Том Брадби
Господарят на дъжда (7)

6.

Фийлд излезе на улицата и с облекчение почувства лек ветрец, макар и носещ воня на мъртва риба и застояла вода от пристанището и отровни газове от химическите заводи в Путон, на другия бряг на река Хуанпу. Беше облякъл бащиния си смокинг, но и той бе дебел, и държеше топло като сакото.

Когато стана ясно, че не е с кола, около него се насъбраха собственици на рикши, хилави и дрипави, и започнаха да го увещават да използва услугите им. Той махна с ръка и решително тръгна в обратната посока покрай отворените врати на един претъпкан ресторант и рекламни табели на обменни бюра. Надписите по улицата бяха предимно на китайски, за да привличат многолюдната тълпа. Лекият ветрец развяваше дълги памучни ленти.

Един старец без крака протегна ръка за подаяние и дръпна крачолите си. Фийлд се отклони рязко, за да го заобиколи, и едва не се блъсна в наконтен европеец с бяла шапка, дълга памучна риза, златен часовник, подаващ се от джобчето, и лъскави бели обувки. Зад него вървеше жена с дълга, тясна бяла рокля, коса, събрана на кок, и хубаво кръгло лице. Стори му се, че тя му се усмихна.

Под мрачното надвиснало небе, вещаещо началото на мусонните дъждове, се кръстосваха хиляди телеграфни жици. Усети първите капки на лицето си. Замисли се дали не би трябвало да изпита носталгия, обаче Йоркшир не му липсваше.

Спря пред белия портик на високата червена тухлена сграда, където се помещаваше Американският клуб, и запали цигара. Погледна знамето на покрива. Намираше се срещу Общинския съвет и се почуди дали Джефри също ще дойде пеша. Дори не си спомняше как изглежда вуйчо му. Даде си сметка, че е нервен, и си спомни как Едит го бе обвинявала, че „почита като герой един човек, който не е направил нищо за тях“.

Слезе на улицата и изчака един трамвай да мине. После пресече и излезе на „Бънд“. Тук вятърът беше силен — шапката на един китаец хвръкна и човекът се затича да я гони. Фийлд спря и се загледа в лъскавите буици и олдсмобили, които минаваха покрай него. Сред тях бавно се движеше черен шевролет с едри телохранители — бивши белогвардейци — застанали на стъпалата и небрежно преметнали автомати през гърдите си.

Шанхайският клуб на „Бънд“ номер 2 бе красива каменна постройка в класически стил с червен навес с железни рамки над входа и колонада от нинпойски гранит, увенчана с италиански кубета. Улицата тук беше по-безлюдна от обикновено; група шофьори чакаха край лъскавите си черни коли, пушеха и разговаряха. Рикшите стояха на двайсетина метра встрани, за да не досаждат на гостите.

В Хуанпу плаваха две драконски ладии, теглени от брега; бордовете и носовете им бяха украсени с пъстри копринени флагчета и хартиени фенери. Фийлд пресече улицата между паркираните коли и тръгна към паметника на загиналите — бронзова статуя на ангел върху каменна колона. Няколко деца играеха наоколо, докато родителите им гледаха корабчетата.

Младият мъж отново погледна часовника си. Не искаше нито много да подрани, нито да закъснее. Изчака няколко минути. По реката се спускаше кораб, теглещ три шлепа, и бързо изпревари един претоварен сампан, който едва успя да се махне от пътя му. И двата плавателни съда отиваха към дървения кей наблизо.

Фийлд се надвеси над стеничката покрай улицата и се загледа в мътната вода. Изведнъж лампите по брега светнаха. Тук бяха електрически.

Той се обърна, за да се наслади на величествения „Бънд“. Приличаше на „Странд“ или който и да е друг лондонски булевард. Всяка сграда бе като отражение на европейската и американската мощ. Фийлд отново пресече улицата и изкачи няколкото стъпала при входа. Остъклената врата на горната площадка се отвори, преди да посегне към дръжката.

— Добър вечер, господине — поздрави портиерът и се поклони ниско между статуите на древногръцки богини, охраняващи входа.

