Астрид Линдгрен
Керстин и аз (14)

Четиринайсета глава

Един ден през юли госпожа Ферм получи силни болки в корема. В нейното семейство предпочитат да страдат от ужасни мъчения, но да не отидат на лекар. И тя си остана вкъщи, докато сляпото й черво загнои. Чак тогава дойде линейката и я откара в болницата. Децата пищяха страхливо, а Ферм се обърка напълно. Още на следващия ден обаче започна да обмисля за коя ще се ожени, ако с Хилда стане нещо. Най-добре да си взема млада и хубава жена, довери той на мама. Тя огледа критично мърлявите му дрехи и директно му заяви, че е доста далеч от обичайния идеал за красота и трудно ще намери някое младо момиче, готово да се грижи за него и за многото му деца. Ферм обаче беше убеден, че ще се справи. Въпреки че най-добре било Хилда да се върне жива и здрава… но човек трябвало да е предвидлив.

— На първо време сте длъжен да намерите жена да се грижи за децата и къщата — напомни му мама.

Ферм обеща да опита, но не постигна нищо. На село човек просто не бива да се разболява, защото няма кой да го замести и настава хаос. Керстин трябваше да дои кравите и се надуваше като паун — толкова се гордееше с умението си. След няколко дни ставане в пет обаче, позабрави гордостта си и при всеки удобен случай повдигаше въпроса за доилна инсталация.

Ферм и пищящите му деца бяха принудени да се оправят сами. Най-големите вече работеха и не се прибираха вкъщи. Две момчета бяха назначени във фабриката и много се фукаха, че са индустриални работници и вече няма да си цапат ръцете със селско стопанство. Госпожа Ферм бе взела най-малкото дете в болницата, но в къщата останаха още цели пет деца между четири и десет години.

— Какво ще кажете, ако долуподписаната поеме важния пост на домашна помощница? — попитах една вечер. Надявах се отговорната задача да отклони поне малко вниманието ми от сърдечната мъка.

— Смяташ ли, че ще се справиш? — попита със съмнение мама, но по лицето й пролича, че изпитва облекчение.

Впрочем аз бях единственият вариант. Не можехме да се лишим от Едит. Тя доеше, хранеше пилетата и свинете, переше, гладеше, търкаше подовете, печеше хляб, миеше съдовете. Керстин доеше, береше череши, плевеше зеленчуковата градина и помагаше на полето.

Наложих на лицето си майчинско изражение, вързах си нова кухненска престилка и се запътих към къщата на Ферм.

Бедните дечица бяха насядали на стълбата: всички с коса като лен и сини очички, и търпеливо очакваха пристигането ми. Постарах се да изглеждам уверена и надеждна.

— Мили деца — заговорих отмерено, — през следващите дни ще се грижа за вас. Но не забравяйте, че искам сляпо послушание! — И заплашително вдигнах пръст.

— Ама че си смешна, Барбро — закиска се малкият Кале.

Разбутах хлапетата и влязох в кухнята. Дълго стоях на прага. Затворих очи и отново ги отворих. Не, не е било кошмар. Неизмитите съдове почти запълваха масата. Стояха на големи купчини. Изобщо кухнята изглеждаше така, че трябваше да пошепна в собственото си ухо няколко ободрителни думи, за да намеря сили да започна работа. Въпреки това започнах. Първо сложих на огъня голям котел с вода. Бенгт и Валтер — най-големите момчета — получиха строга заповед да донесат дърва и още вода. Миенето на съдовете продължи почти час и вдигна много шум. Момиченцата Рут и Ана ми помогнаха да избърша. Изметох боклука и опържих сланина с картофи. Точно когато бях готова, Ферм се върна от обора.

След обяда отново останах сама с децата. Продължих да работя с удвоена енергия. Стоплих още вода, изнесох голямата вана и я сложих на стълбите пред къщата. Въоръжих се с четка и сапун и нападнах малките деца. Знаех, че не са влизали в досег с вода и сапун, откакто госпожа Ферм е отишла в болница, а може би и известно време преди това. Всички имаха нужда от една хубава баня. Няма да кажа нищо повече.

