Астрид Линдгрен
Керстин и аз (3)

Трета глава

Ох, какво време беше! Първите седмици в Лилхамра изминаха в битки на живот и смърт с дърводелци, бояджии и какви ли не още занаятчии. Трудно се намираха работници и когато мама най-сетне убеди двама дърводелци да сложат нов под в кухнята, те й заявиха, че щели да спрат за малко, за да построят нов хамбар в другия край на енорията. Двамата явно не знаеха с кого си имат работа. Щом го разбраха — а това стана много бързо, след като мама отиде да види строежа на новия хамбар — те се захванаха отново с нашия под и от време на време улавях страхливите им погледи към мама. Цялата къща миришеше на бои и лепило. Човек непрекъснато се спъваше в кутии с боя или върху главата му се изсипваха трески. Мама в спортен екип ръководеше битката като фелдмаршал. Окуражаваше отбора си последователно с добри съвети и мрачни заплахи, чертаеше кухненски шкафове, избираше тапети и утешаваше татко, който отчаяно повтаряше, че парите няма да му стигнат за всичко. Татко по цял ден седеше в стаята си и четеше книги за селско стопанство — за наше голямо удоволствие, защото отдавна не бяхме виждали някого да зубри така усърдно. От време на време мама отиваше при него с нова сметка и той стенеше мъчително.

Керстин и аз изобщо не мързелувахме. Извън къщи имаше хиляди неща, които ни мамеха и привличаха, но сега нямахме време за тях. Мама беше заета със занаятчиите, Едит трябваше да помага в доенето, да храни кокошките и да върши още хиляди неща, така че за нас останаха прането, готвенето и чистенето. Оказа се обаче, че е страхотно да правиш нещо със собствените си ръце. Нито за миг не пожелах да се върна в училище и да седя с часове, без да мърдам, докато цялото ми тяло трепери и изпитвам потребност да крещя и да нанасям удари на всички страни. Харесваше ми непрекъснато да тичам насам-натам и да съм заета по цял ден, а чувството, че аз, със собствените си сили, ще внеса ред в хаоса, беше направо неописуемо. Хаосът продължи дълго, но в крайна сметка настъпи ред. Когато най-сетне си отиде и последният майстор, всички въздъхнаха облекчено. На Едит, Керстин и мен се падна честта да измием и изчистим цялата къща.

— Ръцете ми са като шкурка — оплака се Керстин. — А твоите?

— Убеди се сама — отговорих и плъзнах червена, влажна длан по бузата й. — Ако не са като копринено кадифе, поне не са много далече от тази мекота.

— Странно усещане е да не вдигам облак прах и трици на всяка стъпка — промърмори Керстин и доволно огледа прясно измитата кухня, която в сегашното си състояние наистина беше наслада за окото.

Днешната кухня нямаше нищо общо с онова, което видяхме при пристигането си в Лилхамра. Прекрасна, чисто нова желязна печка, нов линолеум на пода, практични шкафове по стените, прясно боядисан, чисто бял таван и светлосини стени. На прозорците висяха завеси от памучен плат на сини и бели каренца, а върху голямата маса беше разпростряна блестяща мушама. След като си свършихме работата, ние трите — Едит, Керстин и аз — насядахме около масата, Едит наля кафе и поднесе пресни хлебчета. Похапнахме си добре, докато обменяхме мисли за живота и любовта. Едит се оказа голяма специалистка и по двете, освен това беше толкова весела и забавна, че ни беше трудно да се отделим от нея, когато се появи мама и попита дали искаме да видим как е наредила дневната. Това беше нейната запазена територия. Цял ден бе работила там зад затворени врати и всички с нетърпение очаквахме да видим резултата.

Татко седеше в стаята си, задълбочен в първата част на ръководство по животновъдство, но ние го хванахме подръка и го отведохме в дневната. Когато мама тържествено отвори вратата, се почувствах като на галапремиера в операта.

Озовахме се в неописуемо красиво помещение с матовожълти стени и завеси от кретон на ситни цветчета. Всичките ни книги бяха намерили място във вградените шкафове, а портретите на дедите най-сетне се бяха върнали по местата си. В отворената камина гореше буен огън, а на голямата маса стоеше бяла купа с маргаритки, които Керстин и аз бяхме събрали сутринта в парка. Настанихме се на дивана пред камината и татко каза на мама:

— Ти си свършила страхотна работа, милата ми, страхотна работа.

