Том Брадби
Господарят на дъжда (26)

25.

Спряха пред триетажна къща с голяма тераса на първия стаж: улица „Вагнер“ номер три. Капризи огледа постройката. Лицето му бе като отражение на тревогата, която чувстваше Фийлд.

— Знаеш ли колко мъже изпълняват заповедите на Лу? — попита американецът.

— Двайсет хиляди.

— Точно така. Цяла армия, мамка им. Ти какво смяташ, Чен? Да оставим ли оръжията си в колата?

Китаецът се обърна и изсъска:

— Нека те да ни разоръжат.

На верандата нямаше никого, но когато тримата се качиха по каменното стълбище, едното крило на голямата дървена порта на главния вход се отвори и те влязоха в мрачно преддверие с под на бели и черни квадрати. Отначало Фийлд не успя да види кой е отворил вратата, но когато мъж с черен костюм се приближи да ги посрещне, забеляза друг отзад. Телохранителят стоеше облегнат на оръжеен шкаф, зареден като за война.

И двамата бяха руснаци и онзи, който ги посрещна, им даде знак да му предадат оръжията си. Капризи неохотно бръкна в джоба си и му подаде револвера си. Фийлд последва примера му. Когато и Чен даде своя, телохранителят ги заведе до стълбището и ги остави да се качат сами.

На Фийлд му се искаше да погледне назад, но устоя на изкушението. Стълбището бе голямо, горният етаж — мрачен. В къщата беше като в гробница.

Тримата бавно се приближиха до двойна врата, водеща в голям салон със спуснати щори и дебели червени завеси. Единствената светлина идваше от настолна лампа в един ъгъл. Лу седеше с крака върху едно столче и млада китайка ги разтриваше. Той я отпрати и кимна на посетителите си да се приближат. Посочи им два стола, поставени срещу него. С нищо не издаде, че познава Фийлд.

Чен остана прав.

Лу седеше в ниско кожено кресло между остъклен шкаф и роял, покрит със снимки. На Фийлд му беше нужно известно време, за да осъзнае, че са фотографии на момичета — на неговите момичета, начело с Наташа Медведева и Лена Орлова. Бяха студийни снимки като на филмови актриси.

Лу бавно сви и изпъна пръстите на дясната си ръка.

— Чай?

— Да — отвърна Капризи.

Лу натисна един звънец и в стаята влезе млад прислужник.

Китаецът се изкашля хрипливо. Лицето му имаше нездрав цвят, бузите му бяха осеяни с белези. Имаше малки остри очички. Според Фийлд те издаваха голяма интелигентност и едва сдържан гняв, който всеки момент би могъл да премине в агресия.

— Искали сте да говорите с мен? — попита той, след като прислужникът се оттегли.

Вдигна ръце, събра дебелите си пръсти с безупречен маникюр и опря брадичката си на тях. Говореше английски добре, но бавно, като изяждаше последните звуци на някои думи.

— За Лена Орлова — каза Капризи.

Лу кимна:

— Лена, да.

— Молим за извинение, че ви притесняваме.

Китаецът отново кимна:

— Вече говорих с колегите ви от френската полиция.

— Да, но ние водим разследването… Колкото и да ценим колегите си, бихме искали лично да разговаряме със замесените.

— Аз как съм замесен?

Прислужникът донесе поднос с чаши и го остави на масата до креслото на Лу. Капризи го изчака да излезе, преди отново да заговори:

— Замесен може би не е най-точната дума. По-скоро свързан.

— Как съм свързан?

Капризи смутено се размърда.

— Лена Орлова е живяла в апартамент, за който имаме основания да смятаме, че е ваш.

Лу се намръщи и потупа брадичката си с пръсти.

— „Щастливи времена“ ли? — попита, сякаш се опитваше да си спомни. — Да, мисля, че е собственост на една от фирмите ми. Това е всичко.

Фийлд ясно виждаше, че за китаеца това е игра. Спомни си откритата му враждебност в „Маджестик“ и се запита колко ще продължи така.

— Не сте ли разрешили на Лена Орлова да живее безплатно там?

— Защо да го правя?

— Значи е плащала наем?

— Не знам. Може да е имала връзка с някого от хората ми. — Той вдигна рамене, за да подчертае незаинтересоваността си. — Не знам. Имам много фирми, много хора. Не мога да знам какво става с всеки от тях.

— Не сте я познавали лично, така ли? — попита Капризи и мрачно погледна снимката на Лена върху рояла.

— Познавам много хора, господин полицай.

— Значи сте познавали Лена?

— В този град има много красиви жени, на които да се възхищаваме.

Нещо странно в тона му — зловещото самодоволство на един прост селянин, който се е издигнал дотолкова, че да си купи правото да издевателства над жени, които някога не е мечтал дори да зърне — толкова подразни Фийлд, че той едва се сдържа да не скочи. Погледна Капризи и видя, че и американецът стиска зъби. За пръв път се почувства беззащитен без револвера си.