Говореше с изразен руски акцент и носеше ярка синьо-златиста униформа. Зад него започваше широко мраморно стълбище към първия етаж.

— Имам среща с Джефри Доналдсън.

Портиерът посочи към фоайето:

— Господин Доналдсън още не е дошъл, но ако желаете да изчакате…

Фийлд прекоси фоайето с колони и под от черен и бял мрамор. Тази натруфеност красноречиво показваше твърдото убеждение на европейците, че присъствието им тук ще е вечно. Той погледна гипсовите орнаменти на тавана и огромния полилей, висящ на дебела верига, достатъчно здрава, за да издържи корабна котва. На горния етаж над фоайето имаше тераса и на стената зад нея висяха картини със сцени от шанхайския живот — лов в околностите на града, мъже в бара на клуба и панорама от „Бънд“. Фийлд отиде в дъното на фоайето до остъклен шкаф, пълен със сребърни трофеи. Зад него имаше табло с последните новини от „Ройтерс“. Прочете за продължаващите безредици в Равалпинди и отново се почувства късметлия, че не е избрал да постъпи в индийската полиция.

Обърна се и видя висок, симпатичен мъж, който се приближаваше с накуцване към него.

— Ричард.

Младежът се опита да избърше дланта си от потта, преди да извади ръката от джоба си и да се здрависа с вуйчо си.

— Извинявай за закъснението — каза Джефри.

— Аз подраних.

— Видя ли драконските ладии?

— Да, отдалече.

— Трябва да ги видиш по-отблизо. Великолепни са.

Изведнъж Фийлд се смути, защото не се сещаше какво да каже.

— Колко често ги пускат?

— Веднъж годишно. В почит на един герой. Легендата гласи, че един княз изгонил способния си и верен министър и той скочил в една река в Хунан, защото не могъл да преживее унижението. Приятелите му се събрали на брега и започнали да хвърлят ориз във водата, та духът му да не гладува. Оттогава в деня на смъртта му по реката пускат ладии, за да търсят трупа му. — Джефри се усмихна. — Хайде, да вървим.

Тръгнаха по коридора към остъклена двойна врата, висока близо осем метра и с месингови дръжки с размера на средно големи кучета. Когато се приближиха, вратата се отвори от двама келнери китайци с ослепително бели униформи.

Залата от другата страна бе с размерите на тенис корт, а може би дори и по-голяма, обзаведена с пищни дивани със златиста тапицерия, кожени кресла с високи облегалки, лампи с матови абажури и големи саксии с декоративни растения. Няколко вентилатора на тавана се въртяха в синхрон.

Покрай едната стена на помещението се простираше дълъг Г-образен бар от стар, неполиран махагон.

— Това е най-дългият бар в света — обясни Джефри.

Поведе племенника си към високите прозорци в дъното на залата, от които се откриваше изглед към „Бънд“. Тези места бяха запазени за важни бизнесмени и други членове на шанхайския елит.

— Предлагам да пийнем набързо по нещо и да отидем при Пенелъпи в Спортния клуб. Бил ли си там?

Фийлд поклати глава.

— Тук идвал ли си?

— Не.

На младия човек му хрумна, че за Джефри би било много лесно да го унижи. Достатъчно бе да вдигне вежди, за да му напомни (както много роднини в родината) за мизерното му положение. Чичо му обаче се държеше с него като с равен. Беше точно такъв, какъвто си го спомняше от последната им среща преди десет години.

— Два пъти джин с тоник — поръча Джефри на келнера и се облегна на бара. — Как е майка ти? Тя ми писа, че са те разпределили тук.

— Добре е, благодаря. — Фийлд отпи глътка джин. — Съжалявам за… така де, много време е минало, но майка ми каза…

Той посочи дървения крак на чичо си.

— Нямаше как да се избегне. — Джефри мрачно се усмихна. — Майка ти ми липсва. Никога не съм одобрявал мръсните номера на тези глупави роднини. Съжалявам, че не бях там. — По лицето му се четеше съчувствие на човек, който много е страдал. — Разбира се, съжалявам за баща ти. Майка ти… справя ли се? Финансово имам предвид.

