Астрид Линдгрен
Керстин и аз (5)

Пета глава

Взехме си свободен ден, слязохме с колелата в селото и купихме сините джинси. После си позволихме още едно удоволствие. Отидохме в сладкарницата и седяхме там почти два часа, докато не се натъпкахме с всякакви сладкиши. После минахме по главната улица. Влизахме във всеки магазин, интересувахме се от платове, които нямахме намерение да купим, спирахме пред всяка витрина.

— Ей, ти — изсъска внезапно Керстин, — я провери дали фустата ми не се подава под полата и въобще в ред ли са дрехите ми!

Изпълних „молбата“ й и не открих нищо забележително.

— Много добре — засмя се доволно Керстин. — Значи хората ни заглеждат само защото сме красиви и очарователни.

Думите й повдигнаха духа ми и вирнах глава повече от обикновено. Ала когато триумфалното ни шествие стигна до пощата, оттам тъкмо излезе млад мъж и гледката ни накара да зяпнем смаяно. Косата му беше толкова черна, сякаш идваше от някоя южна страна, а лицето му беше с бронзов загар. Не носеше шапка, великолепните му къдрици бяха разбъркани. Носеше светло сако, а на врата му се вееше увит с небрежна елегантност шал.

— Мой е! — почти извика Керстин. — Аз го видях първа.

— О, разбира се! — отговорих хапливо. — Естествено ти си го видяла първа, да не говорим, че си с няколко минути по-голяма. Но ако той не е надарен със здрав човешки разум и се заинтересува от теб, какво би направила, за да се запознаеш с него? Надявам се, скъпа Керстин… — тонът ми би направил чест на всяка уважаваща себе си компаньонка на високопоставена дама — … надявам се, че ти не си от онези момичета, които се запознават с млади господа на публично място, особено пък на улицата.

— Бъди спокойна — отвърна ядно Керстин, — ако той живее в околността, ще се срещнем много скоро. Все ще се намери кой да ни запознае.

— Той не живее в околността — заявих категорично. — Невъзможно е човек като него да се е заровил в дълбоката провинция. Сигурно е чужденец.

Керстин неохотно се съгласи с мен и двете се обединихме около мнението, че младежът изглежда като салонен лъв и че излъчва нещо чуждоземно и екзотично.

— Не бих се учудила, ако идва направо от Париж — заключих аз.

Младежът изчезна в книжарницата, двете с Керстин въздъхнахме дълбоко и решихме да мислим за нещо друго.

Керстин трябваше да отиде на зъболекар, а аз трябваше да се прибера, за да нахраня агнето. Взех си колелото от млекарницата и потеглих към дома. Керстин се върна след няколко часа. Влезе при мен в градината и ме завари с мотика в ръка.

— Нещата се изясниха — заговори възбудено тя. — Вече го познавам.

— Кого?

— Как кого, чужденеца!

— Керстин Маргарета Елизабет, какво си направила? — извиках ужасено. — Наистина ли си опозорила името на дедите ни? Наистина ли си пренебрегнала предупрежденията ми и си се запознала с някакъв си чужденец на улицата?

— Не се вълнувай толкова — махна пренебрежително Керстин. — Сега ще разбереш. Когато се налага да буташ колелото си поне триста метра нагоре по склона, а от другата страна се движи също с колело млад мъж, и двамата са в правото си да разменят мисли за времето — нищо че не са представени официално един на друг. Оказа се, че пътят ни е един и същ.

— Един и същ път? Той е тръгнал след теб, този ветрогон! — заявих строго. — Наистина ли не проумяваш как стоят нещата? Той е съмнителен чужденец. Поне разбра ли дали е бил в Париж?

— Не е бил — закиска се Керстин. — Но често ходи в Йонкьопинг. Там му е училището. Никога няма да познаеш кой е той! Синът на Самуелсон от Бломкула! Е, какво ще кажеш?

Такъв е животът! Оказа се, че сме били близки съседи с един шейх, а не сме знаели нищо за него. Оказа се също, че когато ние сме пристигнали в Лилхамра, той е пътувал… но все пак. Някой е трябвало да ни каже.

По пътя той бе разказал на Керстин почти всичко за живота си: ходел на училище в Йонкьопинг, после завършил селскостопанска гимназия, сега помагал на баща си да стопанисва Бломкула. През деня работел, а вечер изучавал растениевъдство, счетоводство и всичко необходимо за управлението на фермата. Ако се съди по разказа на Керстин, той явно беше образец на любознателност и енергия.

Керстин седна на моравата, а аз продължих да копая.

— Страхотно се получи — заяви след малко тя. — Ще се омъжа за него и ще обединим Бломкула и Лилхамра в една голяма ферма.

— Какво ще обединиш? — попитах и заплашително размахах мотиката, но Керстин не се уплаши. Даже се опита да разработи позорния си план в подробности.

— Я по-спокойно — спрях я аз. — Щом толкова искаш, можеш да се омъжиш за своя Адонис, но Лилхамра ще остане за мен. Аз също ще посещавам селскостопанско училище и ще стана образцова фермерка. Неомъжена образцова фермерка, която ще управлява с железен юмрук Лилхамра и цялата община и ще осигури на родителите си спокойни старини.

