Астрид Линдгрен
Керстин и аз (1)

Първа глава

Доскоро не си представях колко бързо може да се промени животът на човека. В продължение на цели 16 години Керстин и аз бяхме вървели по неравния паваж на нашия вечно спящ малък градец, където не се случваше нищо, ама съвсем нищо. Е, ако изключим едно наистина значително събитие: бяхме още деца и се връщахме от площадката за игра в градския парк към къщи, когато един коминочистач едва не падна върху главите ни. Тъкмо бяхме завили по широката улица и минавахме покрай триетажна къща. И още едно събитие: книжарницата на Стрьомберг се запали и изгоря точно в годината, когато взехме първото си причастие. Но нищо повече. Нищичко!

Животът ни беше грижливо разпределен. Учехме граматика, история, биология и още куп предмети, с които честолюбивите ни учители вгорчаваха живота на невинните човешки деца, не извършили никакво зло. Всяка сутрин ставахме и отивахме в хубавото старо училище — с изключение на дните, когато страдахме от някакви дребни неразположения и по изключение ни разрешаваха да си останем вкъщи.

Следобед Керстин и аз се разхождахме по широката главна улица. Напред-назад, напред-назад, докато ни заболят краката. Двеста метра нататък и двеста метра обратно. Винаги завивахме при големия магазин за автомобили на Бенгстон и хвърляхме по един поглед във витрината, за да установим, че съвсем не изглеждаме зле.

Честно казано, нямам нужда да зяпам във витрините, за да съм наясно с външността си. По-добре е просто да погледна Керстин, защото тя изглежда досущ като мен. Бих казала дори, че тя ми прилича повече, отколкото аз на себе си. Който си има близначка от шестнайсет години, сигурно разбира за какво говоря. Ако аз нямах мъничка кафява бенка на лявата буза, никой нямаше да знае коя е Барбро и коя — Керстин. Аз съм Барбро — искам да заявя това веднъж завинаги. Всъщност то няма особено значение, защото ние изглеждаме еднакво, имаме еднакви възгледи за света, в училище се справяме еднакво добре — май е по-точно да кажа средно добре — посещаваме едни и същи училищни балове и танцуваме с едни и същи момчета.

Да, за съжаление в градчето ни не се случва нищо интересно и лично аз доскоро не си представях друг живот. Всеки ден едно и също и така до края на света. Вече бях започнала да разбирам хората, които възприемат смъртта като освобождение.

И тогава, един ден, се случи нещо. Поводът беше съвсем обикновен: татко стана на 50 години и се уволни от армията, където бе дослужил до майор. Нашият баща е едър, силен, здрав и як мъж. Никой не би му дал и ден повече от 40 години. Разбираемо е, че на тази възраст не би желал да седи със скръстени ръце и да чака края си. След 50-ия си рожден ден татко се замисли какво би могъл да прави оттук нататък. От местното застрахователно дружество му предложиха да го назначат като застрахователен агент и му обещаха големи печалби, но татко отговори, че подобна работа не е за него. През следващите седмици беше толкова замислен и вдълбочен в себе си, че почти не смеехме да го заговорим.

— Не му пречете, той мисли — казваше мама с дяволита усмивка.

Тя оставяше баща ни да се отдава на размишленията си и се отдаваше на собствените си занимания, които за повърхностния наблюдател се състояха само в едно: да изглежда добре, сякаш току-що излязла от страниците на модно списание. Никой не подозира колко усърдна и енергична личност е нашата майка. Тя е живото доказателство, че човек може да работи по цял ден и в същото време да изглежда като английски расов жребец — така казва татко. Мама наистина е невероятна и редом с нея аз често се чувствам като недозряло белгийско жребче.

Една вечер татко приключи с размишленията и влезе тържествено в спалнята, където мама тъкмо седеше пред тоалетката, докато Керстин и аз се бяхме сгушили на диванчето. Като видя цялото семейство събрано, татко побърза да ни изложи грандиозния си проект — със святкащи от възбуда очи и с величествени жестове.