Младежът не знаеше какво да отговори — или какво майка му би искала да каже.

— Не се притеснявай. — Джефри го потупа по рамото. — Ще се опитам да й помогна.

Извади пакет цигари, предложи му и младежът прие. Чичо му продължи:

— Така и не успях да се наканя, пък и… трудно ми е да й пиша за това, но последната версия беше самоубийство, нали?

— Да.

Фийлд дръпна от цигарата.

— Сигурно заради бизнеса, заради фалита, а?

— Предполагам.

— Ти ли го откри?

— Да.

— Моите съболезнования. Може би не е уместно да засягам тази тема.

— Не, наистина…

Джефри сведе поглед към ръцете си.

— Баща ти беше добър човек. Твърде строг предполагам, но дълбоко в сърцето си беше добър.

Фийлд си даде сметка, че се очаква да реагира по някакъв начин, и вдигна рамене.

— Извинявай, не е моя работа.

— Това засяга цялото семейство.

— Когато късметът ти изневери, всичко може да се обърне срещу теб. Такъв е животът, Ричард, въртележката на съдбата. Според мен те се обичаха, каквото и да ти е говорила баба ти, и при по-добри обстоятелства нещата можеха да се развият съвсем другояче.

— Ние обаче трябва да се съобразяваме със сегашните обстоятелства.

Джефри се смути:

— Знам, че беше строг с теб. Поне така се говореше. Сигурен съм обаче, че не е било от липса на бащина привързаност.

Фийлд се изчерви.

— О, извинявай, наистина. Не е моя работа. Просто… толкова съм изгубил връзка. Това е проблемът, когато човек отиде на другия край на света. Трудно е да компенсираме разстоянието, което ни разделя. — Изкашля се и добави: — Писмото на майка ти беше малко странно, така да се каже.

Младият мъж се намръщи.

— Пише, че се притеснявала да се възползва от положението ни и… нали се сещаш, споменавам го само защото са пълни глупости. Роднини сме, затова, разбира се, ще ти помагаме както можем.

— Уверявам те…

— Стига глупости, човече. — В очите на чичо му пролича решителност. — Намираш се на хиляди километри от дома в този странен град. За нас е огромно удоволствие да ти помагаме… споменавам го само защото малко ме притеснява. Никога не съм отдавал значение на този така наречен социално неравностоен брак — баща ти беше прекрасен човек. Просто съм загрижен, че може да не ме е разбрала правилно.

— Не се тревожи. Приема го нормално.

Джефри го потупа по рамото.

— Пишеше също, че искали да те направят мисионер.

Фийлд се усмихна:

— Странно ли ти се струва?

— Слава богу, че те уредихме тук.

В бара влезе мъж с бял ленен костюм и се насочи към тях. Вървеше енергично като човек в добра физическа форма.

— Джефри.

Младежът забеляза лека тревога в усмивката на вуйчо си.

— Чарлс. Това е Ричард Фийлд, синът на сестра ми. Ричард, Чарлс Люис, собственикът на „Фрейзърс“.

Люис стисна сърдечно ръката му. Беше висок колкото Фийлд, но с това приликата между тях се изчерпваше. От пригладената назад черна коса до лъскавите бели обувки Люис беше дете на висшата класа.

— Ричард е тук от скоро. Работи в полицията.

— Полицията — отбеляза мъжът с престорено възхищение. — Отлично. Не в пътната, надявам се.

Фийлд се подвоуми. Грейнджър постоянно ги предупреждаваше да не разправят наляво и надясно с какво се занимават, но и двамата събеседници на младежа участваха в управлението на Градската полиция.

— Не — отвърна той.

— За Маклауд ли работиш?

— За Патрик Грейнджър.

— Аха. — Люис вдигна вежди. — Имаш вид, сякаш цял ден си тичал насам-натам.

— Имаше едно убийство — леко се усмихна той. Късно осъзна, че опитът му да се похвали е неуместен.

— Рускинята ли? Четох за това в „Ивнинг Поуст“.

— Лена Орлова.

Може би си въобразяваше, но Фийлд остана с впечатлението, че Люис е познавал Лена Орлова или поне е чувал името.

