Том Брадби
Господарят на дъжда (35)

34.

В три часа Чарлс Люис не беше във фабриката на улица „Юенмин“.

Маклауд не беше отишъл на заседанието, за да дойде с тях, но обеща да остави Капризи да задава въпросите. Фийлд беше в средната кола, Капризи — в първата. Придружаваха ги седем въоръжени полицаи. Този път обаче фабриката беше пълна и машините бръмчаха.

Пазачът ги заведе в стъклената кабинка на втория етаж на цеха и директорът, шотландец, ги посрещна там. Отдалеч личеше, че е нервен.

— Нещо за пиене? — предложи той.

Капризи и Фийлд отказаха и директорът си наля чашка бренди. Фийлд погледна полицая, застанал на пост до вратата. Маклауд се намръщи.

— Гордън Брейн — представи се директорът.

Подаде ръка, но Капризи сякаш не я забеляза. Брейн имаше дълъг нос с косми, стърчащи от ноздрите, и хлътнали бузи. Изглеждаше болнав.

— Какво стана снощи? — попита американецът.

— Ужасно съжалявам за това нещастие. Слава богу, че никой… е, така де…

Директорът седна и отпи глътка уиски.

— Никой, освен шофьора, чиито близки не гледат на случилото се толкова оптимистично като вас. В колко часа обикновено свършвате?

— В седем. Обикновено в седем. Но, разбира се…

— Какво?

— Снощи се обадиха на началника на охраната и му наредиха да затворим по-рано.

— По каква причина?

— Не са му казали, но…

— Но какво?

Брейн сведе поглед:

— Живеем в трудни времена, детектив. Работниците ни са китайци. Вдигат стачки, има протести. Казах, че не е нужно да се подчиняваме, не виждах причина… но имаме пълно доверие на този човек, който ни служи за свръзка със… нали знаете?

— С престъпния свят.

— Да. И той ни предупреждава… за болшевиките, за протестите. Много фабрики пострадаха, някои дори бяха опожарени, защото ръководствата им не са се поддали на заплахи…

— Искате да кажете, че сте постъпили храбро?

Брейн отново отпи глътка уиски и продължи:

— Нашият човек настоя веднага да освободя работниците и да се прибирам. Не ми каза защо, но беше силно разтревожен и го послушах.

— Не ви ли хрумна да се обадите в полицията?

— Мислех си, че ще отмине, че е от онези дребни неприятности, които се случват от време на време. — Директорът отново отпи и алкохолът сякаш му вдъхна увереност. — Условията за бизнес тук… не могат да се сравняват с Шотландия.

Маклауд се заигра с кръстчето на врата си. Фийлд се радваше, че началникът е дошъл. Вдъхваше увереност с присъствието си.

— Къде е този човек? — попита Капризи.

Брейн го погледна неразбиращо.

— Къде е началникът на охраната?

— О, ами той… — Директорът отново стана нервен. — Днес е болен.

— Болен ли?

— Мисля, че да.

— Колко удобно!

— Съжалявам. Разбирам загрижеността ви и оценявам…

— Къде живее?

— Не мога да ви дам точен адрес. Нали разбирате…

— Назначили сте този човек за началник на охраната, а не знаете къде живее?

— Знам, че живее в китайския град, но… Работи отпреди назначаването ми и винаги е тук, когато идвам сутрин и си тръгвам вечер. Не ми е хрумвало да го попитам. Той наистина добре контролира работата. Избира работниците и се грижи…

— Утре ще дойде ли?

Брейн бе объркан. Изобщо не се справяше с ролята си. Фийлд ясно виждаше, че е уплашен.

— Мисля, че и утре няма да се появи. Каза, че бил сериозно болен.

— Ще ни уведомите ли, когато се върне на работа?

— Разбира се.

— Имате ли скорошни поръчки за шевни машини?

— Да — с готовност отвърна директорът, — ще ги вземат в събота в полунощ.

— Оттук ли ще ги вземат в полунощ?

— Н-не — заекна Брейн, след като усети, че е казал нещо неуместно. — Корабът отплава в полунощ.