Татко е роден в старо имение в далечната провинция. Имението се казва Лилхамра и от векове е собственост на семейството. Татко бил единствен син и станал офицер. Дядо нямал много пари, а стопанството не носело кой знае какви доходи. После баба починала, а дядо се разболял. Накрая му писнало, дал имота под аренда и се преместил в града. Но не пожелал да продаде имението, защото искал да остане в семейството — в памет на предците, които са го опазили. Скоро след това и дядо починал и се присъединил към портретите на предците ни.

Нито Керстин, нито аз бяхме виждали Лилхамра, но татко често ни разказваше за детството си. Разказите му звучаха поетично и ни изпълваха със завист. Със затаен дъх слушахме пламенните описания на коледните празници в имението, представяхме си надбягвания с шейни, летни забавления, разходки с лодка, безкрайни вечери край пламтящия огън в камината с истории за призраци и още какво ли не. В сравнение с живота там нашето градско всекидневие изглеждаше непоносимо скучно и глупаво. А през пролетта, щом брезите се обагряха във виолетово, очите на татко редовно заблестяваха и той започваше да декламира с патос:

— О, поля, о, ливади, о, детски игри, там е вечната цел на моя копнеж.

Веднъж годишно татко предприемаше дълго пътуване до Лилхамра, за да види какво става там, и винаги се връщаше в опасно настроение, което продължаваше най-малко две седмици. Страшно е да видиш родителския си дом в ръцете на разбойници, заявяваше той. Само като си помислел, че скъпата на сърцето му Лилхамра с всяка година запада все повече, му идело да убие човек.

А тази вечер татко стоеше насред спалнята с разбъркана коса и разкопчан мундир и думите се лееха от устата му като бурен планински поток. Напомни на мама, че е наследил от леля си известна сума пари, която би трябвало да запази за стари години. Подчерта, че ще е пълна лудост да вложат тези пари в нещо друго, а не в сигурни ценни книжа. Заяви, че просто е създаден за застрахователен агент и със сигурност ще сключи един милион страхотни застраховки. Увери ни, че не разбира нищо от селско стопанство и че нашето време изобщо не е подходящо за занимание със земеделие и животновъдство. Обясни, че за човек, роден в града, е наистина невъзможно да живее в далечната провинция… и след цялата тази реч изведнъж започна да заеква, огледа се отчаяно и попита дали пък не би било възможно… дали мама би могла да си представи… накратко, дали мама е готова да замине с него за Лилхамра и да преживее там оставащите й години.

За миг в спалнята се възцари напрегнато мълчание. Никой не смееше да диша. И тогава прозвуча спокойният, хладен глас на мама:

— Да, скъпи Нилс — рече тя и разтри капчица скъп френски парфюм зад дясното си ухо. — Да, скъпи Нилс, искам да дойда с теб.

Татко замръзна на мястото си. Очите му се напълниха със сълзи. Такъв си е той — много лесно се вълнува и се трогва. Втурна се към мама, прегърна я и силно я целуна по двете бузи.

— Господи, колко те обичам! — извика той. — Аз съм безнадеждно и вечно влюбен в теб! — И прибави с доста по-тих глас: — Моята прекрасна, изискана принцеса!

И всичко това пред Керстин и мен!

— И малките мишки имат уши — заявих строго аз.

— Правилно — подкрепи ме Керстин. — Моля, не забравяйте, че тук седят две напълно трезви, снабдени с нормален слух млади дами и се учудват на детинското ви държание.

— Впрочем — добавих аз, — не би било зле да помолиш твоята прекрасна принцеса да ни опържи малко кървавица. Защото Фрида има свободен ден.

— Засрамете се, врабчета — рече строго татко. — Нейно кралско височество няма да стои до печката, след като има две големи дъщери!

При което врабчетата — това сме ние — се оттеглиха в кухнята и се заеха да приготвят вечерята. През цялото време чувахме от спалнята разгорещените обяснения на татко, прекъсвани от време на време от успокояващите забележки на мама.

