Том Брадби
Господарят на дъжда (54)

53.

Фийлд спря от другата страна на улицата зад дома на Лу. Минаваше обяд.

Един прислужник метеше алеята зад къщата. Фийлд виждаше голямата морава отзад. Улицата беше пуста. Наташа и Алексей седяха прегърнати на задната седалка.

Фийлд нервно поглеждаше часовника си през няколко минути. В един без десет натисна педала за ниската предавка.

— Опитай се да се покажеш на прозореца. — Обърна се, но тя не го гледаше. — Наташа, когато влезеш, се опитай да се покажеш на прозореца, за да знам, че си добре.

Спря на десетина метра преди пресечката на улица „Вагнер“.

От къщата срещу тази на Лу излязоха момченце и момиченце и се заиграха с обръч, подхвърляха си го и го търкаляха с пръчка по земята.

Фийлд отново погледна часовника си. Беше един без шест.

Вратата се отвори. Телохранителите излязоха и заеха позиции в основата на стълбите. Григориев също се появи и огледа улицата, после пак се прибра.

Първият телохранител изчака няколко минути, после се отдалечи по улицата, докато се изгуби от поглед.

Колата дойде. Григориев и другите трима бързо слязоха и я заобиколиха.

Децата бяха спрели да играят и наблюдаваха облаците дим, излизащи от ауспуха.

Фийлд втренчено се взираше във вратата на къщата. Чувстваше как кръвта нахлува в главата му. Григориев посочи към колата им и двамата телохранители, които се намираха по-близо, тръгнаха към тях и вдигнаха автоматите си.

Фийлд хвана револвера си, но знаеше, че нищо не може да направи, ако се приближат.

Лу излезе, стъпваше бавно. Григориев заповяда нещо на руски. Лу се качи в колата и тя потегли.

— Сега е моментът — каза Фийлд.

Наташа целуна Алексей по челото и го погали.

Той стисна ръката й и не искаше да я пуска. Тя нежно се освободи, без да сваля поглед от лицето му. Каза му нещо на руски, неразбираемо за Фийлд. Отвори вратата и слезе.

Загърна се с шлифера и тръгна към къщата.

Фийлд отпусна юмруците си. Погледна часовника си. Едва минаваше един.

Алексей се прехвърли на седалката до него, като още избягваше погледа му.

— Всичко ще е наред — успокои го Фийлд.

Надяваше се да е така. Огледа прозорците на къщата, после улицата. Запали цигара и стисна ръкохватката на револвера си.

Детето го наблюдаваше.

Фийлд се наведе напред и се вгледа в прозорците на втория етаж. Бяха тъмни, със спуснати завеси. Той насочи поглед към първия етаж, където се беше състояла срещата им с Лу, а Наташа бе чакала да я извикат в спалнята.

Защо не се показваше?

Цигарата опари пръстите му. Той я хвърли през прозореца, искаше му се Капризи да е до него.

Отново погледна към спалнята на Лу.

Дали с действията си не обричаше любимата си на сигурна смърт? Замисли се за предупреждението на Капризи и си спомни мъката, която толкова често бе виждал в очите на американеца.

Погледна часовника си. Беше един и десет.

— Мамка му! — прошепна и избърса челото си. — Мамка му.

Алексей не сваляше поглед от лицето му, но Фийлд не смееше да го погледне в очите.

Двете деца прекосиха улицата и затъркаляха обръча си пред къщата на Лу. Бяха добре облечени. Момиченцето беше с руса коса, вързана на плитка, бялата му рокличка се развяваше, когато тичаше. Момченцето изкрещя нещо и се втурна след сестра си. Китаецът, който метеше листата от алеята в двора, спря и ги загледа.

Фийлд отново погледна прозорците, но не видя признаци на живот. Имаше чувството, че времето е спряло. Изведнъж я видя. Беше дръпнала една завеса. Помаха му и пак се скри.

Той се втренчи в завесите, копнееше отново да я види.

Една китайка с униформа на бавачка или готвачка се приближи до главния вход и почука. Носеше кошница с покупки. Вратата се отвори. Децата с обръча се отдалечиха по улицата към елегантна французойка, която разхождаше кученце; голяма широкопола шапка пазеше лицето й от яркото слънце.

Завесите не помръдваха.

Фийлд очакваше Наташа да се появи всеки момент. Ако беше влязла в стаята с ведомостите, само след няколко минути трябваше да излезе.

Часът беше един и половина.

Той запали нова цигара.

