни, за да го проумеем още в ранните си детски години, и безсрамно се възползвахме от слабостта му. Спомних си как някога си играехме в пясъчника пред къщата, домашната прислужница ни викаше през прозореца, а ние питахме: „Кой каза да се прибираме?“. Ако беше мама, веднага скачахме и отивахме вкъщи. Ако обаче беше татко, продължавахме да си играем, сякаш не сме чули. Знаехме, че никой няма да ни се кара. Обаче, казах на мама, ако татко има слабост към нас, и ние винаги сме имали слабост към него, така че отношенията ни са балансирани.

Битките с татко продължиха. Така например имахме напълно различни схващания по въпроса колко пъти можем да излизаме вечер и докога можем да оставаме навън. Лятото вървеше към края си и ние с Керстин правехме всичко възможно да се насладим на всеки миг. Поне аз имах чувството, че не мога да се наситя на въздуха и слънцето, на луната и вечерните разходки, на шума на листата и на милувките на хладната вода, докато плувах до Калвхолм и обратно. Струваше ми се напълно невъзможно да седя вкъщи до печката, след като съм си свършила работата за деня. Бях твърдо решена да изцедя от лятото всеки грам радост, който ми оставаше. Обикновено излизахме всички заедно: Керстин и аз, момичетата от Мосторп с Торстен, Бьорн и Ерик. Обикаляхме горите и поляните, качвахме се на колелата и се спускахме по тесните пътища и пътеки, седяхме и се взирахме в ясната луна… До края на живота си няма да забравя пресните бразди, огрени от лунната светлина, тъмните езера, покрити с водни лилии, и къщите, в които разумните хора отдавна спяха. Ще помня и светулките по края на пътя, хладния вечерен въздух, който вдишвахме жадно, и бързата му смяна с топъл въздух, който ни лъхваше напълно неочаквано. Ще помня как се смеехме и шегувахме и как гласовете ни отекваха в тишината.

Татко обаче имаше друго мнение по въпроса и един прекрасен ден ни заяви, че добре възпитаните млади момичета не излизат толкова често вечер. От колко време не ни бил виждал очите! Тогава двете седнахме в скута му, издърпахме му ушите и го предупредихме да събира кураж, защото възнамеряваме да основем клуб.

— Какъв клуб? — учуди се татко.

— Ей сега ще разбереш — отговори строго Керстин. — Клуб за стимулиране на домашните занимания на добре възпитаните млади дами.

Отидохме в нашето крило и с много плам написахме статута на новия клуб.

§ 1. Дъщерите на семейството се задължават да си стоят вкъщи всички вечери, освен празничните.

§ 2. За празнични се смятат всички вечери, освен понеделниците.

§ 3. В случай на нужда понеделниците също се смятат за празнични вечери.

Като свършихме, показахме правилата на татко и той нададе рев, който разтърси цялата къща.

— Защо, жено, си ми родила само дъщери? — извика той на мама. — Защо не ми роди синове, за да ги налагам с пръчката всяка вечер?

А после заяви, че е по-добре да създадем клуб, който да се нарича „Обединение за стимулиране на преждевременната смърт на потиснатите бащи“.

Обзети от разкаяние, ние му обещахме, че скоро, много скоро ще станем образцови дъщери.

— Само почакай да започнат големите есенни бури. Тогава ще си седим край домашното огнище и ще кротуваме. Ще прекарваме дългите зимни вечери у дома със стария си баща и ще мъркаме като две котенца, за да му подслаждаме живота.

Мисълта да създадем „Клуб за стимулиране на домашните занимания на добре възпитаните млади дами“ заседна в главите ни.

— Какво ще кажеш наистина да основем такъв клуб? — попита Керстин една вечер, докато се събличахме.

— Мога да назова много аргументи за — отговорих.

