Астрид Линдгрен
Дневникът на Брит-Мари (12)

Първата предколедна неделя

Мила Кайса!

Как е предколедният месец в Стокхолм? Дано да няма сняг, защото ще позеленея от завист. Но не мисли, че се оплаквам от тукашното време. Да, сняг няма, но пък дърветата са покрити със скреж, а малкото червено зимно слънце полага огромни усилия да освети забуленото в мъгла небе. За съжаление не му се удава изцяло, но самите опити са просто прекрасни.

Тази сутрин цялото семейство стана рано, за да запали първата предколедна свещ. Мама засвири, а ние запяхме:

— Отворете вратата, отворете широко портите.

И изведнъж всички усетихме, че наближава Коледа. Винаги съм си представяла Коледата като голям пламък, осветяващ декемврийския мрак. Първата неделя от декември този пламък се вижда отдалеч, после постепенно се приближава и на Бъдни вечер грейва с цялата си сила, за да стопли сърцата ни.

След закуска Сванте и аз взехме Йеркер и си направихме хубав излет. Прекосихме гората и стигнахме чак до село Скерсхулт. Даже да се напъна страшно много, не бих могла да ти опиша колко беше красиво. Бих могла да напиша нещо за искрящи диаманти — но ти трябва сама да видиш дърветата, защото човешката фантазия не стига, за да си представим великолепието им.

Йеркер подскачаше от дърво на дърво като малко куче и със сигурност е изминал двойно по-дълъг път от Сванте и мен.

В края на село Скерсхулт се намира полуразрушена колиба, в която някога се настанявали наемни работници. През лятото, когато цъфтят люлякът и старите, чворести ябълкови дървета, това е великолепно място. Но като си представя, че някога в колибата са живели хора, обработвали са земите наоколо, а сега всичко е пусто и се руши, ми става много тъжно. Сигурно работникът, донесъл вкъщи младите ябълкови дръвчета, ги е посадил с надеждата, че там ще живеят и децата, и децата на децата му, че всеки ще посади поне по едно ябълково дърво, щом старите умрат. Тъжно, нали, Кайса?

На вратата вече няма катинар и ние решихме да влезем. Навсякъде висят паяжини, стъклата на прозорците са изпочупени. Ясно се вижда колко много човешки крака са изтъркали старите дъски на пода. Колибата се състои от една голяма стая и кухня. В средата на стаята стои голямо огнище. Кой знае колко деца са седели около него, за да си топлят крачетата на огъня, докато майка им е варила каша в кухнята, а мракът се е издигал като черна стена зад прозорците.

Йеркер обиколи всички ъгълчета и се появи с пакет стари писма, които намерил в долапа. Оказаха се писма от Америка, изпратени от Дулут, Минесота. Писани са много отдавна, през 1885 г., затова сметнахме, че не е грях да ги прочетем. Писала ги е Хилма Карлсон до родителите си в Скерсхулт. В Щатите се живее добре, пише тя, но човек трябва да работи здраво, ако се мотаеш, не ти дават money. Ужасно й било мъчно за родителите и за мамината кървавица. Добре де, мила Хилма, защо тогава си заминала за Америка? Трябваше да си останеш у дома и щеше да ядеш кървавица до насита. Майка ти и баща ти нямаше да умрат самотни и домът ви нямаше да се руши. Но кой знае, може би Хилма е била толкова бедна, че Америка е била единственият изход за нея…

Следобед Йеркер влезе във ваната, за да пуска лодки от брезова кора, и падна. Точно над ухото му се отвори доста голяма рана и Майкен го заведе в болницата, за да я зашият. Малкият, естествено, се почувства героят на деня, като се върна вкъщи с впечатляваща превръзка. Все пак беше достатъчно разумен да обещае, че през следващите седмици няма да излиза на двора в междучасията, а ще си седи в класната стая.

— И защо така? — попитах. — Училищният двор няма да навреди на ухото ти.

— Ти така си мислиш! — отвърна възмутено Йеркер. — Сигурно изобщо не можеш да си представиш каква лудница е на двора. Ако се покажа на момчетата в междучасието в този вид, ще ми откъснат ухото.

Виж го ти, малкият воин!

Хлапетата на неговата възраст явно не се церемонят много-много помежду си. Спомних си как преди няколко дни минах покрай училището му и видях как скъпото ми братче се хвърли с индиански рев в кълбо от ритащи и удрящи се момчета.

Наистина умно от негова страна поне за известно време да стои далеч от приятелите си в междучасията.

Иначе в Смостад няма нищо ново.

О, забравих! Нали Мариан готвеше празненство! Искаш ли да чуеш как прекарахме? Имаше чай, сандвичи и един хубав удар за Стиг Хенингсон. Веднага го включих в положителния баланс на празника.

Стиг прекара дълго време пред огледалото в коридора. Няколко пъти оправи вратовръзката си, решеше косата си ту насам, ту натам и изглеждаше страшно доволен от своя образ. Едно от момчетата реши да го подиграе.

— О, Стиг, май ти доставя удоволствие да се отразяваш в огледалото?

— Разбира се. Аз съм като онова цветенце на поляната, което се радвало на собствената си красота.

Тогава Бертил отбеляза сухо:

— Хубаво е да срещна човек, който може да се радва на такива дребни неща.

Сигурно забележката му не звучи особено остроумно — няма да го отрека. Във всеки случай Стиг много се засегна, а това е много добре за него. Много здравословно.

Впрочем той живее в същия пансион като Мариан, затова нямаше как да се отървем от него, иначе можеше да се намери и по-приятен кавалер.

Мариан получи чудни подаръци! Господин директорът и госпожа директоршата се бяха постарали да отбележат по достойнство петнайсетия рожден ден на скъпата си дъщеричка. Малък пътнически куфар от свинска кожа, две пижами от невероятна японска коприна, червен несесер за маникюр, страхотна сребърна гривна, 25 крони кеш и три чифта от новите, безбожно скъпи найлонови чорапи! Но нито една книга! Аз няма да получа толкова неща дори за пет рождени дни, но какво от това? Ако аз имам рожден ден и не получа нито една книга, ще си помисля, че светът отива по дяволите.

Иначе беше много весело, всички се забавлявахме добре. Танцувахме, но после минахме към детски игри. Да, не те лъжа — наистина играхме на сляпа баба, на жмичка и тем подобни. После започнахме да държим речи и Бертил говори прекрасно за душевния живот на пингвините, сравнявайки го с душевния живот на най-красивите манекенки. На мен се падна да говоря за шунката, но не можах да измисля нищо интересно и не се представих добре. Нали и ти мислиш, че темата е идиотска? Сигурно някой е искал да загубя дар слово и да потъна в земята от срам. Но не е познал! Говорих за коледната шунка — нашето национално коледно ядене, после по-общо за коледните обичаи и традиции. О, глупости!

Ще завърша писмото с напомняне: крайно време е да започнеш с приготовленията за Коледа! Имам предвид да изплетеш ръкохватки за тенджери, да избродираш десетина малки, излишни покривчици и така нататък. Така не само по календара ще личи, че наближава Коледа.