Астрид Линдгрен
Керстин и аз (13)

Тринайсета глава

Животът в Лилхамра вървеше по обичайния си ход напълно независимо от моите сърдечни мъки. Сеното трябваше да бъде прибрано — какво от това, че аз чезнех от тъга! Керстин и аз пътувахме с по два коня всяка, въпреки че Йохан непрекъснато протестираше и обясняваше колко е рисковано малки момичета да карат каруци със сено. Така си и беше, защото един ден не забелязах големия камък на пътя и преобърнах товара си. Ако беше станало по-лошо, щях да прекъсна завинаги многообещаващата си кариера. Татко, който дотогава нямаше нищо против да караме колите и се смееше на страховете на Йохан, изведнъж пребледня под загара си и ни забрани да караме даже млякото. Но Йохан успя да го убеди, че има голяма разлика дали караш каруца със сено или малка кола с мляко. Йохан винаги имаше право. От този ден нататък със сеното се заеха Йохан и Оле, а Ферм ги чакаше на ливадата и товареше каруците. Ние с Керстин бяхме разпределени да помагаме в плевнята. Тази работа не се смяташе за рискована.

Прибирането на сеното беше прекрасно време за децата на Ферм. Возеха се най-отгоре в купчините сено и се въргаляха в плевнята. Покатерваха се на най-високата греда и се хвърляха в сеното под тях. Всеки път затварях очи и се молех като ги отворя, да видя хлапето цяло и невредимо.

Имаше и дъждовни дни — тогава товаренето спираше, защото трябваше да изчакаме сеното да изсъхне. Но не си мислете, че стояхме без работа! Никога досега не си бях представяла, че в една ферма има толкова много неща за вършене. Керстин и аз имахме задължението да се грижим за зеленчуковата градина и прекарвахме там всичките си свободни минути. След дълги и усилни часове плевене и почистване си казвахме, че най-сетне сме си свършили работата, но само след два дни, когато отивахме в градината с намерението да се порадваме на делото си, плевелите бяха израснали отново и човек нямаше къде да стъпи.

— Очевидно почвата е много плодородна — разсъждаваше Керстин. — Ако продължава така, ще си носим брадва, за да си проправяме път като в джунглите на Бразилия.

В градината имаше много черешови дървета и когато черешите узряха, получихме задача да оберем всичките плодове. Е, не само ние. Татко, мама и Едит също помагаха, но единствено ние с Керстин се катерехме по дърветата. Никога няма да забравя колко прекрасно беше да седя на самия връх на някоя стара череша с кошница в ръка и да късам едрите жълто-червени череши, докато слънцето гали лицето ми. Една череша в кошницата, една в устата. И пак, и пак… Мисля, че в Лилхамра имаше повече череши, отколкото във всяка друга ферма в околността. Ядяхме череши, подарявахме череши, продавахме череши. Всеки ден качвах в каручката за мляко по няколко касетки с череши и ги откарвах на гарата. Там идваше прекупвач, който ги откарваше в големите градове. Изпитвах съжаление към бедните градски хорица, които плащат луди пари за плодове, с които ние се тъпчем всеки ден и не ни струват нищо. За съжаление ние не получавахме добра цена за черешите — нали прекупвачът също трябваше да живее.

Един прекрасен ден с Керстин решихме да продаваме черешите директно, без междинни инстанции. Всяка от нас качи по една касетка с череши на колелото и слязохме в градчето. Отидохме на пазара и останахме там целия предобед. Продавахме евтино, а когато видехме някое бедно и гладно хлапе, му подарявахме пликче с череши. Спечелихме цели 26 крони и 50 йоре и ужасно се възгордяхме. Дадохме парите на татко, но той каза да си ги задържим.

— Моля те, вземи ги, знам, че после ще съжаляваш — опитах се да го убедя аз. — Добре е да споделиш плячката с нас.

Но той настоя да задържим парите и ние му се отблагодарихме с бурни целувки. Прибрахме парите в празна кутия от пури и ги скрихме на сигурно място. Имах чувството, че са ни пуснали в кралската банка. Най-лошото обаче тепърва предстоеше. Всяко богатство, дори да е малко, поражда непреодолима алчност за повече. Решихме да основем фирма с предмет на дейност събиране на плодове, предаване на старо желязо и още какво ли не. Жадно оглеждахме старите плугове и другите железни предмети и препоръчвахме незабавното им отстраняване от работа. Йохан спокойно ни заяви, че ще се наложи да почакаме, докато се съберат достатъчно пари за нови.

— Искаш пари за нови плугове? — попита надменно Керстин. — Като продадем малко старо желязо, ще намерим пари. Знаеш ли — обърна се тя към мен, — бихме могли също да обикаляме фермите, да пеем или да изпълняваме циркови номера. Барбро например може да прави много хубав мост, който ще струва най-малко 25 йоре.