И тъй като не искахме да чакаме, се обадихме по телефона на Ан и Вивека да попитаме дали биха желали да участват. Целите на клуба все още не бяха съвсем ясни, но Вивека разбра, че очевидно става дума за нови забавления, и каза веднага да сложим имената им в списъка на членовете.

Прибрахме се в уютното си гнездо, седнахме на леглото ми и измислихме следния статут:

Клуб на почтените дъщери на семейства

Основатели и редовни членове: Ан, Барбро, Керстин, Вивека.

Асоциирани членове на почтени семейства: Бьорн, Ерик, Торстен.

За почетни членове се признават родители, показали се достойни за това високо звание.

Целта на клуба е да осигури възможност на добре възпитаните дъщери на почтени семейства да общуват по приятен начин:

1. извън къщи

а) през лятото

б) през зимата

2. вкъщи

а) през лятото

б) през зимата

Общуването по точка 1а) се състои в дълги разходки по полята и горите, излети на колела, плувни тренировки, разходки с лодка, игра на тенис, риболов, бране на гъби, лов на раци и т.н.

Общуването по точка 16) се състои в разходки, каране на ски, спускане с шейна, битки със снежни топки, каране на кънки, а за онези, които се осмелят, бани в ледената вода на езерото.

Общуването по точка 2а) е разрешено само при ураган или много силна буря.

Общуването по точка 26) се състои в кърпене на чорапи, разговори, пиене на чай, четене на глас, чупене на орехи, седене до камината, музикални забавления, бани.

Клубът се събира по покана на редовните членове и основателите. Асоциираните членове имат право да участват в сбирките на клуба само като израз на особено благоволение, най-вече в случаи, когато без тях ще е скучно. Затова младите господа са задължени да се държат така, че присъствието им на сбирките да се определи като желателно. Но дори най-примерното поведение не дава право на асоцииран член на клуба да вземе участие в сбирка на клуба, когато редовните дъщери на почтени семейства имат да обсъждат специфично женски въпроси, недостъпни за разбирането на асоциираните членове на клуба.

Когато асоциираните членове на клуба бяха удостоени с честта да прочетат този устав, Бьорн поклати глава и каза:

— Ясно ми е какво означава специфично женски въпроси. Два бода наляво, един надясно, още четиринайсет бримки, скъси малко предницата, сложи две плисета и готово. Какъв шик!

Ерик, естествено, го подкрепи:

— Трябва да сме благодарни, че не ни канят на такива сбирки.

Ан се ядоса и предупреди момчетата, че ако не се държат учтиво, ще ги лишим от участие в клуба. А Торстен убедено заяви, че така се обричаме на вечна скука.

— Господи, колко самовлюбени са мъжете! — въздъхна Вивека и дръпна якичката на Торстен.

Първата сбирка на клуба завърши с общо боричкане. Но постепенно се събрахме отново около масата за чай, поставена пред камината в стаята на Керстин, и единодушно заявихме, че клубът на добре възпитаните дъщери на почтени семейства може да се смята за основан.

Докато листата на дърветата се обагряха в жълто и мракът идваше все по-рано, Керстин и аз се упражнявахме да се държим като добре възпитани млади дами. След бурните събития през лятото това ни се отразяваше добре. Клубът на дъщерите се събираше по няколко пъти седмично, обикновено в Лилхамра, защото беше най-близо за всички. Седяхме в дневната или в стаята на Керстин — в зависимост от това дали мама и татко имаха желание да участват в сбирката като почетни членове, или предпочитаха да си останат на спокойствие. Гощавката беше проста. Чай или шоколад, няколко сандвича, а от време на време, когато Керстин и аз искахме да се проявим като домакини, саморъчно опечен сладкиш. Често набучвахме ябълки на дълъг шиш, опичахме ги и ги ядяхме топли със захар.

Ние, момичетата, бяхме много заети с кърпене на чорапи. Прекрасното време, когато ходехме боси, бе свършило. Момчетата ядяха и разговаряха.