— Откъде знаете в колко часа отплава корабът?

Настъпи мълчание. Директорът не се отличаваше с голяма интелигентност и явно се опитваше да се досети накъде бие Капризи.

— В колко часа ще товарят?

— Не разбирам.

— В колко часа стоката ще бъде взета оттук и ще бъде натоварена на кораба.

— На кораба ли?

— Да, на кораба. През деня или през нощта?

— Преди отплаването, предполагам.

Изражението на американеца стана заплашително.

— Господин Брейн, струва ми се, че тук има някакво неразбиране. Току-що ми казахте, че пратката ви — значително количество ваша продукция — ще отплава от Шанхай в събота в полунощ. Вие сте директор на фабриката. Би трябвало да знаете точния час на отплаването и съм сигурен, че лично ще присъствате при вземането на доставката. Затова бихте ли ми казали в колко часа ще тръгне тя оттук? През деня или през нощта?

— Вечерта.

— След мръкване ли?

— Да. Тоест не знам. Вечерта, така ми казаха.

— Има ли нещо нередно с този кораб?

— Не — убедително отвърна директорът, после допусна грешката да повтори отрицанието си: — Не, абсолютно нищо.

— Товарът е само от шевни машини, така ли?

— Да, разбира се.

— Затова ще бъдат натоварени под прикритието на нощта.

— Не! — възкликна уплашено Брейн, който вече си даваше сметка за грешката си. — Не… искам да кажа просто ще бъдат натоварени вечерта.

— Съвпадение ли е, че натоварването става само няколко часа преди отплаването?

— Не, тоест, да, не е…

— Тогава ли товарите обикновено доставките си?

— Да. Зависи.

— На мен ми се струва по-удобно да се товарят през деня, когато човек вижда какво прави.

От стълбата се чуха стъпки, после леко изсвирване. Чарлс Люис влезе в кабинката — носеше бял ленен костюм, бели обувки и бяла широкопола шапка.

— Здравейте, младежи… Дики? — Той хвърли шапката си на един стол и приглади косата си назад. — Маклауд.

Фийлд се смути:

— Това е детектив Капризи.

— Радвам се да се запознаем, Капризи.

Люис му подаде ръка и американецът я стисна, но на лицето му се изписа тревога. Люис се ръкува и с Маклауд. Отношението между двамата явно беше хладно.

— Извинявайте за закъснението, но бях на заседание и би трябвало да съм ви благодарен, че ми дадохте повод да се махна по-рано. — Погледна цеха под тях. — Никога не съм идвал тук досега — отбеляза и подаде ръка на Гордън Брейн, сякаш едва сега го забелязваше. — Вие сигурно сте директорът. Чарлс Люис.

— Да, сър, разбира се.

— Какво сте замислили, момчета? Съжалявам за ужасната случка снощи. Комисарят ми телефонира тази сутрин. Радвам се, че оня китаец е оцелял.

— Шофьорът нямаше такъв късмет.

Люис продължи спокойно:

— Е, съжалявам. — Седна и погледна Фийлд: — Мисля, че си прав, стари друже. Каквото и да става, този Лу трябва да получи урок. — Усмихна се. — Между другото, научих, че ще имаш възможност да опиташ легендарната кухня на госпожа Грейнджър. Обади ми се да ме попита дали не искам да се присъединя към тайфата в сряда.

Фийлд се усмихна самодоволно на изненаданите погледи на Капризи и Маклауд.

— Пенелъпи и Джефри също ще дойдат — добави Люис и се обърна към Капризи и Маклауд. — С какво мога да ви помогна? Разбрахте ли се вече с Брандън?

— Брейн — поправи го американецът.

— Да, Брейн.

— Знаехте ли, че снощи фабриката е била евакуирана?

— Не.

— Никой ли не ви е уведомил?

Люис взе шапката си и започна да я върти в ръцете си.

— „Фрейзърс“ е доста голяма фирма, както знаете.

— Знам.

— Не ме информират за такива дребни подробности. Моята роля е стратегическа. Положението е подобно във всички компании от този мащаб. Както споменах, дори не бях стъпвал тук, камо ли да познавам добрия господин Брандън…

— Брейн.

