Астрид Линдгрен
Дневникът на Брит-Мари (3)

8 септември

Значи искаш, Кайса, ура!

Толкова се радвам на съгласието ти, че пръстите ми танцуват по клавишите.

Написала си ми дълго и невероятно мило писмо. Вече знам цял куп неща за теб, за сестрите и родителите ти. Искаш ли сега да научиш нещо за моето семейство? То е доста голямо и всеки е твърде различен от другия, затова няма как да ги опиша наведнъж. Ще се получи дълго писмо, затова имаш пълно право да се откажеш, щом ти омръзне да четеш!

Но да вървим поред. Главата на нашето семейство е татко. Той е директор на мъжката гимназия в нашия град. Обичам го. Той е най-прекрасният баща на света, в това няма съмнение! Косата му е вече посивяла и изглежда сребърна, но лицето му е младо. Той знае всичко. Винаги е спокоен и има чувство за хумор. Обикновено седи в стаята си и чете. От време на време се посвещава и на децата си. Не понася агнешко печено — о, да, знам, че това не е благородно качество, но е истина. Има още куп неща, които не може да понася, например лъжите, клюките и събиранията на кафе. Освен това е невероятно разсеян. Не познавам друг толкова разсеян човек. Само мама може да се мери с него.

При такива родители е истинско чудо, че ние, децата, не сме станали професори още с раждането си, особено по разсеяност. Колкото и да е чудно обаче, всички деца на мама и татко са съвсем нормални.

Мама също прекарва дните в стаята си и трака на машината (впрочем нейната е нова) така, сякаш й пари под ноктите. Мама превежда книги. От време на време се сеща, че е родила пет деца — тогава излиза от стаята си с преливащо от обич майчино сърце и започва да ни възпитава. Ей така, каквото й хрумне. Но никога не е строга. Смятам, че тя просто не може да бъде строга, защото се смее на всичко и винаги намира поводи за шеги. Нерядко се случва да нахлуем в стаята й и да прекъснем работата й, но тя не се ядосва. Сигурно няма да забележи дори ако пред бюрото й профучи влак. Наскоро бяха дошли двама водопроводчици да оправят нещо в банята и вдигаха ужасен шум. Алида бръмчеше с прахосмукачката, малката ми сестра ревеше като набучена на кол, а брат ми Сванте свиреше на хармоника.

Тогава голямата ми сестра Майкен почука на вратата на мама и попита как може да работи при този адски шум.

— О, разбира се, че мога да работя — усмихна се спокойно мама. — Латерната на улицата никога не ми пречи.

Сега сигурно си мислиш, че в къща с такава майка цари невероятна бъркотия? Веднага ще ти кажа, че се лъжеш. Защото у нас има строга ръка и бдително око. Тези неоценими части от тялото принадлежат на голямата ми сестра Майкен. Тя е само на деветнайсет години, но върти цялата къща и управлява цялото, малко или повече опърничаво семейство, включително мама, с майчинска доброта. Тя е толкова уравновесена, толкова работлива и самостоятелна, че по всички практически въпроси се подчиняваме на нарежданията й, без да мърморим.

Най-голямата дъщеря на нашата скъпа, малко отнесена мама, която при всеки удобен случай избухва в смях и от сутрин до вечер трака на машината, очевидно не е имала друг изход, освен да стане това, което е. Когато била още малка, мама се опитвала да води домакинството и, доколкото знам, не губела доброто си настроение, но резултатите били отчайващи. Често й се налагало да се смее на загорели шницели и недопечени сладкиши. Разказвали са ми също, че Майкен започнала да помага на мама още на десет години, напомняла й за това и онова. А след като завършила училище, някак съвсем естествено взела юздите в свои ръце и мама спокойно и доволно се посветила на преводите си.

О, Кайса, моля те, не си мисли, че Майкен е някоя тъпа, ограничена еснафка! Не, тя изглежда възхитително. Наистина е красива като картинка. Затова живеем в постоянен страх, че някой от младите мъже, които вървят подире й, ще грабне нашия бисер и ще изчезне. В момента около Майкен се навърта млад стажант от окръжния съд.

— Майкен пак има нов обожател — съобщава Сванте и угрижено клати глава. — Кога ще пошепнеш с любов своето „да“ и ще ударим сватбените камбани? — пита той на закуска.

Майкен запазва величествено спокойствие.

— Само през трупа ми! — обаждам се възмутено. — Няма да му позволя да я завлече пред олтара. Ако толкова иска да се омъжи, да си намери поне адмирал или граф. Не онзи дребен и мършав стажант.

Най-сетне Майкен прави гримаса и отвръща с мека ирония:

— Ама че грижи имате! Чуйте какво ще ви кажа: аз никога няма да се омъжа. Ще остана при вас до края на живота си. Ще ви кърпя чорапите, ще ви бърша нослетата и ще ви напомням да си пишете домашните. Нищо по-хубаво не мога да си представя!

Ние, естествено, сме съкрушени и я уверяваме, че горещо й желаем добър съпруг — нищо че за нас това означава рухване на семейството и изгоряло печено до края на вечността.