— Колко се радвам, че не съм се родила момче — сподели веднъж Керстин. — Какво правят мъжете, когато остареят и се пенсионират? Май нямат друга работа, освен да си гризат ноктите, да редят пасианси и да измислят какви ли не глупости. Ние, жените, никога не оставаме без работа — обяви тя гордо и провря пръсти през една голяма дупка в чорапа, който кърпеше. — Я се погледнете! Трима здрави, работоспособни мъже седят и не правят нищо. Толкова ли не ви хрумва някое полезно занимание? Защо не изрязвате дървени лъжици?

— Ние мислим — отговори Бьорн. — Това е справедливото разделение на труда. Във всички времена мъжете са мислили, а жените са кърпели чорапи.

— Пфу! — изсъсках аз. — Само ако знаеше за колко много неща мислим, докато кърпим чорапи! Защото ние сме от щастливите същества, които правят две неща едновременно — за разлика от някои други.

— Аз пък смятам, че мъжете трябва сами да си кърпят чорапите — отбеляза възмутено Вивека. — Така и ние ще имаме време да измисляме разни неща и се надявам, че няма да ни хрумват идеи за бронирани коли или бомбардировачи.

— О, не, разбира се! — засмя се Ерик. — Най-много за някой нов вид пелени или за интересен сладкиш.

— Което ще е по-добре за човечеството — отсече Вивека.

— Въпросът е приключен — реши Керстин и раздаде останалите ябълки.

 

 

Седмиците минаваха в приятни занимания. Една вечер през октомври обаче се случи нещо, което ме разтърси из основи.

Един светъл следобед Бьорн пристигна в Лилхамра с колелото си и съобщи, че заминава за Стокхолм. Останах като ударена от гръм, а когато той добави, че ще остане там цели два месеца, положението стана още по-лошо. Не можел да остане по-малко, защото трябвало да си вземе изпита по физика.

— Два месеца…

Въпросът бил решен бързо и заминаването не можело да се отмени. Набързо свиках клуба на почтените дъщери и взехме решение да организираме голям празник, за да се сбогуваме с аташирания член на клуба. През следващата седмица излизах всяка вечер с Бьорн, докато дойде ужасният ден, когато трябваше да се разделим. Влакът му заминаваше сутринта в седем, затова той дойде в Лилхамра следобед и се сбогува официално с всички.

Изпратих го по алеята. Той буташе колелото си и двамата стъпвахме замислено по килим от жълти листа, които скърцаха под краката ни.

— Във Франция казват, че сбогуването е една малка смърт — въздъхнах тихо аз. — Според мен това не е вярно.

— Два месеца не са много време — опита се да ме утеши Бьорн.

— Не знаеш какво говориш — възразих. — Два месеца са точно 5 184 000 секунди. Вчера ги пресметнах. За теб не е чак толкова трудно. Ще отидеш в столицата, ще се включиш в опияняващия нощен живот и ще срещнеш дузини грозни столичанки, които ще пожелаят да ти завъртят главата.

— Вероятно — отговори Бьорн с предизвикателна усмивка.

— И скоро ще забравиш старата Барбро. — Много се стараех гласът ми да звучи небрежно.

— Никога няма да забравя добрата стара Барбро — отговори сериозно Бьорн. — Ще мисля за нея през всичките пет милиона секунди. Ще си я представям с кафявата бенка на бузата и с всичко останало.

Не отговорих нищо, но сигурно съм изглеждала ужасно самодоволна. Придружих го до бряста, чиято кора татко е обелил като дете.

— Моля те, внимавай. Не забравяй, че прекара тежък катар на дихателните пътища. При влажно време си увивай главата с шал.

— Тъй вярно! Ще слагам галоши, ще нося чадър и всичко необходимо — засмя се той.

— Подигравай се колкото си искаш, не ти се сърдя. Няма да те пусна да тръгнеш, без да си изслушал предупрежденията ми.

