Астрид Линдгрен
Дневникът на Брит-Мари (20)

3 март

Мила Кайса,

Пишеш, че дълго си чакала писмото ми. Да, права си. За свое извинение ще кажа само, че имаме страшно много уроци, освен това имаме гости — вече цяла седмица.

Четири чужди птички са кацнали в нашето гнездо, за да си починат малко. Четирима еврейски бежанци, за които мама се грижи. Пристигнаха в неделя вечерта. Става въпрос за майка с трите й деца. Възглавницата ми още е мокра от сълзите, които изплаках за трагичната им съдба.

Редно ли е който и да е човек на този свят да има такива смъртно тъжни очи като тази майка? Ами децата! Толкова бледи и рано узрели личица като на тези тримата са недопустими за деца. Двете момичета спят в моята стая, но дори нощем не намират спокойствие. Направо се отчайвам, като ги виждам как са винаги нащрек, готови да скочат от леглото и при най-малкия шум. Майка им е смела жена. Старае се да не се отчайва, въпреки че не знае къде е мъжът й и дали някога ще го види отново. Понякога дори се опитва да се усмихне, но очите й — те вече са се отучили да се смеят. Сигурно защото са видели наистина ужасни неща.

Момчето — името му е Михаел — е колкото Йеркер и го настанихме в неговата стая. Той изглежда най-малко засегнат от страшните събития и двамата с Йеркер често се смеят. Обаче Михаел съвсем не е така безгрижен и свободен като Йеркер.

Как мислиш, Кайса, дали един ден нашият свят ще осигури на всички деца сигурност и семеен уют? Ние трябва да вярваме в това. Ние всички трябва да работим, за да го постигнем — иначе животът ще стане непоносим.

Знам, че писмото ми е тъжно, но думите не са способни да изразят цялата тъга и болка, които изпитвам. Прощавай!

За да разведрим малко гостите, снощи организирахме музикална вечер. Мама свири на пианото, после двете момиченца свириха на четири ръце. Накрая всички запяхме, както сме свикнали. Мама, Йеркер и аз пеем първи глас, Майкен и Сванте — втори, а татко — трети. Между другото изпяхме и хубавата песен, която ти сигурно си чувала:

Радвайте се на живота,

докато лампичката свети;

откъснете розата,

преди да е прецъфтяла.

Когато свършихме, всички дълго, дълго мълчаха. Само смелата майка хълцаше тихичко. О, Кайса, няма да забравя тази вечер, докато съм жива! Пламенно, с цялото си сърце желая животът на тази жена отново да стане нормален, тя да намери някъде дом и мир.

Утре заминават на друго място. Ще останат известно време там, докато най-сетне се разбере къде могат да останат завинаги. Да нямаш дом, да нямаш дори една стаичка, която да наричаш своя — не мога да си представя по-тъжна съдба. Докато седя в стаята си, сред моите уютни и сигурни четири стени, сърцето ми прелива от благодарност към добрата съдба.

Лека нощ, мила Кайса! Ще се скрия под завивката и ще плача, докато заспя. Усещам, че днес имам нужда от това.