След десетминутно търкане изпод пластовете мръсотия се подава хубаво дете със светла кожа. Хлапетата, естествено, мърмореха, особено момчетата, но аз бях като природна стихия — неумолима, безмилостна. Накрая ги изплакнах с градинския маркуч и това им хареса повече от банята. Представих се като вещица с омагьосан огнен лъч и започнах да ги гоня. Хлапетата тичаха около мен, смееха се и пищяха, сякаш наистина беше въпрос на живот и смърт да ми избягат. Накрая малкият Кале напълно се убеди, че ако го улуча с огнения лъч, ще умре. Аз изпаднах в истинска ловна еуфория и се забавлявах не по-малко от децата. Играта продължи, докато устните им посиняха от студ. Беше крайно време да ги прибера вкъщи.

В къщата имаше общо три легла: разтегателен диван в кухнята и два кревата в другата стая. Настаних в едното легло Бенгт и Валтер, а в другото Рут, Ана и малкия Кале. Завих ги грижливо и моментално реших, че ще имам не по-малко от десет деца. Беше прекрасно да сложиш в леглата толкова много чистички и милички дечица.

След настойчивите молби на Кале разказах приказка за малкото момче, което излязло да се поразходи в гората и намерило под един камък цял милион златни монети. Заговорихме се кой какво ще прави, ако има един милион. Бенгт и Валтер искаха да си купят самолети, коли и цяла планина бонбони. Ана и Рут мечтаеха за кукли, красиви роклички и колела. Кале се замисли сериозно и най-сетне рече:

— Ако намеря един милион, ще си купя собствено легло.

Погледнах го — така притиснат между двете си големи сестри, че се виждаше само нослето му. Трогателно мъничко същество. Кале имаше право да получи легло и аз щях да му го намеря, даже ако се наложи да го открадна.

Обадих се по телефона на Ан, впрегнах врания кон в каручката за мляко и отидох в Мосторп. Ан вече беше изнесла креватчето, на което малкият бандит бе спал в ранните си години. Прекрасно креватче. Само на едната рамка се виждаха следи от зъбите му. Сигурно е захапвал дървото, когато са отказвали да му играят по свирката. Леглото си имаше матрак, а прекрасната майка на Ан ми подари завивка. Преди да си замина се сбогувах с Кнут и Кристоф, които същата вечер си отиваха. Бях невероятно доволна от постижението си. Мама ми даде стари чаршафи. Скрих креватчето в мазето на Ферм, за да изненадам Кале.

Получи се чудна изненада. Посветих в тайната другите деца, като ги заклех да не казват на Кале каква радост го очаква. На следващата вечер, когато дойде време за сън, сложихме леглото насред стаята и подредихме възглавниците и завивките. Другите деца си легнаха и с напрежение зачакаха да видят как ще реагира малкото им братче.

Кале бе прекарал следобеда при баща си в обора и се върна към осем гладен и мръсен. Наяде се и се съгласи да се измие.

— Другите вече те чакат — казах му. — Побързай, ако искаш да чуеш приказка.

Кале влезе в стаята с гръм и трясък, но изведнъж спря и погледна слисано прекрасното детско легло.

— Това е твоето легло, Кале — извикаха другите деца в един глас.

Кале ме изгледа със съмнение. Наложи се да повторя два пъти, че леглото наистина му принадлежи. Той се усмихна глупаво, направи няколко крачки и предпазливо попипа дървената рамка. После помилва възглавницата и се пъхна под завивката с израз на неописуемо блаженство. И тази вечер разказах приказка, но Кале не ме слушаше. През цялото време се въртеше в леглото и милваше последователно възглавницата, завивката и дървените рамки.