След бряста започваше първото спускане. Стоях и гледах как Бьорн хвърчи с колелото по тесния път. На мястото, където пътят прави завой, той се обърна и замаха с шапката си.

— Идиот! — изкрещях. — Гледай напред!

Обърнах се и тръгнах към къщи. По главата ми падаха влажни листа и засилваха унинието ми. Пред портата срещнах татко и Керстин, които смятаха да направят обичайната вечерна обиколка преди здрач, и тръгнах с тях.

Огледахме хамбара, оборите, кошарите на свинете и овцете. Навсякъде цареше тишина. Йохан ореше северната нива. За тази година полската работа беше приключила. Картофите и цвеклото бяха извадени, оставаше само да се изоре. Татко имаше да обсъди някои неща с Йохан и спряхме на края на нивата. Като ни видя, той се насочи към нас и ни огледа внимателно с добрите си сини очи. Двамата с татко подхванаха един от обичайните си разговори, при които Йохан възразяваше предпазливо и по всяка точка налагаше волята си. Скоро се разделихме и той продължи да оре.

Когато излязохме на пътя, се обърнах да го видя отново: дребен, сериозен, добър и верен. И внезапно ме обзе такава нежност към него, че без да се замисля, се затичах обратно към него, направо през изораните бразди, и когато стигнах до плуга, бях съвсем задъхана.

— Какво ти става? — учуди се Йохан.

— О, Йохан, обичам те! — изпъшках аз. — Ако знаеш колко много те обичам!

И като го казах, си помислих: сега ще ми заяви, че съм превъртяла.

— Не съм и очаквал да бъде друго — отговори той с обичайното си олимпийско спокойствие. — Имаш ли да ми кажеш още нещо?

— Не, това е достатъчно.

— Аха — кимна Йохан и се приготви да разпрегне конете, защото вече се смрачаваше.

Настигнах татко и Керстин и продължихме мълчаливо, всеки със своите мисли. Аз мислех за Бьорн и че би трябвало да съм много, много тъжна — и наистина дълбоко в сърцето си тъгувах за него. Но не съвсем. Имаше твърде много неща, които ме радваха. Между дърветата просветваше нашата малка бяла къща. Кухненският прозорец беше ярко осветен и аз знаех, че мама е там и ни очаква, че ще има ябълков сладкиш с ванилов сос. Смятах да погълна голяма порция, да си избера хубава книга от библиотеката и да седна пред камината в дневната. По-късно вечерта ще играем шах с татко и ще го оставя да спечели, за да е истински доволен.

Не знам за какво мислеха татко и Керстин. Може би за същото като мен. Лилхамра изглеждаше прекрасна в падащия мрак. Местността беше обвита в лека мъгла, която разпространяваше тихо сияние — това ме настройваше към размисъл и не ми позволяваше да приказвам безспир както обикновено. Татко също мълчеше. Но след още няколко крачки започна да декламира стихове — както винаги, когато искаше да изрази вълнуващите го чувства и не му достигаха думи. Стихотворението, което издекламира, ми беше едно от любимите: за зрели жита, жътва, есен и меланхолия.

Над езерото също се стелеше мъгла. Есента бе дошла, в това нямаше съмнение. Блестящото лято свърши, но това не ни притесняваше. Есенните дъждове ще напоят нивите на Лилхамра, после ще падне сняг и ще загърне целия имот в бялата си мантия. А когато снегът се стопи, в парка ще поникнат стотици пролетни цветенца, любимото ми възвишение ще се покрие с разцъфнала иглика, после ще узреят горските ягоди и татко отново ще ни показва любимите си места… И аз ще живея тук и ще преживявам всичко това отново и отново.

Бързо се приближавахме към къщата с осветени прозорци. На стълбището татко се обърна и отново погледна към нивите, които постепенно изчезваха в здрача и мъглата.

— Тази нощ ще вали, ще видите.

И всички влязохме вкъщи.