Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Britt-Mari lättar sitt hjärta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Астрид Линдгрен

Заглавие: Дневникът на Брит-Мари

Преводач: Ваня Пенева

Издание: първо

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: шведска

Редактор: Цанко Лалев

Художник: Таня Колева

Художник на илюстрациите: Мирослава Николова

Коректор: Василка Шишкова

ISBN: 978-954-660-034-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6259

История

  1. — Добавяне

Снетринге, Нова година

Мила Кайса,

Честита Нова година! Ако не по-добра, то поне също толкова добра като предишната, нали?

Питам се как ли се чувства последният ден от годината. Сигурно си въобразява, че заема важно място в календара. И е прав, но аз мисля, че това е несправедливо. Защо например 13 октомври е и ще си остане един най-обикновен работен ден, или най-много някога да се падне в неделя? Докато други дни, незнайно по каква логика, са кръстени „ден на свети Йоан“ или „Бъдни вечер“, или „Първи май“ и така нататък — все дни, които хората очакват с нетърпение и радост. Спомни си само веселия ден 1 април. Убедена съм, че горкият 9 февруари има комплекс за малоценност и ужасно завижда, че Заговезни никога не започва от него. Ти как мислиш? А не е ли същото и с нас, хората? Някои си остават цял живот най-обикновен 13 октомври, каквото и да правят, животът им не се променя. Моята майка например е един истински летен ден, а Майкен е тихият, изпълнен със съдържание коледен ден. Питам се какво ли съм аз… Сигурно някоя дребна, простичка дата някъде към края на март с лек уклон към 1 април.

Кайса, ти сигурно си мислиш, че мозъкът ми е прегрял — иначе защо ще ти пиша такива неща? Ще ти издам тайната: днес си купих от книжарницата в Снетринге прекрасен малък календар и той ме наведе на тези мисли. В момента е разтворен пред мен и ме настройва философски. Не е ли странно, че човек знае рождената си дата, но няма представа кога ще умре? Въпреки че всяка година минава покрай датата, която един ден ще стои издълбана на надгробния му камък. Тъкмо на този ден би трябвало да изпитваме нещо, някакво душевно спокойствие, чувството за нещо непроменимо, неизбежно. А ако един ден се омъжа, в живота ми трябва да има и дата, определена за сватбен ден. Ужасно е да си представиш, че тъкмо на този ден седиш и решаваш задачи по математика!

Ох, май е по-добре да спра, преди да те е обзела паника. Ще кажа още само едно: ужасно съжалявам 13 октомври. Ако не ми създава проблеми и се възползва от някой удобен случай, ще му позволя да стане моят сватбен ден.

Е, как мислиш, дали се чувствам добре в Снетринге?

Сигурно си представяш, че спя в колиба и всеки ден ме хранят с херинга и варени картофи? О, не! Откъде ти хрумват такива ужасни мисли? Истината е, че живея като филмова звезда от Холивуд. За съжаление ям много, много повече от филмовите звезди. Разполагам с възхитителна стая само за мен. В тази къща не влачат насам-натам сгъваеми легла, когато дойдат гости, никога! Аз си имам собствено легло, обвито в бял тюл, завита съм с розова коприна. Всяка сутрин в девет пристига мило момиче, наричано тук втората камериерка, и ми поднася чай в леглото. Ако не харесам обслужването, трябва само да дръпна шнура на звънеца до леглото и да наругая бедната камериерка номер едно. (Никога не бих го направила, но предполагам, че звънецът е за това.) На обед сервират студени плата и едно топло ястие, а вечерята е от три блюда. Вчера беше най-обикновен ден, а вечеряхме телешко филе с аспержи.

Вкъщи Алида носи яденето с усмивка и често ни разказва най-новите градски клюки или някоя интересна случка от деня. Прислужницата, която сервира тук, изглежда като същество от друг свят. Движи се като в транс и е сериозна като смъртта. Никой не би заподозрял, че я вълнуват някакви човешки чувства.

Тук никой не „раздига“ масата, както правим ние вкъщи и много се забавляваме. По време на първата вечеря, в която участвах, на няколко пъти си помислих, че не би било зле да предложа някаква игра, за да разведря атмосферата. Бях готова да се разкискам и си наложих да мисля за математика, за да остана сериозна.

Нищо чудно, че Мариан не умее дори да си лъсне обувките. Така е, защото цял живот са я обслужвали. Когато слязох на гарата в Снетринге с вехтото си куфарче, Мариан беше дошла да ме посрещне. Веднага дотича шофьор в тъмносиня ливрея, който моментално ме освободи от куфара и с многократни поклони ме настани в колата. Докато пътувахме по обградената с липи алея към великолепната господарска къща, започнах да се питам дали пък не съм принцеса, която пътува инкогнито. Едва като видях отново куфара си, се върнах в действителността. Никоя принцеса няма да тръгне на път с толкова вехт куфар, даже да не иска да я познаят.