— Разпъната на леглото. Перверзен секс. — Чарлс извади ръце от джобовете си. — Какво ще правим?

Джефри Доналдсън погледна часовника си и се обърна към племенника си:

— Време е да тръгваме за срещата с Пенелъпи. — Остави чашата си на бара. — Можеш да дойдеш — каза на Люис.

Люис се усмихна:

— Как мога да устоя на вечеря с Пенелъпи?

Във фоайето той взе шапката си от портиера и излезе. Джефри хвана Фийлд за ръката:

— Той е наш човек. Чарлс е наш човек.

— Да, разбира се.

Навън шофьорът на Люис вече бе докарал новия му черен буик и тримата се качиха отзад. Потеглиха по „Бънд“ покрай ярко осветените огромни сгради. Куполът на хонконгско-шанхайската банка изглеждаше призрачен на фона на нощното небе. Завиха по нанкинското шосе и Фийлд се загледа в магазините, още пълни с купувачи.

Спортният клуб на булевард „Бъблинг уел“ също бе висока сграда. Широкият полукръгъл вход водеше в просторно фоайе с каменен под и декоративни растения в големи посребрени саксии. Отляво имаше рецепция, но Люис ги преведе направо през верандата, която гледаше към малък фонтан и голяма, грижливо поддържана морава. Облечени в бяло мъже и жени играеха на кегли в единия край близо до стената, други по-настрани играеха крокет.

Здрачаваше се. Един индиец с бяло-златиста униформа започна да закачва фенери на терасата, поставяше ароматни пръчици на всяка маса и пръскаше парафин срещу комарите.

Пенелъпи Доналдсън ги чакаше в дъното на помещението. Седеше с крака подпрени на плетена табуретка до стъклена масичка. Фийлд от пръв поглед я оцени като красавица с буйна катраненочерна коса. Носеше къса пола, а устата й бе малка и изящна. Беше с прекалено силен грим за неговия вкус.

— Чарли! — възкликна тя; изправи се и целуна Люис по устата. — Каква прекрасна изненада.

— Пенелъпи — намеси се малко смутено Джефри, — това е Ричард Фийлд, моят… нашият племенник.

Тя се приближи до младежа и му подаде изящната си ръка. Усмихна се по-сърдечно и кокетно, отколкото бе очаквал Фийлд.

— С теб ще се разбираме чудесно, стига да не ме наричаш „лелче“.

— Момчето е в полицията — отбеляза Люис.

— Божичко! — престори се на поразена тя.

— Работи по случая с онази рускиня, която намериха разпъната на леглото.

— Колко вълнуващо! — възкликна тя и се направи, че не забелязва изражението на мъжа си. — Със сексуален мотив ли е?

Всички гледаха Фийлд и той се запита какво ли е написано в „Ивнинг Поуст“ — сензационни глупости най-вероятно — и от кого са получили такава подробна информация.

— В известен смисъл да.

— Какво имаш предвид? — поинтересува се Пенелъпи.

Младият мъж не искаше да се впуска в подробности.

— Общото мнение е, че е на сексуална основа.

— Може би убиецът е загубил ключовете за белезниците и се е ядосал — предположи Люис и Пенелъпи се засмя.

Джефри изглеждаше смутен. Люис завъртя шапката си в ръце и погледна изпитателно Фийлд. Това бе най-арогантният човек, когото младежът можеше да си представи. Беше красив и го съзнаваше, очевидно се чувстваше много добре сред каймака на шанхайското висше общество. Той бавно се обърна към Пенелъпи:

— Снощи не беше в „Клеймор“.

Джефри даде знак на един келнер, също индиец. Тримата мъже поръчаха джин, Пенелъпи (с цинична усмивчица) — „Бавно, продължително Чук-чук“. Фийлд забеляза в менюто, че коктейлът се нарича просто „Чук-чук“.

— Как ти се струва Шанхай? — попита го тя, когато келнерът се отдалечи.

— Горещ.

— Хвана ли си вече момиче?

— Пенелъпи!

— Какво?

— Не притеснявай момчето. Познавате се едва от пет минути.