— Масата е сложена — извика Керстин, когато двамата се забавиха твърде много, и най-сетне, след много „но“ и „ако“, татко се появи тържествено, прегърнал мама. Затанцува с нея по кухнята като обезумял и заяви, че не било разрешено да има толкова красиви селянки. Накрая всички насядахме около масата и се заехме с кървавицата. Внезапно обаче мама попита:

— А какво ще стане с училището?

Татко, естествено, не бе помислил за това, ние също. За момент изглеждаше, сякаш прекрасният му план ще се провали заради нашето злощастно училище. Татко зарови пръсти в косата си и тъжно заяви, че в никакъв случай не може да си позволи да ни настани в пансион в града. Тогава обаче ние с Керстин взехме нещата в свои ръце и обявихме, че образованието ни е практически завършено. Впрочем, това отговаря на истината… почти. Когато си стигнал до втория клас на гимназията, знаеш всичко, което е необходимо: познаваш местоименията във френския, знаеш защо не бива да слагаш глагола „следвам“ в страдателен залог, макар че дори известни писатели продължават да го правят, знаеш и как се е стигнало до тъжния залез на древногръцката култура и на другите като нея.

— Ние с Барбро знаем куп ненужни неща — заяви Керстин с авторитетен жест, който постави цялата училищна система на мястото й.

— Не тъгувайте, че никога няма да украсим къдриците си със студентски шапки — добавих бодро аз. — Представете си колко добре ще изглеждаме със селски каскетчета.

Мама недоволно поклати глава, но след като размисли, заяви, че не вижда нищо лошо да приключим с образованието си — и без това никога не сме носили вкъщи отлични свидетелства. Родината няма да загуби много, ако се лиши от две средни ученички, които и без това няма да станат студентки.

— Ура! — извикахме Керстин и аз, а татко отново засия като слънце.

Едва тогава осъзнахме какво ни предстоеше: наистина ще отидем да живеем в Лилхамра — в непостижимия, горещо желан, несравним с нищо друг дворец от детските ни мечти. Веднага си представих как ще изглеждам като очарователна дъщеря на земевладелец: ще препускам из полята на гърба на благородни коне и ще танцувам до припадък на безброй балове. Но татко побърза да ни върне на земята.

— Чака ни много работа, скъпи мои врабчета — обясни той. — Налага се дяволски да пестим. Ще се лишите от всички градски забавления. Там няма кино, няма Гари Гейбъл!

Керстин и аз изстенахме в един глас. Работата е там, че аз съм влюбена в Гари Купър, а Керстин — в Кларк Гейбъл. Който чуе такова богохулство като Гари Гейбъл, направо го побиват тръпки от ужас.

— Но аз ви обещавам, че ще ви покажа къде растат горски ягоди — продължи татко с глас, който криеше обещания за цял милион. Последва дълъг и обстоятелствен разказ за скритите местенца с горски ягоди, от който ми стана ясно, че животът ми е тотално объркан по една-единствена причина: защото като дете не съм познавала скрити местенца с горски ягоди. Всяко дете има свещеното право да познава такива местенца, увери ни татко и ние останахме с впечатлението, че горските ягоди са много по-важни от земеделието и скотовъдството.

Вечерта мина в оживени разговори и сладки мечти за бъдещето. За пореден път — май за сто и петдесети — изслушахме някои от детските спомени на татко. Но всеки нов разказ звучеше различно от предишния и ни възхищаваше силно, особено сега, когато знаехме, че много скоро ще видим всичко в действителност. Лилхамра оживя пред очите ни.

— О, Барбро! — извика внезапно Керстин. — Трябва незабавно да обявим пред света какво ни предстои! Истинска бомба! Сензация! Да вървим!

— О, да — съгласих се охотно аз. — Представи си как ще се опулят, като чуят, че се местим да живеем в старо, голямо семейно имение!

— Голямо ли каза? — засмя се татко. — Не, дете мое, Лилхамра не е голямо имение. С много мъки и усилия ще изхранва петнайсет крави, четири коня, двайсет овце, няколко свине и пилета, една принцеса и две врабчета. О, да не забравя и майора от запаса!