Опита се да не мисли какво могат да направят с нея, ако я хванат. Дали щяха да я убият в къщата, или щяха да я закарат другаде?

Последствията от онова, което бе започнал, можеха да са фатални. Тя умееше да се пази, но Фийлд я беше принудил да рискува всичко.

Хвърли цигарата на пода и я смачка с крак. Смъкна стъклото на прозореца с няколко сантиметра, но навън въздухът бе абсолютно неподвижен. На улицата не се виждаше друг човек, освен китаеца, който продължаваше да мете, макар че не бяха останали никакви листа.

Фийлд изтри челото си с ръкав и отново погледна часовника си. Един и четирийсет. Цялото му тяло беше напрегнато. Отново погледна през прозореца. От Наташа нямаше следа.

Дали да не влезе?

Погледна Алексей. Момченцето го наблюдаваше.

— Имах дървено самолетче — каза детето.

Фийлд отново се загледа в къщата.

— Когато ме заведоха в сиропиталището, ми го взеха.

Той не искаше да слуша гласа на Алексей. Едното му око заигра.

— Исках да видя колата му, а той все ми казваше: „Скоро ще я видиш.“ Още искам да я видя. Сигурно е голяма. Той е много богат и има много самолетчета. Мама казваше, че съвсем скоро ще се махнем от Шанхай, ще отидем на по-добро място и ще станем богати. Че ще се возим на самолети, на коли и на каквото си поискаме.

— Хайде — измърмори Фийлд.

Даде си сметка, че не са обмислили как Наташа ще измъкне ведомостта от къщата. Книгата беше твърде голяма, за да я скрие под дрехите си.

— Мама казваше, че е много богат и може да се вози на самолет, когато си поиска. Затова ми даде самолетче. Голямо. Само че брат Джон ми го взе.

В колата беше като в пещ.

— Какво мислите, че са направили с него, сър?

Фийлд се опита да се усмихне.

— Казвам се Ричард.

— Какво мислиш, че са направили с него?

Беше два без десет.

— Искам да видя колата му. Сигурно е много голяма.

— Хайде, хайде, хайде — измърмори Фийлд, втренчен във вратата.

Проклинаше я мислено.

— Само не мога да си представя как кара колата. Той не беше като теб.

Децата се бяха върнали и играеха с обръча пред самата врата на Лу.

— Имаше само един крак.

— За бога, махайте се оттам!

Изведнъж кръвта нахлу в главата на Фийлд.

— Какво? Какво каза?

Алексей не отговори.

— Само един крак ли имал?

— Да.

— Мъжът, който ти е подарил самолетчето?

Алексей кимна.

— Имаше един истински крак и един дървен, така ли?

— Да. Много беше забавно. Обичах да го почуквам.

— Косата му беше прошарена, нали? С бели косми… изглеждаше сива.

— Сива коса, да.

— И се тътреше… с дървения крак?

— Да.

Колата на Лу спря пред къщата и телохранители скочиха от външните стъпала. Преди Фийлд да успее да реагира, Лу слезе и се прибра в къщата. Хората му го последваха. Младият мъж понечи да слезе, но спря.

Вътрешният му глас крещеше да направи нещо.

Той си наложи да изчака. Вратата на къщата се отвори.

Григориев извлече Наташа навън и я вкараха в колата.

Автомобилът потегли.

Фийлд натисна педала за ниската предавка и тръгна след тях. Двама телохранители бяха останали на улицата. Когато ги наближи, единият му препречи пътя и вдигна автомата си.

Фийлд спря. Мъжагата се приближи и почука с оръжието си по прозореца. Фийлд смъкна стъклото и се опита да се усмихне. Потта щипеше очите му.

— Карам сина си на училище. Mon fils à l’école.

Руснакът остана неподвижно, с автомат, насочен към лицето му. Вторият телохранител също излезе пред колата и насочи автомата си към Алексей.

— Трябва…

— Attend, attend — прекъсна го руснакът.

Колата на Лу се скри. Вътрешният глас крещеше на Фийлд да направи нещо.

— Синът ми. L’école est ici, là-bas.

— Attend! — изръмжа руснакът.

— Mon fils, là-bas.

— Attend!^[1]

Фийлд си пое дълбоко въздух.

— Може ли да дам назад и да заобиколя?

Пъхна револвера под коленете си и посочи страничната пряка.

Руснакът поклати глава:

— Чакай.

— Трябва…

— Ньет!