— Сигурна съм, че вече е забърсал нещо. Навярно някое рускинче. Те се харчат евтино. Чувам, че оправдавали цената си, за разлика от нас останалите.

Келнерът донесе сребърен поднос с напитките и две купички с фъстъци. Остави ги на масата, поклони се вдървено и се оттегли.

— Хайде, Ричард — така ли да те наричаме?

— Повечето хора ми казват Фийлд.

— Не можем да те наричаме така! Прекалено е безлично.

— Неоправдано официално — вметна Люис.

— Ричард — отсече Джефри.

— Добре, Ричард. Сигурно имаш момиче. Хубав младеж като теб не може да няма.

Пенелъпи се наведе напред и едната презрамка на черната й рокля падна, показа се малката й стегната гърда и зърното, едва видимо на слабата светлина. Тя проследи погледа на Фийлд, но не направи опит да прикрие голотата си.

— Откакто съм пристигнал, съм в постоянно напрежение.

— Обучаваш ли се?

— Да.

— На стрелба?

— Да, и на много други неща.

— Какъв храбрец. Майка ти ни беше писала, че се биеш. Нали така, Джефри?

— Ричард е професионален боксьор.

— Пишеше, че си луда глава.

— Пенелъпи — отново я предупреди Джефри.

— Не, искам да внеса малко напрежение в разговора.

— По-добре внимавай — обади се Люис.

— Научи ли китайски? — осведоми се Пенелъпи.

— Не мога да твърдя, че го владея перфектно.

— Аз не знам нито думичка. Джефри и Чарли, разбира се, го говорят добре.

— Невежеството е привилегия на „тайтайките“ — отбеляза Люис.

Фийлд се намръщи.

— Синоним на „тайпан“ — обясни Джефри, — но по-общ израз, означаващ „чужденка“.

— Значи не си опитал екзотичните сладости на града? — настоя Пенелъпи.

Вдигна вежди, но не вдигна презрамката си.

— Пенелъпи, остави момчето на мира — усмихна се мрачно Джефри и се облегна назад, за да изпъне протезата си.

— Не, въпросът е сериозен — намеси се Люис. — Всеки мъж, независимо от общественото му положение, трябва да се забавлява.

— И всяка жена — допълни Пенелъпи; отпи от коктейла си, жълт и с половинка ягода на ръба на чашата. — Съветвам те да пробваш някоя рускиня. — Отново се приведе напред. — Те са толкова красиви и страстни, не мислиш ли, Ричард? — Докосна крака му и деколтето й се смъкна още. — О, извинявай, ако те карам да се чувстваш неудобно. — Облегна се назад и извади цигара от сребърната табакера на масичката. — Всеобщото мнение е, че Шанхай е декадентски град, затова се стараем да създаваме впечатление за разврат. Ти обаче си твърде невинен, за да те притесняваме с такива шеги. Освен това си роднина.

Фийлд бе изпил джина си на един дъх и вече усещаше ефекта.

— Още едно, Ричард? — предложи му Джефри.

Той поклати глава.

Вуйчо му загаси цигарата си в сребърния пепелник и обяви:

— Мисля, че е време за вечеря.

Пенелъпи неочаквано хвана Фийлд под ръка и го заведе при плъзгащата се остъклена врата на терасата, като леко се притискаше до него. Долови парижкия й парфюм.

— Как е майка ти, Ричард?

— Добре.

— Непрекъснато казвам на Джефри да й прати малко пари.

— Тя няма да приеме.

— Моите съболезнования за баща ти.

Фийлд се опитваше да не я гледа, но сега се обърна и се изчерви. Кафявите й очи бяха нежни, лицето й — сериозно, само ъгълчетата на устните й потрепваха леко.

Влязоха в огромната трапезария. По стените висяха големи огледала и картини с английски пейзажи.

Нямаше много посетители и един келнер ги настани на маса до прозореца. Изгледът бе към верандата, от която идваха, и моравата отзад.

Когато келнерът дръпна стола му, младежът се загледа в огромния полилей и се запита дали не трябва да предложи сам да плати вечерята си. Предполагаше, че ще е израз на лошо възпитание, но не искаше да гледат на него като на поредния беден роднина, стремящ се да извлече изгода от по-заможните в рода.