— Е, щом искате да ви осигуря душевен покой, ще ви призная, че стажантът ни най-малко не ме интересува — завършва Майкен.

И понеже тя никога не лъже, ние със Сванте се успокояваме. За този път.

Неприятно ли ти е да четеш за семейството ми? Ще рискувам и ще продължа. Номер две в ятото от братя и сестри е долуподписаната. Но какво интересно бих могла да кажа за себе си? Например: обичам книгите и се ужасявам от математиката, луда съм по танците, вечер изобщо не ми се ляга, обичам семейството си повече от всичко на света (макар че понякога ужасно ме нервира), смятам, че трайното къдрене е грозно и никога няма да позволя да ми накъдрят косата, с огромна радост излизам сред природата и съм щастлива, когато мога да бродя на воля — а не да скубя плевелите в нашата градина. И още обичам пролетта, топлото лято, ясните есенни дни и зимата с много сняг за ски. А най-голямо удоволствие ми доставя писането. Да, честно, например да ти пиша писма или да записвам онова, което съм измислила. Още една причина Сванте да ме дразни всеки ден.

— И да знаете — каза наскоро той, — че вече изобщо не мога да спя. Непрекъснато мисля какво ще правим с многото пари, когато Брит-Мари получи Нобеловата награда за литература. Много се надявам да ми подари поне стик за хокей.

— С удоволствие ще го натъпча в голямата ти уста — изфучах вбесено аз.

Сигурно вече имаш представа що за човек е Сванте. Ще ти кажа само толкова: той е на 14 години и със сигурност е най-мързеливият в цялата гимназия. Упорит и издръжлив само когато става въпрос за футбол и свирене на хармоника, неуморим в четенето на индиански книжки и в заяжданията със сестрите си. Да не говорим, че почти всеки ден забравя да си мие зъбите.

Най-хубавото у него е, че е весел и има чувство за хумор. В действителност той ми е най-близкият от всички вкъщи — може би защото сме почти връстници. Някога редовно го биех, но това беше доста отдавна. Сега е по-силен от мен, но аз не се отказвам. Срещу другите обаче винаги сме заедно. Имаше време, когато всички индианци в града трепереха от нас.

Вероятно си разбрала, че всъщност аз много обичам Сванте, но не му позволявам да го забележи, защото съвсем ще откачи.

Сигурно Сванте и аз сме били ужасно изнервящи деца, затова родителите ни не са се решили да имат още. Едва след седем години се появил Йеркер. Вече знаеш на колко години е. Преди няколко дни тръгна на училище.

Доскоро Сванте и Йеркер деляха една стая, но после Сванте обяви стачка. Защото намери в леглото си мъртъв плъх. Йеркер е неуморим събирач на какво ли не и стаята е буквално натъпкана с всевъзможни боклуци: списания, каталози, кукички за риболов… и мъртви плъхове.

Историята завърши с това, че Йеркер получи килера. Първо, разбира се, трябваше да го разчистим, което обаче не си струваше, защото в момента там са нахвърляни много повече неща отпреди. Йеркер, естествено, е блажен — докато някой не се сети, че стаята трябва да се почисти. На вратата му виси табела със следния надпис:

Остани отвън или ще стрелям!

Отмъстителят

Представи си, Кайса, Йеркер е такава умна глава, че сам се научи да чете и пише, преди да тръгне на училище! Чудиш се, нали? В момента нашият малък гений няма зъби и на първия си учебен ден изглеждаше не особено красив, но безумно горд. Горкичкият още не подозира, че отсега нататък няма да има и един свободен час — и така чак до пенсия.

Вече можеш да си отдъхнеш, мила Кайса. Защото остана да ти представя само едно мъниче, което се роди преди три и половина години и му дадоха името Моника. Като бебе пищеше от сутрин до вечер и накрая Сванте предложи да окачим на къщата огромна табела за щъркела:

СЕМЕЙСТВОТО НЕ ИСКА ПОВЕЧЕ ДЕЦА!

Междувременно Моника престана да реве, вместо това започна да се глези и върти цялото семейство на сладките си малки пръстчета. Поне аз мисля така. Мисля обаче още, че щом стане въпрос за семейството ми, губя всяка критичност.

Да кажа и няколко думи за къщата ни. Не е нито нова, нито красива и елегантна, но е невероятно удобна. Зад къщата се простира голяма стара градина, за съжаление препълнена с плевели.

Да, Кайса, крайно време е да приключа. О, не, още не мога, защото забравих Алида! Нашата Алида. Какво щеше да стане с нас, ако я нямаше Алида? Тя е със семейството още от раждането на Майкен.

Преди Майкен да поеме управлението, ние не умряхме от глад само благодарение на Алида. Вярно е, тя най-редовно и с много сълзи се кълне, че ще ни напусне, защото вече не издържа в това щуро семейство, но ние отдавна сме й свикнали и знаем, че след половин час пристъпът ще свърши, Алида ще се оттегли в кухнята и отново ще запее доволно.

Знаеш ли кого съжалявам сега? Съжалявам себе си, че ще платя висока такса, и бедния пощальон, който ще носи това дебело писмо в чантата си. И теб, разбира се, защото ще трябва да го прочетеш.

Надявам се да оцелееш.