Астрид Линдгрен
Дневникът на Брит-Мари (10)

17 ноември

Мила Кайса,

Много бих искала да разбера как изглежда вечер като днешната в Стокхолм. Искрящи светлинни реклами, тълпи от хора в кината и ресторантите, ярко осветени витрини, пълни с примамливи неща — не е ли така?

Искаш ли да знаеш как е сега при нас? Мога да го изразя само с една дума: сиво. Надвечер се премених с дъждобран и гумени ботуши и излязох на разходка. Дъждът се лееше, уличните лампи изпращаха меланхолична светлина към ноемврийското небе. Първо надникнах при Анастина с надеждата да си побъбрим и да се ободрим, но тя отишла при леля си. Тази глупава идея на Анастина съвсем ме обърка и отново излязох навън под дъжда.

Мисля, че на света няма нищо по-мрачно и безутешно от нашата главна улица в дъждовна ноемврийска вечер. Не се вижда даже котка. Ако, разбира се, не причисля полицая Андерсон към котешкия род. Увит в дъждобрана си, той мина покрай мен и си помислих: горкият, изглежда като туберкулозен. Всички витрини бяха тъмни. Само в магазина за дрехи на Магнусон бяха оставили една лампа да свети. Няколко манекена се усмихваха самодоволно — сигурно си мислеха, че са неустоими в модните тоалети, с които ги е нагиздил господин Магнусон. Не съм много сигурна… Във всеки случай представата му за елегантност не съвпада с моята. Това помрачи още повече настроението ми и реших да вляза в сладкарницата на Йохансон с надеждата да срещна изпълнена с разбиране сродна душа, която да ми помогне да разреша световните загадки — без да бързаме, за да поседим в сладкарницата поне докато престане да вали.

Честно признавам, че влязох при Йохансон с надеждата да срещна Бертил. Отдавна не сме се виждали, а аз горя от желание да му кажа, че тортите изобщо не ме интересуват. За съжаление той не беше там. Затова пък на една маса седяха Стиг Хенингсон и Мариан Уден. Като ги видях, веднага се сетих за думите на един стар господин от Дания, когото познавам и който веднъж каза за млада двойка наши познати: „Не са особено симпатични, но поне си подхождат“.

Това важи с пълна сила за Стиг и Мариан, защото и двамата са еднакво важни, еднакво добре облечени и еднакво надменни. Кимнах им и си излязох. Ноемврийското време беше станало непоносимо и закрачих към къщи.

Там ме очакваше най-прекрасната гледка на света — семейството, събрано около печката в дневната. Истински домашен уют. Майкен беше направила чай и сандвичи, татко ни прочете нещо от Шекспир, а накрая изпяхме хубавия стар канон:

— Искаш ли, искаш ли, искаш ли да отидем заедно в гората? Но да, да, но да, да, разбира се, че искам да дойда в гората.

— Не и в такова време обаче — отсече Йеркер, когато изпяхме канона. Да, в такова време е най-добре човек да си седи вкъщи.

Отведохме Моника в леглото. Тя, естествено, се възпротиви и поиска да попеем още малко, но когато я настанихме в бялото й креватче, склони да каже вечерната си молитва и изглеждаше като истинско ангелче. Помоли добрия Бог да пази мама и татко, Майкен и Брит-Мари, „Сванте и Алида, и даже Йеркер, нищо, че преди малко ми издърпа косата. Моля те, пази и мен“.

— Заспивай и сънувай нещо хубаво — каза й мама, преди да излезем.

— Знаеш ли, мамо, миналата нощ сънувах нещо много хубаво, но не го разбрах. Сигурно е било забранено за деца.

Ние се засмяхме, а Моника се обиди.

Уютната домашна вечер продължи. Мама зарази всички ни с веселостта си. Хубаво би било да я видиш как застава пред татко във величествена поза и започва да пее по някаква буйна мелодия:

— О, защо открадна ми сърцето?

О, защо за тебе бие клето?

О, защо ли любовта прекрасна —

о, защо — в очите ти угасна?

— Старото ми глупаче — смее се татко и я гледа с онзи особен поглед, който е запазен само за нея. Много нежен и изпълнен с много снизходителност поглед.

После мама започна да разказва за младостта си. Искам да кажа, за ранната си младост, преди да срещне татко.

Между другото ни разказа как била в Англия и пътувала с влак към Оксфорд. Била на двайсет години и пътувала с шведската си приятелка. Срещу младите дами седял господин и четял „Таймс“.