На следващия ден започна голямото чистене — отчасти защото по рождение обичах да общувам с водата, и отчасти защото къщата имаше спешна нужда от почистване. Предположих, че госпожа Ферм е имала много работа с толкова деца и не й е стигнало времето да почисти. Всеки ден е доила кравите, почиствала е съдовете за мляко, готвила е за голямото си семейство, прала е и е гладила… и явно с течение на времето е престанала да обръща внимание на праха и мръсотията. Имах чувството, че в къщата не е бърсан прах от миналото столетие. Стените и таванът изглеждаха направо черни, а пердетата по прозорците плачеха за пране. Точно такава работа обичам. Искам да видя, че е чисто. Насъбрах парцали и четки и се залових за работа. Четкане, стъргане, търкане… Едвам премахнах умрелите мухи по стените и тавана. Измих прозорците, изпрах пердетата. Накрая Ферм съвсем сериозно ми заяви, че обмислял да се премести в обора. Измих шкафовете и ги застлах с чиста хартия. Изтърсих леглата. Излъсках всички домакински съдове и почистих готварската печка. Ръцете ми станаха на нищо, но мрачното ми сърце се разведри. Когато приключих, повиках Кале и момиченцата и излязохме да наберем цветя, за да украсим стаята. Набрахме огромен букет камбанки и мак. Сложих цветята в голяма ваза и я поставих на масата. Слънцето влизаше свободно през чистите прозорци, цялата къща миришеше на чисто и на цветя. Огледах се и изпитах задоволство от работата си. Точно тогава се появи Керстин и отбелязах доволно:

— Усещаш ли как мирише?

— Мирише на крави! — отзова се сърдито тя.

И имаше право, защото Ферм бе дошъл да пие кафе. Знам, че почти всичко в света умира и изчезва или бива унищожено, но оборският ратай постоянно си мирише на обор.

Нямах особен опит в готвенето и прибягнах до помощта на готварската книга. Четох, докато ме заболяха очите, но не разбрах почти нищо. Какво означаваше например „пригответе обикновен бял сос“ или „кипнете в силен бульон“? Положих много усилия, за да приготвя обикновен бял сос, но се получи нещо наистина необикновено. Реших да сваря оризова каша, но оризът се наду и препълни тенджерата. Бях пресметнала, че за да нахраня децата, ще ми е нужно поне едно кило ориз. Затова напълних тенджерата до половината и залях ориза с мляко. После отидох да среша Кале и докато се занимавах със сплъстените му къдрици, от кухнята се чу застрашително съскане. Оризовата каша се разливаше по печката! Веднага я преместих в по-голяма тенджера и се върнах при Кале. След малко се чу ново съскане. Пак ориз по печката! Потърсих най-голямата тенджера — по-точно казана, в който варяха компотите, за да съм спокойна. Едва сега се сетих да прочета какво пише в готварската книга: чаша и половина ориз за шест порции! Аз бях сварила осем, а може би и десет, и можех да нахраня с тях трийсет гладни гърла — и сигурно пак щеше да остане ориз.

През следващите дни децата ядяха само оризова каша. Когато я поднесох за четвърти път, чух недоволно мърморене, но съумях да потисна опитите за въстание, като обясних, че светът е пълен с бедни малки деца, които ще се радват да им поднесат такава хубава каша.

— Подарявам им я — заяви Валтер, докато зяпаше с отвращение чинията си.

Същия ден мама ме попита как се справям с домакинството и с какво храня децата.

— Ами… с оризова каша — отговорих честно.

Бързо се научих да готвя няколко ястия, които ми се удадоха много по-добре. Особено вкусни се оказаха компотите и кремовете, да не говорим за херингата и пържената сланина. А когато не успявах да приготвя хубава вечеря, се утешавах с мисълта, че духовната храна е по-важна. Щом чуеха, че ще има приказка, децата си лягаха послушно. Ана искаше да слуша библейски истории и когато разказвах как лошите братя хвърлили Йосиф в кладенеца и го продали в Египет, тя се скриваше под завивката и плачеше сърцераздирателно. Трябваше веднага да разкажа за фараона и как назначил Йосиф за управител на Египет, за да я успокоя. Ана и Кале ме молеха да им разказвам и за детето Иисус, затова донесох от къщи детска библия с много картинки и започнахме да я разглеждаме. Една от картините показваше дванайсетгодишния Иисус в храма и когато разказах как Иисус предприел с родителите си великденско пътуване в Йерусалим и видял прекрасния храм, Ана промълви замислено:

— Добре че са заминали, преди да навърши дванайсет години, иначе е трябвало да му платят цял билет, не половин.