Аз обаче не се съгласих. Намирам, че не е нужно да разсейваме скуката на селяните с подобни номера, заявих категорично и след кратък размисъл Керстин се съгласи с мен. Така и не намерихме време за събиране на старо желязо. Всеки миг от деня ни беше запълнен. Работехме много и изпитвахме задоволство, че сме незаменими и че ако внезапно решим да скръстим ръце в скута и да почиваме, всички ще забележат липсата ни. Харесвахме работата в Лилхамра и защото я вършехме всички заедно. Цялото семейство работеше и всеки се чувстваше свързан с другите.

Щях да съм напълно щастлива, ако Бьорн не ми липсваше така силно и ако не бях толкова недоволна от себе си. Накрая не издържах и реших да поговоря с човек, който ме разбира. Една вечер заварих мама сама в кухнята да реже ревен. Седнах до нея на пейката и започнах:

— Мамо, само работата не е достатъчна.

— Какво искаш да кажеш? — изненада се тя.

— За да съм щастлива, това искам да кажа. Помниш ли, и ти го каза веднъж. По цял ден работя тук като бедна негърка, но не съм щастлива. Сигурно трябва да има и нещо друго, но аз още не съм разбрала какво. Или може би съм го забравила…

Мама продължи да реже ревен, но след малко ме погледна замислено и рече:

— Мисля, че знам какво си забравила. Тази мъдрост е записана заедно с много други в Новия завет и гласи горе-долу следното: „Каквото искаш да направят хората за теб, това прави и ти за тях“. С други думи: ако искаш някой да ти е верен, трябва и ти да си му вярна. Смяташ ли, че си била вярна?

— Не, не бях! И какво да правя сега? Да се разкайвам до последния си ден и никога вече да не бъда щастлива?

— Не преувеличавай! Първо се опитай да разбереш, че ще се влюбваш още поне дузина пъти. Поне! Но ако смяташ, че си се държала лошо с човека, на когото държиш, най-добре го помоли за прошка. Ако не ти прости, трябва да продължиш да живееш и за в бъдеще да се стараеш да се отнасяш с ближните си така, както искаш те да се отнасят с теб. Бъди добра с тях, ако искаш и те да са добри с теб. Когато човек иска да е щастлив, най-добре е да обича ближните си.

— Хубави съвети ми даваш — въздъхнах аз. — Сега съм нещастна точно защото твърде много обичах ближните си. Опитах се да обичам двама едновременно, а се оказа, че единият е излишен. Защо сега искаш да обичам всичките си ближни?

Мама търпеливо обясни, че има разлика между обичам и обичам, и продължи да твърди, че съм длъжна да обичам всички свои ближни.

— Добре, мамо — кимнах послушно, — но ще позволиш ли да направя едно малко изключение за фермера от Льовхулт?

Мама каза, че ще си помисли. В този миг Керстин ме повика, за да отидем набързо да се изкъпем в езерото.

— Не стойте дълго във водата. И се изсушете хубаво! — заръча мама.

— Не, мамо. Да, мамо — отговорих като добра дъщеря. — Впрочем ти си мъдра като кукумявката на Атина — добавих аз, защото знам колко е нужно от време на време да казваш по някоя ободрителна дума на родителите си.

След като се изкъпахме, отидох на посещение на Адам Енгелбрехт, който стоеше вързан зад хамбара. След онова ужасно подуване татко не смееше да го оставя нощем навън — сигурно се боеше, че някоя сутрин ще го намери умрял. Когато се приближих, Адам Енгелбрехт се потриваше доволно по дъските на хамбара и аз донесох голямото чесало, за да му доставя още удоволствие. Разговорът с мама разкъса бариерите в сърцето ми и докато четках лъскавата му козина, изплаках цялата си болка.

— Адам Енгелбрехт, погледни ме и ще видиш човек, който е по-глупав и от най-глупавото животно. Аз съм говедо, разбираш ли! Или не — аз съм звяр! Да, точно така, недей да ми противоречиш. Сигурно вече знаеш какво направих. Сигурно всички ми се подиграват. Не, Адам Енгелбрехт, не ми казвай, че като загубиш един, остават хиляди. При теб е друго — ти си имаш цял обор с прекрасни крави. Да, сега са на пасището, но когато дойде есента, ще се върнат и ще ти бъдат верни и предани. При мен е друго, разбери. Единственият, когото харесвам истински, си отиде и няма да се върне. И за всичко съм виновна аз! Какво казваш? — Че не съм виновна, дето другият ме е ухажвал? Охо, Адам Енгелбрехт, значи и ти си наивен като всички мъже! Жената винаги е виновна. Можеш да го кажеш от мое име на Аудхумбла, ако бикът от Бломкула започне да я задиря. Само да беше видял как се държах! Дръзки смехове, дяволити погледи и така нататък. Между нас казано, макар да се срамувам да го призная: всичко беше заради колата. И заради униформата. Звучи ужасно, но е вярно. Сега съм излекувана, повярвай ми. Даже генерал-майор в парадна униформа със злато отпред и отзад не би могъл да ме накара да го погледна. Мама казва да го помоля за прошка. Какво мислиш за предложението й? С радост бих го направила, ако вярвах, че той държи на мен поне малко. Но той не ме иска. Отиде си. Завинаги и за вечни времена.

Захвърлих чесалото и избягах. Не исках Адам Енгелбрехт да види, че плача.