Джефри поръча бутилка шампанско и взе нова цигара. Предложи на останалите и всички запалиха.

Фийлд никога не беше опитвал шампанско и винаги се бе чудил какъв вкус има. Толкова му хареса, че го изпи почти на един дъх.

— И така, кого подозирате? — попита Джефри, когато келнерът остави полупразната бутилка в сребърната кофичка до него и се оттегли.

— За убийството ли? — осведоми се племенникът, който вече се чувстваше доста замаян.

— Да.

— В самото начало сме…

— Сигурно имате предположения. Някой като Джак Изкормвача? — Джефри се обърна към Люис: — Източния Изкормвач?

— Апартаментът на жената е собственост на Лу Хуан.

Двамата мъже срещу него се намръщиха.

— Него ли подозираш? — попита Джефри.

— Трудно е да се каже на този етап. Просто апартаментът е негов и колегите ми смятат, че портиерът бе отвлечен и екзекутиран от неговите хора.

— Не е в стила на Лу да убие жена с нож — отбеляза чичо му.

— Останах с впечатление, че той стои малко или повече над закона.

Джефри Доналдсън енергично поклати глава:

— Не, не. Ако можехме, с удоволствие бихме го арестували, но… нали знаеш как е? — Въздъхна. — Върти французите на малкия си пръст, внимава какво прави и се старае да не нарушава закона в районите под наша юрисдикция.

— Отвличането на портиера не е ли престъпление в район с наша юрисдикция? — разпали се Фийлд и отпи от шампанското. — Както и убийството на жената?

— Да, разбира се. Ако докажете, че той е виновникът, ще е чудесно. Съгласен ли си, Чарли?

— Напълно.

— Общинските власти поддържат постоянна връзка с Лу — продължи Джефри — по причини, които не съм сигурен, че разбираш, но това не означава, че е над закона. Ако му дадеш урок, много хора в града ще те поздравят.

— Стига толкова политика, момчета — намеси се Пенелъпи. — Да не си разваляме настроението заради някаква си рускиня. Да поръчаме и после искам да науча всичко за живота на Дики в нашия град.

Погледна менюто, после се извини и стана. Когато минаваше покрай съпруга си, нежно постави ръка на рамото му и той я погали.

* * *

Когато приключваха с десерта, Фийлд бе разказал доста повече, отколкото възнамеряваше. Говори за съперничеството между Грейнджър и Маклауд и за навика на Прокопиев да скача посред нощ, да удря с юмруци по стената на коридора пред апартамента си и да крещи нещо на руски.

Когато разказваше това, събеседниците му се засмяха, но Люис бе зареял поглед нанякъде.

— Предлагам да покажа на момчето екзотичните потайности на града — каза той и се изправи.

— Чудесна идея. Аз ще изпратя госпожа Доналдсън у дома.

— Чакайте малко…

Джефри шумно се изкашля.

— Е — нацупи се Пенелъпи, — една жена винаги разбира, когато не е желана.

Наведе се и целуна Фийлд по бузата. Той усети топлината на кожата й и косата й леко го погъделичка. Тя го докосна по бедрото, изви главата си назад и пъхна ръката си в джоба му.

— Надявам се добре да се забавляваш тази нощ.

— Всъщност трябва да се прибирам.

— Глупости — възкликна Люис, докато оправяше сакото си пред огледалото.

— Не знам дали мога да си позволя…

— Не бъди смешен — смъмри го Джефри и го изгледа изненадано. — Ти си полицай, „Фрейзърс“ плаща.

Пенелъпи още държеше ръката си в джоба на младежа и го галеше по крака. Наведе се и пак го целуна.

После се отдалечи, взе шала си от облегалката на стола и тръгна към вратата. Джефри се усмихна и стисна ръката на племенника си:

— Радвам се, че се видяхме, стари приятелю. Ще държим връзка.

— С удоволствие.

— Обади се пак.

Джефри кимна на Люис и последва жена си, която вече бе излязла през голямата двойна врата.