Осъзна каква власт притежава този китаец и потисна желанието си за саморазправа. Знаеше колко лесно в тази страна се раздават смъртни наказания.

— Значи сте познавали Лена, така ли? — настоя Капризи.

— Познавах я. Познавам много момичета като нея.

Американецът се потеше. Избърса челото и извади бележника си.

— Имате ли нещо против да си водя записки?

Лу нервно се размърда:

— Имам.

— Ние сме детективи, господин Хуан.

— Вие сте полицаи.

Капризи остави бележника в скута си, но не го отвори.

— Значи Лена Орлова не е била… Познавали сте я, но не сте… Не сте имали уговорки с нея.

— Уговорки ли?

— Не ви е била наложница.

Лу се намръщи, отвратен от идеята, че може да има такива официални отношения с една рускиня.

— Нямахте ли връзка? — настоя Капризи.

— В какъв смисъл „връзка“?

Капризи въздъхна:

— Господин Хуан, не искаме да ви притесняваме, но трябва да признаете, че Лена Орлова беше убита изключително жестоко дори и за град като Шанхай.

— Не харесвате ли Шанхай?

Капризи наведе глава.

— И двамата смятаме, че Шанхай е вълнуващ град — намеси се Фийлд.

Лу го погледна, сякаш едва сега го забелязваше:

— Вълнуващ, да.

— Може би най-големият град на Земята.

— По-голям от Лондон? Париж? Ню Йорк?

— Може да им съперничи. Той е ярък пример за съчетаване на постиженията на две култури.

— Или на грешките им.

— И на грешките.

— Лена е била едно от момичетата ви — започна направо американецът.

— От моите момичета. — Лу вдигна едната си ръка с гривна от слонова кост на китката и потърка другата. — Разговаряли сме няколко пъти. Не знаех, че живее в мой апартамент.

— Не сте знаели, че живее в „Щастливи времена“?

— Трябва ли? Не мога да знам всичко.

Той се усмихна на Фийлд, сякаш виждаше в него съюзник.

— Все пак я познавахте, нали?

— Да съм я познавал? Да, без съмнение. — Махна към снимките. — В Шанхай има много красиви жени. Постоянно се срещам с нови.

— Не е ли възможно вие… или някой от хората ви да я е притежавал и да я е давал на други, като услуга?

Лу се намръщи:

— Моите хора…

Фийлд виждаше, че разговорът е безсмислен. Измести се на ръба на стола си и погледна Капризи, но американецът не помръдна. Не сваляше поглед от китаеца. Фийлд се зачуди дали няма да покаже записките на Лена, но сега смяташе, че би било грешка.

— Портиерът на тази кооперация… която е собственост на ваша фирма, беше откаран в китайския град и беше обезглавен.

— Не знам такова нещо.

— Не ви ли засяга?

— Може би. Комунист ли е бил?

— Не.

— Някои хора се престарават. Има много набедени за комунисти. Живеем в опасни времена.

— Значи не сте чули, че портиерът на една от жилищните сгради, които притежавате, е бил отвлечен и…

— Вече казах, господин полицай. — Лу се понадигна и гласът му стана по-заплашителен. — Тук се преплитат много интереси. Идете на „Бъблинг уел“… собственикът на „Щастливи времена“. Ще наредя на хората си да ви сътрудничат.

Капризи отпи глътка чай. Фийлд почувства, че е изпълнен с решителност.

— Значи почти не сте познавали Лена, така ли?

— Казах ви вече. Ще наредя на хората си да ви сътрудничат.

— Не ви питам за хората ви.

Фийлд се намеси:

— Познавахте ли Ирина Игнатиева?

Лу наведе глава, сякаш се опитваше да си спомни. После я поклати отрицателно.

— Била е убита преди два месеца. Тя също е била от вашите момичета.

Китаецът натисна два пъти звънеца и в коридора се чуха стъпки. Телохранителите му влязоха — двама от стълбите и един от странична вратичка — всичките носеха автомати.

Детективите бяха станали. Лу се изправи. Играта беше свършила.

— Предизвиквате ли ме? — Той направи крачка към тях и наведе заплашително глава. — Позволявате си да идвате в дома ми и да ме предизвиквате?

Втренчи се в Чен. Вдигна дясната си ръка на нивото на гърдите и замахна рязко встрани. Плешивият телохранител се приближи и удари Чен с приклада си в корема.

— Господи! — извика Капризи и пристъпи към колегата си.

— Стой — извика Чен; беше се превил и отпуснал на колене.

— Боже мили!

— Тихо — нареди Чен.

Надигна се с мъка. Никой не помръдна, докато той не се изправи. Чен се втренчи в другия китаец.

— Да не сте стъпили повече в тази къща — изсъска Лу. — Достатъчно търпях грубостта ви.

