Том Брадби
Господарят на дъжда (38)

37.

Десет минути след като излязоха от френския клуб, Наташа го преведе през двойна порта от ковано желязо. Влязоха в огромна, добре поддържана градина. Тук цареше такова спокойствие, че градът наоколо сякаш не съществуваше. Къщата бе висока, обрасла с бръшлян, с тъмен покрив и тесни прозорци.

Отвори им ниска, трътлеста жена около петдесетте, с прошарена коса, вързана с червена забрадка. Тя мълчаливо прегърна Наташа и я задържа дълго време в обятията си.

— Това е Ричард — каза тихо Наташа.

Възрастната жена се усмихна и се изчерви. Фийлд пристъпи напред и й подаде ръка, но тя го прегърна толкова пламенно, че ребрата му изпукаха. След това влезе в кухнята и извика:

— Иване.

Отвътре се чу ръмжене.

— Ела да видиш кой е дошъл.

Английският й беше със силен акцент.

Иван беше хилав и кокалест, брадясал и с орлов нос.

— Наташа — възкликна и лицето му грейна.

Прегърна я, както бе направила жена му, и като че ли изведнъж се подмлади. Сковано се ръкува с Фийлд и го изгледа изпитателно като бъдещ тъст.

— Влезте, влезте — покани ги жената.

Хвана Фийлд за ръката и го заведе в мрачната кухня при голяма дървена маса. Иван погледна стенния часовник.

— Има време — смъмри го жена му. — Наташа е дошла. — Обърна се към Фийлд и се усмихна. — Искам да науча… всичко за вас. Чай?

— Да, благодаря.

— Разказвайте.

— Няма какво толкова.

— Много сте… срамежлив. Наташа никога… — Тя погледна Наташа и силно се изчерви. — От добро семейство ли сте?

— Катя…

— Имате ли образование?

— Вуйчо му е секретар на Градския съвет.

Катя погледна съпруга си и бързо заговори на руски. Двамата закимаха одобрително и Фийлд разбра, че е преминал някакво изпитание. Седна на един стол и забеляза снимка на Наташа, направена пред часовниковата кула на Митницата. Стоеше прегърнала пет-шестгодишно момченце. Изглеждаха щастливи.

Наташа проследи погледа му, изправи се и застана пред снимката. Сведе глава и прошепна:

— Трябва вече да тръгваме.

Възрастните руснаци явно осъзнаха грешката, която бяха допуснали с фамилиарното си поведение, и на лицата им се изписа тревога.

Фийлд се изправи, промърмори нещо за довиждане, измъкна се след Наташа и двамата прекосиха двора.

— Сигурно съм полудяла — промълви тя, когато излязоха на улицата. — За мен това е…

— Това е синът ти, нали?

— Не.

— За бога…

— Кълна се в паметта на майка си. — Тя го изгледа втренчено. — Това беше грешка. Отново се размечтах.

— Ти май не разбираш…

— Не, ти не разбираш. — Лицето й посърна. — Защо не ми вярваш, когато те убеждавам, че не съм свободна да приема любовта ти? Сторих нещо, което не биваше да правя.

Той пристъпи към нея.

— Не — спря го тя. — Върви си. Искам да им кажа нещо насаме.

Фийлд отстъпи назад, но още се колебаеше.

— Довиждане, Ричард.

Тя се върна в двора и затвори желязната порта.

Фийлд я изпрати с поглед. Искаше му се Наташа да се обърне, но тя не го погледна.