— Неомъжена! С тази външност! — Керстин избухна в смях.

Тази самодоволна камила! Нали и тя изглежда точно като мен!

Когато следващия път дойде в дома ни, общинският съдебен заседател от Бломкула доведе сина си Ерик. Керстин и аз му поднесохме лимонада в беседката и проведохме оживен разговор. След посещението мама определи Ерик като мил и добре възпитан млад мъж.

Аз също го намирах мил и добре възпитан, но постепенно се изпълних с гняв към него, защото ми отнемаше твърде много от Керстин. Втълпявах си, че тя просто се е пошегувала, като е казала, че ще се омъжи за него — но двамата вечер след вечер излизаха на дълги разходки и вредяха на следването му. Керстин великодушно ми предлагаше да се разхождам с тях, но за своя чест ще кажа, че знам кога съм излишна. Тя се връщаше вкъщи късно, идваше в стаята ми и с часове ме занимаваше с премъдростите му. Май нямаше специалност, която той да не е изучавал. Знаеше всичко за всичко, Керстин разказваше подробно какво е научила от него и много скоро ми писна да слушам. Успях да я спра с думите на стария селянин, когато свещеникът отишъл при него и се опитал да го разведри с любезни слова: „Уважаеми отче, идете да си говорите с някой друг, аз съм толкова уморен!“.

После, разбира се, съжалих и уверих Керстин, че няма да се успокоя, докато не разбера какво й е казал Ерик за Гълфстрийма.

Накрая татко реши, че не е редно Керстин да излиза всяка вечер, и когато тя както обикновено тръгна към вратата, заяви недоволно:

— Тези нощни разходки никак не ми харесват.

— Недей така, скъпи Нилс — възрази меко мама. — Момичето работи по цял ден и има право да се поразходи час или два в свободното си време.

Керстин, естествено, остана много доволна от подкрепата на мама. Тя щипна баща ни по бузата, грабна червеното си яке и избяга навън. Явно не се бе стреснала от татковата забележка, защото я чух да си тананика бодро: „Don’t let it mean good bye“. Ерик вече я чакаше край градинската портичка.

Опитах се да се забавлявам сама… доколкото можех. Децата на Ферм с радост се събираха около мен. Седях на стълбите пред къщичката им и разказвах приказки. Понякога и Ферм излизаше да ме слуша, Йохан и Оле също седяха на стълбите пред своята къща. Когато беше в настроение, Оле изваждаше китарата си и не след дълго зад открехнатата врата на къщата се появяваше веселото лице на Едит. Йохан майсторски разказваше истории за призраци и макар че вечерите бяха светли, всички настръхвахме, докато слушахме за призрака без глава, който се явявал по хорските къщи, или за селянина, който трябвало да го натовари в каручката си и косата му побеляла от ужас. Децата на Ферм умираха от страх и аз ги успокоявах с приказката за чудния кон, който подскачал високо във въздуха само ако го дръпнат три пъти за опашката и извикат: „Пирум-лирум, пирум-лирум!“.

Още на следващия ден обаче малкият Кале, последното дете на Ферм, отиде в обора и дръпна три пъти опашката на черния кон, за да провери дали ще се вдигне високо във въздуха. За съжаление точно този ден жребецът не беше в настроение за полет — замахна със задния си крак и Кале извърши полета съвсем сам, което едва не му струва живота. Госпожа Ферм дойде при мен и заяви, че е позорно да се разказват неверни приказки на децата. Това сложи край на вечерните ни събирания.

Но майските вечери бяха толкова прекрасни, че беше просто невъзможно да си стоя вкъщи. Разхождах се сам-сама по поляните и самотата ме навеждаше на дълбоки мисли. Един ден стигнах до малко възвишение, по което растяха много иглики, а разцъфналият глог ухаеше така силно, че ме замайваше. Там имаше и няколко брези и една от тях бе пораснала по много необичаен начин — стъблото й образуваше чудесно място за сядане. Седях там вечер след вечер и мислех за какво ли не. За живота и смъртта, за смисъла да се живее и така нататък. Накрая останах с чувството, че ако мога да напечатам мислите си, човечеството ще отиде много, много напред.

Някъде отвъд ливадите на Бломкула бе кацнала малка кукумявка и викаше меланхолично. Когато кукумявката се обажда от юг, тя ни вика в отвъдното, помислих си аз. Да, какво друго можеше да се очаква… Обзе ме най-черна меланхолия. Набрах иглики за мама и отново се отдадох на дълбоките си мисли. Сега обаче те ми се струваха дяволски досадни и с цялото си сърце закопнях за някой на моята възраст, с когото да обикалям по поляните и да си приказваме глупости. Но всички къщи наоколо бяха тъмни, млади и стари бяха по леглата и спяха дълбоко, а когато се запътих към къщи в здрача, пътят беше пуст и тих, и празен като сърцето ми. Отидох в килера и си отрязах голямо парче шунка. Това беше единствената ми утеха.