Махна с ръка на телохранителите си да свалят оръжието.

* * *

Докато разговаряха, времето се промени. Вятърът се усили и носеше тъмни облаци, които настъпваха към града като вражеска войска. В далечината проблесна мълния, прозвуча тътен.

— Мусоните идват — отбеляза Чен, когато се качиха в колата и първите дъждовни капки паднаха по предното стъкло.

Капризи се беше опитал да помогне на колегата си по стълбите, но Чен го отблъсна. Или ударът не беше твърде силен, или той искаше да напусне с достойнство къщата.

Фийлд погледна облаците. Беше виждал бури, разбира се, но никога не се бяха приближавали толкова заплашително. Може би му се струваше така заради горещината, съпътстваща мусоните.

— Господарят на дъжда избра кога да се намеси — измърмори Капризи.

Фийлд го погледна въпросително.

— Според легендите — обясни американецът — светът се управлява от богове…

— Владетели — поправи го Чен от предната седалка.

— … владетели, и Господарят на дъжда е може би най-могъщият. Той стои на небето и управлява съдбата на града.

— Имал ли си вземане-даване с Лу, Чен? — поинтересува се Фийлд.

Китаецът дори не се обърна.

— Чен е от Путон — обясни тихо Капризи. — Израснали са заедно. Лу го мрази — отсече. Не желаеше повече разговори по този въпрос.

— Тази среща ще докара ли неприятности на Маклауд?

Капризи остави Чен да отговори:

— Още не, но момичетата са проблем.

— В какъв смисъл?

— Вече му е известно, че знаем, че жертвата не е само една, и е нащрек. Ще изчака да види какво ще направим и тогава ще реши как да действа.

— Защо телохранителите му са руснаци?

— Руснаците са глупави. Не разбират нищо, но са верни до гроб. Готови са да стрелят и при най-малката опасност. Той помни как унищожи Червената банда и няма доверие на китайците. Лу има голямо самочувствие. Навирил е нос. Мисли си, че никой не може да го пипне.

Докато пътуваха по широките булеварди на Френската концесия, Фийлд наблюдаваше забързаните минувачи под дъжда. Тук всички къщи бяха големи, като повечето бяха скрити зад високи стени, покрити с бръшлян. Някаква жена държеше с една ръка шлифера си, а с другата — малко момченце с униформа. Изглеждаше заблудена и изгубена с падналата на челото мокра коса и сгушилото се до нея дете.

Фийлд си помисли за Наташа.

Тогава я видя. Стоеше на тротоара. Той огледа улицата, намираха се на нанкинското шосе. Колата спря. Пред тях имаше цяла тълпа и закриваше видимостта им, хората крещяха, някои ръкопляскаха, от един покрив изстреляха фойерверк. Върху терасата над магазин „Сун Сун“ стояха няколко човека и хвърляха позиви.

Наташа бе съвсем наблизо, полускрита зад група протестиращи, загърната с шлифера си. Държеше купчина листовки и ги раздаваше на минувачите.

— Протест — измърмори Чен и отвори вратата.

Китаецът и Капризи не бяха забелязали Наташа, но когато слязоха и отидоха пред колата, Фийлд продължи да я наблюдава.

Тя се усмихваше на всеки, когато даваше позивите, но не изглеждаше радостна. В далечината прозвучаха полицейски сирени и тя рязко вдигна глава, опитвайки се да прецени откъде идва звукът.

Сирените бързо се приближиха. Фийлд чу полицейска свирка и видя група сикхи с униформи. Те се врязаха в тълпата и размахаха палки. Протестиращите се разпищяха и се превиваха под ударите.

Наташа стоеше като вцепенена.

Фийлд отвори вратата, слезе и скочи към нея. Тя се опита да го отблъсне, заудря го, хвана го за косата, докато той я влачеше към колата.

— Чен — изкрещя Фийлд.

Тя го захапа за ръката. Болката го накара да я изблъска по-грубо, отколкото бе възнамерявал. Накрая я набута в колата. Китайският детектив му се притече на помощ; движеше се леко, сякаш вече бе забравил за удара в къщата на Лу.

Капризи се качи от другата страна.

— Карай — нареди Фийлд.

Наташа вече не се съпротивляваше. Косата й беше паднала пред лицето. Все още стискаше позивите.

Капризи ги измъкна от ръцете й и ги погледна.

— Голяма грешка — измърмори.

Колата се отдалечи на заден ход от тълпата.

След няколко минути стигнаха полицейското управление и през целия път Наташа остана със сведена глава. Капризи нареди на Чен да я затвори в килия. Фийлд не посмя да я погледне, когато я отвеждаха.

Влязоха и Капризи заяви:

— Гладен съм. Ще дойдеш ли в стола да хапнем?

Фийлд не знаеше какво да прави.

— Ако ме питаш, по-добре я остави известно време да си помисли — посъветва го американецът.