— А ние? — извикахме в един глас Керстин и аз и показахме отрудените си ръце. И ние заслужавахме похвала.

Получихме я, естествено, а после мама започна да хвали татко за всевъзможни неща, в резултат на което той се наду като паун и заяви, че още преди да дойде есента, Лилхамра ще е станала най-прекрасната и най-добре управляваната ферма в цялата област. Запозна ни с някои от плановете си и аз останах с впечатление, че ще са необходими няколко поколения, за да свърши всичко, което е намислил. Мама не одобри повечето от плановете му, ала когато й каза, че смята да превърне стогодишната къщичка за пране във финска сауна, не сдържа въодушевлението си. Но категорично не се съгласи с намерението му да изгради развъдник за овчарски кучета, макар той да я уверяваше, че така ще спечелим купища пари. Отказа го и от плана му да построи две оранжерии за домати.

Когато огънят догоря и татко беше наясно кои от плановете му са одобрени и кои не, стана време да се оттеглим в стаите си в дясното крило, наречено от татко врабчовото гнездо. Вече обичахме своето гнездо с пламенна любов — може би защото знаехме, че си е само наше. Макар и с известни уговорки, ни позволиха да мебелираме стаите си така, както ни харесваше. Разрешиха ни и сами да изберем тапетите и завесите.

Лявото крило беше заключено още от времето на дядо ни. То не е било включено в арендата, защото дядо имал нужда от няколко стаи, за да съхранява там мебелите, които не можел да вземе в града, но от които не искал да се раздели. През всичките тези години мама и татко, естествено, са знаели, че тук има стари мебели, но за Керстин и мен откритието беше страхотно. В деня, когато с мама начело за първи път отворихме скърцащата врата към лявото крило и устремихме погледи към влажната, миришеща на прах тъмнина, сякаш влязохме в златна мина. Веднага тръгнахме на изследователско пътешествие. Бяхме взели Оле да изнася мебелите под дневната светлина. Някои бяха твърде остарели, за да ги използваме, други изглеждаха сериозно повредени, но имаше и такива, които изтръгнаха викове на възхищение дори от взискателната ни майка. Тя, естествено, завладя най-красивите неща и заяви, че възнамерява да запълни с тях празните помещения в къщата. Въпреки това няколко трохички от масата на богатите паднаха в нашите протегнати в очакване ръце и след цял ден пренасяне, местене и разместване ние най-сетне обзаведохме врабчовото гнездо така, както си го представяхме. Всяка от нас взе по едно голямо, удобно легло от орехово дърво и след упорито лъскане и лакиране го постави в стаята си. Разделихме се без никакво съжаление с двойното легло, на което бяхме спали в града. След това се поведе ожесточен спор за едно старо писалище. И двете го искахме и не отстъпвахме. Керстин заяви, че тя е първородната дъщеря, защото се появила на бял свят десет минути преди мен. Аз веднага заявих, че това е подлост и че след като е по-голяма от мен, е длъжна да прояви разум и снизходителност и да отстъпи старото писалище на малката си сестричка. Но след като тя така упорито настоява, ще й отстъпя писалището и ще се задоволя да си поръчам чисто ново, изцяло от махагон. И преди тя да се осъзнае, завладях красив люлеещ се стол и цветисто й описах как през дългите есенни вечери ще си почивам в него и люлеейки се, ще забравям всички мъки и грижи на света.

По-голямата част от мебелите, които бяхме ползвали в града, дадохме на Едит, която много им се зарадва и заяви, че сме направили лоша размяна. Запазихме си само библиотечките, за да има къде да си наредим книгите. Керстин възнамеряваше да прибере учебниците в куфар и да го вдигне на гардероба, но аз реших да си наредя моите на специална етажерка, за да не забравя напълно училището и учителите — и да се радвам, че вече не се налага да зубря денонощно. Освен това си казах, че ако някой ден открия дупка в знанията си, ще имам с какво да я запълня.

Керстин и аз не бяхме особено усърдни в училище, затова пък проявявахме много сръчност в практическата работа. Сами си ушихме завеси от въздушен бял воал, мама купи от селото прекрасни ръчно тъкани килими и нашето врабчово гнездо стана най-красивото момичешко жилище в целия свят.

— Май ще се окаже, че не е чак толкова лошо да живеем като очарователни провинциални госпожици, Керстин — заявих аз и тя се съгласи напълно.