Астрид Линдгрен
Дневникът на Брит-Мари (4)

20 септември

Здравей, Кайса,

Ето ме пак. Сигурно не можеш да си представиш колко е късно — или по-точно колко е рано. Шест и половина! Ясно, синьо утро. Цялата къща спи, само аз седя под липата в градината, около мен цъфти флокс, а храстите са отрупани с късни рози. Невероятни цветове, казвам ти!

Изобщо септември е чуден месец. Някак си по-пламтящ от нежната пролет и неописуемо красив. Само да вдигна поглед от машината и направо настръхвам от възхищение. Представи си с какво богатство ни дарява септември. Какво великолепие цари по пазарите. Изобилие от ябълки, круши, сливи и грозде, домати, гъби, пъпеши, грах, фасул и зеле. Толкова много цветове, форми и аромати! Не съм ли права за септември?

Всяка година през септември отиваме на излет, за да берем червени боровинки. Излетът се състоя миналата неделя. Както винаги, наехме хубава карета с два коня — когато конете изтрополят по паважа на главната улица, целият град знае, че червените боровинки са узрели.

— Според мен няма нищо по-хубаво от това да седиш на капрата — твърди Сванте. — Да усещаш миризмата на конете и да знаеш, че ще прекараш цял ден в гората!

Всички се съгласихме с него.

Винаги ходим в една и съща ферма, на около десет километра от града. Собственикът е бивш ученик на татко и ни разрешава да бродим из гората му. Там берем и други горски плодове, събираме гъби и се забавляваме.

Денят беше великолепен. Събирахме усърдно и напълнихме всички кошници. Но какво значи „ние“? Моника отиде да търси къщичката на джуджетата, Йеркер се захвана да си дялка лъкове, Сванте свиреше на хармониката си или се излягаше да поспи в тревата. Татко обикаляше гората, потънал в мисли, оглеждаше растенията, наблюдаваше кълвачите. Скромността ми забранява да напиша името, но ти сигурно вече си отгатнала кой най-прилежно събираше боровинки. Да не забравя и пикника. Никъде не ми е вкусно така, както в гората, когато сме насядали около карираната покривка на меката земя под величествените смърчове, а от всички страни ни заобикалят боровинкови храсти.

Чувам Алида да трака със съдовете за закуска в кухнята. Ще отида да пия чай и да хапна препечена филийка, а после ще вървя на училище.

Стискай ми палци! Днес имаме контролно по биология.

„Къщата е утихнала, навън е тъмно“ — да, отдавна е време за сън, особено за бедната ученичка, която утре пак трябва да става в безбожно ранен час. Но преди да се пъхна в топлото легло, искам да ти разкажа какво се случи днес.

В училище беше доста скучно, но поне с контролното по биология се справих по-добре, отколкото очаквах. Само дето изобщо не се сетих, че насекомите дишат с трахея. Последваха два часа математика — през цялото време си мечтаех да съм дъщеря на някой мил ловец от каменната епоха, за когото е достатъчно децата му да дращят черти по стените на пещерата. Друго какво? А, да, Мариан Уден отново се държа невъзможно. Мариан задава тона в нашия клас. Каквото каже тя, това става. Мисля, че във всеки клас има по една такава, права ли съм? Появи се при нас само преди година — дотогава учила вкъщи с гувернантка. Татко й е директор на голяма фабрика. Когато влезе в класната стая, всички зяпнахме. Красива като картинка, модерно облечена, самоуверена. Такава е тя, затова всички — или почти всички — в класа я слушат.

Според мен обаче това е глупаво. Не понасям такива култове и не участвам в тях. Кайса, сега сигурно ще си помислиш, че завиждам, но това не е истина. Много сериозно си зададох този въпрос и установих, че не изпитвам завист. Нито за миг не искам да съм богата, красива и шик като нея. А с това би трябвало да започва завистта, нали? Онова, което ме ядосва и възмущава у Мариан, е, че не е солидарна и разваля мира в нашия клас.

Днес се държа наистина подло! Госпожица Хедберг по френски ни наказа да останем след часовете и да преведем една допълнителна страница, защото сме работили небрежно. Всички. Мариан, естествено, реши, че не иска да остава след часовете, затова през междучасието обяви, че няма да превеждаме наказателната страница, а ще стачкуваме. Аз обаче се възпротивих веднага. Заявих, че това е детинщина и че аз няма да участвам в стачката.

В класа имаме една бедна душица, едно страхливо зайче, каквото сигурно съществува във всеки клас. Нашата се казва Брита. Винаги стои настрана, никъде не я канят, оценките й са лоши. Особено по френски, където едва успява да избегне двойката. Брита просто не може да си позволи да стачкува и не го направи. Госпожица Хедберг я накара да прочете превода си и тя изненада всички ни с много добро постижение. Получи похвала и се почувства прещастлива. Следващата беше Мариан, която, естествено, бе последвала глупавата си идея, не бе превела нищо, затова стоеше безмълвна и се чувстваше неловко. Ето как идеята й постигна успех под формата на забележка в дневника. После госпожицата заговори по друга тема и цялата глупава история приключи.

Не обаче и за Мариан. Сега идва постъпката й, която определих като подла. Тя се разгневи не на себе си, а на бедната Брита, и моментално заяви, че момичетата трябва да я накажат за „несолидарността“ й, като през следващите 14 дни не й говорят.

— Няма ли да е по-добре да й окачим камбанка на шията? — попитах. — Така в средновековието разпознавали прокажените. Май оттогава не сме постигнали никакъв напредък.

С тези думи оставих Мариан и си тръгнах.

— Къде отиваш? — извика подире ми тя.

— Ще настигна Брита и ще я изпратя до вкъщи — отговорих.

И, знаеш ли, Кайса, много се зарадвах, когато най-сетне се прибрах у дома. Хубаво е да живееш сред разумни хора. Да не говорим, че Алида беше приготвила чудни сарми.

Очите ми вече се затварят. Затова те целувам и слагам край.