— Точно така.

— Значи не знаете за пратката в събота през нощта?

— Пратка ли?

— В събота през нощта от Шанхай тръгва кораб, натоварен с шевни машини. Както господин Брейн ни информира, товаренето ще се извърши посред нощ.

— Така ли?

— Нямате ли информация за нещо нередно около този кораб?

Люис започваше да проявява раздразнение:

— Нередно ли?

— Товарът само от шевни машини ли е?

— Нямам представа. — Той попита Брейн: — Само шевни машини ли са?

— Предимно, сър. Има и други електроуреди, но иначе са главно шевни машини.

Люис се обърна към Капризи:

— Ето.

Американецът явно с усилие запазваше самообладание:

— Може ли да видим стоката?

Брейн закима енергично, Фийлд вече знаеше, че няма да намерят нищо нередно.

Пратката се съхраняваше в склада зад фабриката. Машините бяха наредени до купчина празни сандъци, достигащи до самия таван.

— За щастие още не са опаковани — отбеляза Люис.

Капризи клекна до тях.

— Бихте ли извикали някого да разглоби една? — попита Маклауд.

— Да разглоби една?

— Да.

— Разбира се.

На лицето на Люис се изписа недоумение.

Брейн отиде в цеха и доведе един работник с кутия за инструменти. Той мълчаливо се зае да разглобява една машина. Фийлд се почуди дали този театър доставя удоволствие на Люис.

Когато машината беше разглобена, Люис погледна часовника си:

— Нещо друго, момчета?

— Не — отвърна Капризи.

— Добре. Тогава, ако не възразявате, ще ви оставя в опитните ръце на… моя колега.

— Благодаря за вниманието — рече Маклауд.

— За мен беше удоволствие. Както знаете, винаги съм готов да съдействам. Ричард, може ли за момент?

Фийлд и Люис излязоха от фабриката. Загледаха се в ято чайки, виещи се около един комин от другата страна на улицата.

— Само да те предупредя, Ричард, като приятел. — Лицето на Люис бе сериозно, изглеждаше искрен. — Внимавай с Наташа Медведева. Тя е страхотна в леглото и умела манипулаторка.

Силен гняв обзе младия мъж, той си спомни прекрасните мигове, прекарани с нея.

— Недей да потъваш с пробития кораб, ще бъде много болезнено за теб.

— Чух достатъчно.

— Наташа е опитна измамница. — Изражението на Люис беше искрено, характерната му усмивка на женкар бе изчезнала. — Тук съм отдавна и искам да ти помогна. Видях как я гледаше онази вечер…

— Може би твърде отдавна си тук.

— Може би.

— Освен това не се нуждая от помощта ти.

— Както искаш, но зарежи тези романтични илюзии и поне за момент приеми, че Наташа може да не е жертва, за каквато се представя.

— Какво искаш да кажеш?

— Лу е влиятелен мъж. Чрез него тя получава власт. Повярвай ми. Още повече, когато съперничките й бяха отстранени. Тя е амбициозна жена.

Фийлд си представи как бе седяла до Лу в нощния клуб, изпъната като струна — като послушно куче.

— Може би двамата си подхождат.

— Откъде знаеш за…

— „Фрейзърс“ е важна компания в Шанхай. Работата ми е да знам такива неща.

— Значи…

— Играеш си с огъня и ще се опариш.

— Всички така ме съветват.

— Значи имаш приятели, които познават града и са загрижени за теб. — Люис поклати глава. — Знам, че това е част от работата ти като полицай. Не си попаднал на подходящото място за човек с твоя произход, но аз не мога да те взема на кораба, ако не се вслушаш в здравия разум.

— Не искам да се качвам на вашия кораб.

Люис сложи шапката си.

— Изборът е твой, Ричард. При сегашното положение обаче не вярвам дълго да се задържиш на повърхността.

— Какво намекваш?

— Вуйчо ти е добър човек, Ричард, но повече от това не мога да му помогна. — Той понижи глас. — За човек с неговото положение Лу е твърде умерен, но мисля, че търпението му няма да издържи дълго.