Ана беше много пестеливо момиченце и наскоро бе пътувала за първи път с влак, затова знаеше какво се плаща.

Привързах се силно към децата на Ферм и си прекарвахме много хубаво заедно, но с времето стана ясно, че не съм достатъчно обучена, за да водя такова голямо домакинство. Някои вечери се чувствах уморена до смърт. Затова изпитах облекчение, когато един ден Ферм ми съобщи, че е убедил сестра си да дойде, за да помага в домакинството и да дои кравите.

Положих усилия да оставя къщата в най-добро състояние. Няколко дни работих без почивка, за да изчистя и последното ъгълче. Накрая се изтощих, станах нетърпелива и започнах да се карам на децата. Последният ден мина в напрежение. Всичко вървеше наопаки. Каквото и да правех, се проваляше. Малките вдигаха шум и ме нервираха до сълзи. Бях решила да им направя палачинки. Големите седяха около масата, крякаха като свраки и си искаха вечерята. Обаче тестото постоянно залепваше, аз скърцах със зъби и водех тежка битка с тигана. Едва успях да направя няколко по-нормални палачинки. Точно тогава се появи Кале и ми показа голяма дупка на панталонките си. Те му бяха единствените.

— Трябва да ги зашиеш веднага, иначе утре няма да мога да изляза навън — отбеляза мъдро Кале.

Тази капка преля чашата. Бях готова да тропам с крака и да се развикам. Хванах Кале за раменете, раздрусах го и заявих, че нямам никакво намерение да му кърпя панталоните.

— Щом нямаш други, ще ходиш гол — отсякох немилостиво.

Другите деца много харесаха идеята ми, започнаха да подскачат около Кале и да го дразнят. Малкият се разрева и гневът ми веднага се насочи срещу братята и сестрите му. Изкрещях, че само ако чуя някой да дразни Кале, така ще го набия, че ще ме помни, докато е жив. Изпратих всички по леглата и отказах да разкажа приказка.

— Когато си сърдита, не изглеждаш никак мила — рече обвинително Кале.

— Никой не е винаги весел — отговорих гневно, макар че вече се отвращавах от себе си. И колкото повече ме беше яд на себе си, толкова по-лоша ставах. Накрая завих децата и избягах навън.

Застанах на стълбата, за да обмисля ситуацията. Чувствах се толкова уморена, че краката ми трепереха. Престилката ми беше мръсна, косата ми миришеше на палачинки. Изоставена от Бога и от хората. Родителите ми бяха на някакъв юбилей в другия край на енорията, Керстин бе излязла с Ерик, дори Едит не си беше в къщи. А Бьорн… Бьорн беше някъде много далеч от мен.

Смятах да се прибера в стаята си, да се пъхна в леглото и да си изплача болката и умората. Но вечерта беше прекрасна, затова с последни сили се завлякох до горичката, където можех да поседна под любимата си бреза. Двамата с Бьорн бяхме ходили там десетки пъти и не би трябвало да стъпвам повече на това място, но нещо ме тласкаше да го направя. Седнах на земята, облегнах глава на бялото стъбло и затворих очи. Мъчеше ме отвращение от самата мен. Искаше ми се да умра.

— Добър вечер — прозвуча тих глас.

Вдигнах глава — пред мен стоеше Бьорн. Пред мен стоеше Бьорн!

— Добър вечер. Добър вечер, господин Сьодерлунд. — Жалък опит да се пошегувам. Последва опит за очарователна усмивка, но се получи само разкривена гримаса. В следващия миг избухнах в плач. Разплаках се така силно, че Бьорн се уплаши.