— Този изглежда доста добре — казала мама, импулсивна както винаги и убедена, че никой в купето не говори шведски. — Само дето изглежда доста самодоволен. Типичният англичанин, за когото няма нищо по-хубаво от Англия.

— Не го зяпай така — уплашила се приятелката й. — Ще разбере, че говорим за него.

— Нищо няма да забележи! Аз го наблюдавам съвсем дискретно, а той се е зачел във вестника. Нито чува, нито вижда.

След това уверение на мама двете обсъдили в подробности не само външността, но и предполагаемите душевни качества на господина.

Докато пребивавала в Англия, мама постоянно носела кожена яка, така наречената боа. Не можела да я понася, защото била стара, грозна, захабена и мама я наричала „дракона“. Избрала това име, защото боата се увивала около шията й като дракон, охраняващ пленена принцеса, и защото била постоянно с нея. Своенравната ми баба настояла мама да вземе боата в Англия и винаги да излиза с нея, за да пази гърлото си от коварния английски климат.

Още от първия ден на английска земя мама предприела енергични опити да се отърве от дракона. „Изгубила“ боата на улицата, „забравила“ я в омнибуса — но се оказало, че е невъзможно да се освободи от нея. Винаги се появявала услужлива душа, която й връщала собствеността, и мама нямала друг изход, освен да благодари и да си я вземе.

Когато влакът пристигнал в Оксфорд, майка заявила решително:

— Каквото и да твърди майка ми, повече няма да нося този дракон!

Метнала грозната боа на етажерката за багажа и преди да излезе от купето, заповядала сърдито:

— Стой си там и не мърдай! Сбогом завинаги!

Приятелката й отишла да купи нещо и мама трябвало да я почака на улицата. И кой се приближил към нея? Англичанинът от купето! Освен вестника носел и боата на мама. Поклонил се учтиво и заговорил на чист шведски:

— Според мен, госпожице, е хубаво да си вземете дракона. По това време на годината вечерите са хладни. Трябва да пазите гърлото си.

Отгатваш ли кой е бил този господин? Татко, да, татко! Мама казва, че пролетта в Оксфорд е била най-прекрасната пролет в живота й. Още преди да дойде лятото, двамата били сгодени.

Да, мама ни е разказвала тази история много пъти, но ние винаги я слушаме с интерес. Само не мога да разбера как е седяла във влака срещу татко и не е проумявала, че това е той.

— Аз обаче веднага разбрах, че съм намерил мама — казва самодоволно татко.

— Е, не е чудно, че си я познал — смее се Йеркер. — Всеки от нас би го направил. Жалко е, че не съм бил с теб във влака, мамо, защото щях да му дам да разбере на оня зъл дракон!

Как мислиш, Кайса, какво е станало с дракона? Да не би да си помислила, че си е умрял самотен и изоставен в някоя английска дупка? О, не, точно обратното: за него започнал нов бляскав период. Мама го носела в деня на годежа си, а след това триумфално го откарали в Швеция. Сега е в специална кутия на тавана, запазен от молци. Всяка година на пети май, деня на годежа, драконът се появява отново сред нас и загръща шията на мама, когато двамата с татко излизат да отпразнуват годишнината си.

Докато си седяхме удобно и си приказвахме, стрелките на часовника не спираха. Накрая мама седна на пианото и засвири. Мама свири чудесно. Мечтата ми е да се науча да свиря като нея, но знам, че няма да стане. Сванте прави всичко по силите си, за да ме подкрепя в това убеждение.

— Когато ти свириш, не знам кого повече да съжалявам — пианото или музикалното произведение.

Имам книга, която се казва „Основи на учението за хармонията“. Като ме види да я чета, Сванте я изтръгва от ръцете ми.

— Ти нямаш чувство за хармония. Освен това караш инструментите да страдат — уверява ме любимият ми брат. Страх ме е, че е прав.

Време е да си лягам. Най-напред ще прочета една глава от „Дейвид Копърфийлд“, макар че много ми се спи. Вече се прозявам, но да видим дали сънят ще ме обори. Много хора не позволяват на децата си да четат вечер в леглото, но според мен няма нищо по-хубаво от това.

Лека нощ, Кайса! Спи добре и сънувай нещо хубаво. Е, не „забранени за деца“ неща като Моника.

Това ти го пожелава загрижената за теб приятелка