Астрид Линдгрен
Дневникът на Брит-Мари (17)

29 януари, отново вкъщи

Мила Кайса!

Какво става с теб? И ти би могла да ми зададеш този въпрос, и то с основание, защото не съм ти писала от цяла вечност. Върнах се вкъщи с ужасно възпаление на сливиците и това ми спести училището до вчера. Знам, че въпреки това трябваше да направя опит да ти пиша, но бях толкова отпаднала, че почти не си отварях очите. Най-прекрасната част от пътуването е завръщането у дома! Дори да бях прекарала двайсет и пет години в Америка, нямаше да ме посрещнат по-сърдечно. Истинска благодат за моето жадно за любов сърце. Татко ме погали, мама ме прегърна, а Майкен каза:

— Благодаря на Бога, че отново си тук!

Йеркер и Моника се сбиха кой да седи до мен и дори Сванте засия, като ме видя. Но, естествено, заяви иронично:

— О, нашата героиня се прибра! Защо не повикахте духовата музика да я посрещне?

За да разбереш за какво намекваше, ще трябва да ти разкажа какво се случи малко преди да си тръгна от Снетринге. Ако си помислиш, че се фукам, никога няма да ти простя.

За първи и вероятно за последен път в живота си имах възможността да се проявя като спасителка.

Много пъти съм си представяла как спасявам човешки живот. Във въображението си съм влизала в горящи къщи и съм рискувала живота си, за да измъкна някоя свръхбогата стара дама, която после да ми завещае цялото си богатство. Скачала съм от висока скала в морето, за да спася малко дете от удавяне, и си представях как човешкото множество на брега ме следи със затаен дъх, а после с уважение се разстъпва, за да ми стори място, докато аз — смела, самотна, със стичаща се от мен вода — се отдалечавам, без да очаквам благодарност. Жертвала съм се за колония болни от проказа на самотен остров в Тихия океан и съм бродила по бойните полета като втора Флоранс Найтингейл^[1], за да дам последна глътка вода на умиращ войник под дъжд от куршуми. Ох, не е възможно да ти опиша всички спасителни акции, които съм провела във фантазията си, но сега за разнообразие го направих в действителния живот. Ей така, между другото!

С Мариан бяхме излезли да покараме кънки на малкото езеро, което се намира съвсем близо до къщата. Няколко дни времето беше лошо и си стояхме вкъщи. През това време някой изрязал доста голям леден блок. През нощта пак замръзнало и над дупката се образувала само тънка ледена кора. Мястото беше белязано с пръчки от хвойна, но Мариан въпреки това се насочи право натам. Непременно трябвало да види какво е станало! Ледът се пропука и тя падна в езерото. Ако знаеш как изпищя — като прасенце, преди да го заколят! Доколкото всеки от нас е чел нещо за спасяване на пропаднали в леда, и аз знаех какво трябва да се направи. Изтичах до брега, намерих дълъг, дебел клон, върнах се при дупката, легнах по корем и подадох клона на Мариан. Стана много бързо и изобщо не беше нещо особено. Вярно е, че ледът под мен се разпука и аз също паднах във водата, но успях да стигна до ръба на дупката, където старият лед е с дебелина повече от метър, и да се измъкна навън. Само след минута изтеглих и Мариан.

И тогава започна големият театър. Внезапно от всички страни се стекоха хора — и нищо чудно, защото Мариан през цялото време пищеше истерично. Дотича и леля Елен. Лицето й беше снежнобяло. Хвърли се към нас, първо прегърна и целуна Мариан, а после мен, и сто пъти повтори, че съм спасила живота на единственото й дете. Изобщо се вдигна такъв шум, че се почувствах ужасно неловко.

Когато човек много добре знае, че не е извършил никакво геройство, не е особено весело да попадне в центъра на вниманието — това от мен да го знаеш. Леля Елен веднага поръча извънградски разговор и съобщи на родителите ми за моето велико дело, а когато ни донесоха местния вечерен вестник, на първата страница пишеше с големи букви

СМЕЛА МЛАДА ДАМА СПАСЯВА

ПРИЯТЕЛКАТА СИ ОТ ДУПКА В ЛЕДА

Отведоха ни вкъщи, настаниха ни в леглото, дадоха ни горещо мляко и ни позволиха да станем едва за вечеря. Чичо Ерик държа реч в моя чест, а на следващия ден си заминах. Въпреки горещото мляко получих възпаление на сливиците. Леля Елен всеки ден ми пращаше колети с шоколадови бонбони, книги и цветя, за да подслади мъките ми, а Мариан ми пишеше трогателни писма. Посещаваха ме много хора и всички се дивяха и ме хвалеха до небесата, че съм спасила човешки живот.

Накрая и аз започнах да вярвам, че съм извършила нещо особено. Стана ми приятно да съм в центъра на вниманието и започнах да мъркам като котка всеки път щом станеше дума за спасителна акция и медал за доблест.

Една вечер се почувствах малко по-силна и отидох да си поговоря с татко. Той тъкмо четеше „Наръчник за мъдър живот“ от Епиктет.

— Нека ти прочета нещо, Брит-Мари — каза той и зачете:

„Ако някога се случи така, че очакваш от околните възхищение и искаш да се харесаш на някого, то знай: загубил си всичко, което си спечелил досега. Затова се задоволи винаги да бъдеш философ. Ако обаче искаш да се проявиш като философ, бъди си самодостатъчен.“

— Би могло да се каже и с други думи — поясни след малко баща ми. — Задоволи се с това, че си спасила човешки живот. Не очаквай възхищение. Достатъчно е, че си го направила.

Явно съм изглеждала напълно съкрушена и ако татко не ме беше задържал, сигурно щях да избягам и да се скрия някъде, за да се срамувам на воля.

Татко ми разказа за философа Епиктет, който бил роб на един от любимците на император Нерон. Един ден собственикът му решил да се позабавлява, като го мъчи. Въпреки че Епиктет бил още дете, онзи заповядал да притиснат силно крака му. Тогава Епиктет казал тихо и напълно спокойно: „Кракът ще се счупи“.

След миг кракът му се счупил и Епиктет казал все така тихо и спокойно: „Нали ви казах?“.

Моментално реших, че и аз ще стана стоик като Епиктет. Да видим дали ще успея.

Страхотен човек е моят татко. Толкова е разсеян, непрекъснато забравя нещо, но когато става въпрос за децата и за учениците му, забелязва абсолютно всичко. Наблюдава ни, без ние изобщо да подозираме, и щом забележи нещо, което не му харесва, намира начин да ни го каже, без да ни обижда.

И така — аз вече не съм достойна за възхищение спасителка на човешки живот. Но няма да престана да се радвам на картичката, която получих от Бертил, докато се тресях от висока температура. Знаеш ли какво ми е написал? „You are a good sport.“^[2] Надявам се, че дори Епиктет няма какво да възрази.