Руснакът го удари с юмрук в лицето, отдръпна се и вдигна автомата. Обърна се към колегата си, без да отмества оръжието. Заговориха на руски.

— Какво казват? — прошепна Фийлд.

Алексей беше пребледнял от страх.

— Какво казват?

Момченцето не отговори. Фийлд стисна ръкохватката на револвера.

Руснаците се засмяха, но онзи пред колата стоеше нащрек с автомат, насочен към главата на Алексей.

— Още една за „Щастливи времена“, така казаха — прошепна детето.

— Какво означава това?

— Не знам, някакъв човек я чакал.

— В „Щастливи времена“ ли са я закарали?

— Тихо — изръмжа руснакът до прозореца и повтори на френски: — Taisez-vous.

Продължиха да си говорят на руски, но Фийлд разбра само името „Григориев“.

— Обсъждат кога ще се върне Григориев — прошепна Алексей с наведена глава.

Пред очите на младия мъж затанцуваха ярки петна. Калейдоскоп от образи: бели чаршафи, червена кръв, блестящи на светлината белезници, спускащо се острие. Опита се да ги прогони от съзнанието си. Наталия. Ирина. Лена. Наташа.

Наташа. Той щеше да я принуди да облече любимото му бельо. Щеше да я разпъне с белезниците на месинговото легло. Щеше да я гледа. Без да бърза. Щеше да й причинява болка. Тя щеше да умира от ужас. Щеше да се чуди къде се губи Фийлд, без да знае, че той не може да й помогне.

Спомни си дълбоките рани по гърдите и корема на Лена.

Представи си сгърченото тяло на Наталия.

Наташа беше безпомощна.

Тя бе обречена от самото си заминаване от Казан и щеше да умре като всички останали, изоставена и самотна.

Джефри. Колко е бил заблуден, когато си мислеше, че разследването напредва, че започва да разбира този град, където зад всяка истина се криеше поредната жестока измама.

Руснакът пред колата погледна назад и без да се замисли, Фийлд понечи да измъкне револвера.

Телохранителят до прозореца пристъпи крачка напред.

— Жената — с вас ли е?

— Чакаме жена ми. Винаги закъснява!

Фийлд се опита да се усмихне и попита:

— Задръстване ли има?

— Няма задръстване.

— Може ли да запаля цигара?

Руснакът вдигна рамене, Фийлд пъхна револвера под седалката и слезе от колата. Извади цигарите си и предложи на двамата руснаци. Единият си взе и той му я запали.

— Задръстване ли има?

— Няма задръстване. С жена ли бяхте?

Фийлд вдигна ръце:

— Mon fils à l’école. Tard. Toujours en retard.^[2]

Руснакът го изгледа неразбиращо. Френският му явно не беше много по-добър от английския.

Минутите летяха. Подухна и по тротоара се образуваха малки прашни вихри. Фийлд си представи дълбоките дупки във вагината на Лена и гънките ивици бледа кожа върху тях. Спомни си белезите по китките и глезените й от врязването на белезниците, когато се е опитвала да се освободи.

Представи си как Наташа се гърчи. Чуваше писъците й.

Телохранителите отново заговориха на руски. Фийлд погледна уплашеното личице на Алексей през предното стъкло.

Обърна се към вратата на Лу. Присви очи под яркото слънце, загледа се в огънчето на цигарата и дръпна силно. Затвори уста и издиша дима през ноздрите си.

Джефри не можеше да убие Наташа.

Фийлд осъзна колко е бил наивен. Беше поверил съдбата на любимата си в ръцете на човек, когото си мислеше, че познава, а всъщност не знаеше нищо за него.

Представи си топлата усмивка, увереното изражение на Джефри. Спомни си докосването на ръката му, спокойното му, бащинско отношение, обещанието за домашен уют далеч от родината.

За да прогони гнева си, Фийлд се опита да си представи лицето на Наташа, но не успя. Пред очите му преминаваха образи от раните на гърдите й, кръвта, шуртяща по кожата й, но не и лицето й.

Той се обърна.

Руснаците не бяха помръднали.

Фийлд пристъпи към тях и се опита да си придаде спокойно изражение.

Един от телохранителите извади пакет цигари и предложи на колегата си. В този момент от пресечката зад тях се появи мъж с дълъг бежов шлифер. На Фийлд му бяха нужни няколко секунди, за да познае Чен.

Китаецът се направи, че едва сега го забелязва. Мина пред двамата телохранители, сякаш не съществуваха.