— Не плачи, мила Барбро, моля те — опита се да ме утеши той. — Какво има?

Продължих да плача.

— Защо плачеш, Барбро? — попита отново той.

— Плача, защото… плача, защото Кале си скъса панталонките — отговорих, хълцайки.

— Но това съвсем не е причина да се обливаш в сълзи — отбеляза разумно Бьорн.

— О, как да не е причина — отговорих с пресекващ глас. — Толкова съм нещастна! Ти дори не бива да говориш с мен. Потърси си друго момиче, което няма да се държи като пълна идиотка.

— Няма да си потърся друго момиче — отговори сериозно Бьорн. — Дойдох да те попитам дали искаш да слезем на езерото Мюленхоф и да ловим риба. Искаш ли, или не искаш?

Скочих като ужилена.

— Дали искам? Дали искам? Готова съм да прекося с теб цялата област, ако ми позволиш.

Веднага хукнах към гнездото на врабчетата, за да се преоблека. Застанах пред огледалото и се ужасих от подутия си червен нос и от стърчащата си коса. Хвърлих престилката, измих се хубаво, облякох чиста бяла блуза и любимия си син панталон, напудрих лицето си, сресах си косата и се върнах при Бьорн. Убедена съм, че се справих по-бързо и от най-добрия пожарникар.

— Знам, че би трябвало да облека власеница от зебло и да си посипя главата с пепел — заявих с треперещ глас и го хванах подръка, — но предпочетох да се покажа пред теб в обичайния си кадифен панталон.

Умората ми изчезна напълно. Тялото ми преливаше от енергия. Не можех да вървя нормално, а през цялото време подскачах и правех отклонения в една или друга посока. А когато се настаних на обичайния си камък на брега на езерото и се загледах в хубавата стара плувка, знаейки, че Бьорн седи само на два метра от мен, изпитах такава радост, че ми идеше да закрещя. Но не исках да плаша рибите. Обаче непременно трябваше да му кажа какво мисля за постъпката си. Дължах му го. Затова поех дълбоко дъх и започнах смело:

— Бьорн, ти сигурно мислиш…

Плувката потъна. Изтеглих от водата чудесен малък костур. Бьорн го уби и наниза на кукичката ми нов червей. Хвърлих въдицата и започнах отново.

— Бьорн, исках да ти кажа…

Плувката пак потъна. Още един костур. Издърпах го и започнах за трети път:

— Бьорн, исках да ти кажа, че аз… — И замлъкнах.

— Хайде, кажи ми — помоли той.

— Моля се да хвана още един, защото ми е много трудно да ти го кажа, разбираш ли.

— Тогава не казвай нищо. Достатъчно е, че двамата сме отново тук и ловим риба в тъмното.

— И за мен е достатъчно… Но ще се опитам да побързам и да кажа „прости ми“, преди следващият костур да се намеси в разговора. О, забеляза ли, че го казах?

— Да, забелязах — отговори сериозно Бьорн. — А ти забелязваш ли, че плувката ти пак потъна? Бързо издърпай рибата, не реви! Не разбираш ли, че всичко е наред?

Оставихме въдиците в дървената барака край езерото и тръгнахме да се прибираме. Свен Свенсон седеше на пейката пред дома си и пушеше вечерната си лула. Като го чу да говори с нас, Мария бързо излезе навън и изненадано плесна с ръце.

— Мили боже, колко се радвам да ви видя отново! Липсвахте ни. Мислех си, че никога вече няма да дойдете на езерото.

— Честно казано, и аз си мислех същото — прошепнах тъжно.

Мария откъсна голям розов божур и ми го подаде. Сбогувахме се сърдечно. Прибрах се вкъщи да сложа божура във ваза и отидох в къщата на Ферм.

Кале спеше в новото си креватче, но бузките му бяха мокри от сълзи. Целунах го, той се размърда и промърмори нещо неразбрано. Взех панталонките му от пода и седнах в дневната да ги закърпя. Никога не бях поставяла толкова хубава кръпка.