Слизането ни от колата отново беше придружено с поклони. Шофьорът отнесе куфара в стаята ми, където веднага се появи домашната прислужница и попита:

— Мога ли да помогна на госпожица Хагстрьом да си разопакова багажа?

— Да ми помогнете? — повторих глупаво. — Не ме карайте да се смея! За няколко дрешки? Преспокойно ще се справя сама.

Очевидно веднага е разбрала, че не съм изискана гостенка, но това ми е безразлично. Пуловер, пола, рокля, бельо и разни дреболии — това е целият ми багаж. Защо да не го разопаковам сама? Няма да грохна от умора.

kufar.png

Не мога обаче да отрека, че понякога е много приятно да живееш в лукс. Цял ден да не правиш нищо полезно и непрекъснато да те обслужват роби и робини!

Ако аз бях робиня в тази къща, скоро щеше да ми писне и щях да развея знамето на бунта, да нахлуя в апартаментите на господарите и да им изпея Интернационала.

Моля те, не ме разбирай погрешно! Не искам да кажа, че госпожа Уден се отнася зле с прислужниците си или ги измъчва. Разбира се, че не! Тя е неизменно учтива и любезна с тях — очевидно знае, че в наше време е много трудно да се намери добър персонал. Лошото е друго: тя не ги смята за хора със същите чувства, със същите радости и грижи като нея самата.

Кой може да знае дали момичето, което поднася ястията със замръзнало лице, не тъгува по изгубената си любов или вкъщи не го чака болна майка, или… кой знае още какво. Може би точно сега има нужда от особено много разбиране и човешка топлина. Вместо това чува единствено:

— Лиза, сервирайте, моля, кафето в салона! — Или: — Окачете, моля, смокинга на господин директора на балкона и го изчеткайте добре!

През цялото време в главата ми звучат поетичните, безкрайно красиви думи на татко:

— Бъди човечен към своите ближни. Няма значение дали са графове или колари. Само ако си човечен, по пътя ти ще растат рози, където и да отидеш.

Ти сигурно ще ме укориш, че е подло да критикувам хората, които са ме поканили на гости, но аз въпреки това ще кажа: в тази среда не растат рози. Тук всичко е съвършено гладко, удобно и добре подредено, но аз все по-често се питам: Какво всъщност липсва? Има нещо в атмосферата, съвсем различно от онова, на което съм свикнала вкъщи.

Представи си само как сме седнали около масата: леля Елен (майката на Мариан ме помоли да я наричам така) — елегантно облечена, красива, но винаги хладна и сдържана, чичо Ерик — малко разсеян и вечно бързащ, Мариан — винаги малко нервна и превзета, и аз, която говоря за това и онова с гордо презрение, за да покажа колко добре познавам света. Знаеш ли какво си мисля през цялото време? Слава богу, че у дома е съвсем различно! Нищо че ние сами си лъскаме обувките и рядко ядем телешко филе.

Снощи, малко преди да заспя, Мариан дойде при мен и седна на леглото. Изглеждаше невероятно красива в розовата си нощница с крехката фигура и огромните кафяви очи. Поговорихме си за разни неща, но постепенно поведохме сериозен и много честен разговор. Сигурно и ти си убедена, че момичетата не говорят единствено за дрехи и за „него“. И тогава Мариан се разплака. Хълцаше така отчаяно, че се уплаших. Не знаех как да реагирам, защото не разбирах причината за плача й. Между хълцанията чух само:

— Трябва да станем приятелки… ти си толкова уверена в себе си… искам да съм като теб…

Не разбрах защо иска да е като мен и й го казах. Иначе се чувствах напълно безпомощна, само я галех по гърба като стара леля. И знаеш ли какво си мислех: че Мариан е точно това, което наричат „бедното богато момиче“.

Да, аз искам да бъда приятелка на Мариан. И ако съм казала нещо пренебрежително за нея, обещай ми да го забравиш. Най-добре забрави всичко, което ти писах за семейство Уден. Наистина не е особено прилично да критикуваш хората, които са те поканили на гости. Но мога да те уверя, че ти си единствената, на която се доверих.

Денем с Мариан сме навън — караме кънки или ски. Времето беше идеално, но снегът май ще започне да се топи, защото тази вечер чух как телефонните жици под прозореца ми запяха, а хората казват, че това предвещава топене на снега. Този звук винаги ме настройва меланхолично. Звучи така тъжно и безутешно… но аз вече знам защо съм тъжна. Мъчно ми е за дома, това е.

Няма как, ще посрещна Новата година тук. Очаква ме тържествена вечеря, после танци и дълга нощ. Двете с Мариан ще присъстваме на танците, нищо че сме едва на петнайсет години. Аз ще облека тъмносинята си рокля, а Мариан вече ми показа новия си тоалет от златножълта коприна.

Най-напред обаче ще изтичам с писмото до пощата. Дано да помислиш за мен, когато часовникът удари дванайсет. Аз със сигурност ще мисля за теб и ще ти изпратя поздрав през гори, езера, планини и долини.

Твоята Брит-Мари