— Ричард!

Двамата се ръкуваха.

— Какво правиш тук? — попита Чен; погледът му беше напрегнат.

— Карах сина си на училище. Закъсняваме. Не знам какъв е проблемът на тези господа.

Чен се обърна към руснаците и заговори на родния им език.

— Казаха, че си бил с някаква жена.

Китаецът се намръщи, сякаш нямаше представа за какво става дума.

— Не, не, просто… — Фийлд посочи колата — … карам сина си на училище. Много закъсняваме вече.

— Някаква жена им създала големи неприятности — обясни Чен. — Подозират, че имаш нещо общо с нея.

Фийлд енергично поклати глава.

Единият от руснаците се обърна към Фийлд и заговори на руски. Чен преведе:

— Пита защо водиш детето на училище толкова късно.

— Бяхме на лекар.

Руснаците и Чен отново заговориха, китаецът вече не си даваше труд да превежда. Накрая се обърна към Фийлд:

— Имало голям проблем. — Бързо смени темата. — Как беше Алънби, когато се видяхте снощи?

Отначало Фийлд не разбра, но колегата му стисна устни и той се досети, че трябва да измисли нещо.

— О, добре е. Чудесно.

Чен заговори по-настойчиво на руснаците, заръкомаха към Фийлд и момчето.

— Казах им, че си приятел с някои много влиятелни хора в Селището — обясни на английски, без да се обръща.

Руснаците се колебаеха. Вече не можеха да разговарят, без никой да ги разбира, и стояха мълчаливо, като от време на време поглеждаха небето, сякаш се надяваха решението на проблема им внезапно да дойде оттам.

Накрая онзи, който стоеше по-близо до Чен, се отдръпна и махна с автомата си.

Фийлд се приближи до колата.

— Къде отиваш? — попита го Чен.

— Да закарам детето.

— А после? В службата ли отиваш?

Младият мъж се замисли.

— Да, вероятно.

— Хайде да ме закараш.

Фийлд се качи зад волана, а Чен — заобиколи от другата страна и кимна на руснаците. Седна до Фийлд и потупа момченцето по главата. Махна на телохранителите и се усмихна. Фийлд потегли.

— Тръгнаха към „Фучоу“ — каза Чен.

— Момчето каза, че са я закарали в „Щастливи времена“.

Когато завиха по следващата пряка, натисна газта.

— Не толкова бързо — предупреди китаецът.

Кръвта нахлуваше в главата на Фийлд.

— По-бавно — извика Чен.

— За бога!

— Внимателно.

Пред тях беше спрял трамвай и няколко души чакаха, за да се качат. Фийлд понечи да изпревари, но Чен го спря:

— Чакай.

Фийлд беше готов да избухне, но след малко китаецът махна с ръка:

— Карай.

Чен погледна назад. Фийлд шофираше машинално, всичко наоколо му изглеждаше нереално. Когато приближиха хиподрума, един жълт шевролет привлече погледа му.

— Намали скоростта — нареди Чен. — Спри преди „Щастливи времена“.

Той спря неколкостотин метра преди кооперацията зад стар форд, от който слизаше младо семейство; майката се опитваше да спре децата си да не изскочат на улицата. Хората на Лу стояха пред сградата. Григориев пушеше.

Фийлд извади револвера изпод седалката и го пъхна в кобура си.

— Чакай тук, Алексей. Не излизай от колата.

Слезе и тръгна след Чен. Отново погледна сградата, но хората на Лу не бяха помръднали.

Китаецът го заведе от задната страна на кооперацията. Черната метална врата на товарния вход беше зад голям контейнер, преливащ от боклук. Чен извади револвера си и му даде знак да отвори вратата. Влязоха.

Слязоха в мазето и Фийлд опипа стената за ключа на лампата.

В основата на стълбите имаше няколко кофи, купчина четки за боядисване и метла. Чуваше се тихото тракане на бойлер. Фийлд вдигна револвера си, металната ръкохватка бе хлъзгава от потта му.

Чен му даде знак с ръка и наклони главата си на една страна.

Намериха помощното стълбище и предпазливо се качиха в главното фоайе. Когато отвориха вратата, Фийлд видя Григориев навън. Стоеше с гръб към тях. Двамата с Чен безшумно прекосиха фоайето, без да изпускат от поглед руснака. В портиерната нямаше никого.

Стигнаха до стълбището. Втурнаха се нагоре и когато наближиха последния етаж, Фийлд чу писъците на Наташа.