Том Брадби
Господарят на дъжда (25)

24.

Фийлд успя да поспи два часа, но отиде в управлението доста преди девет. Погледна кутията, в която бе видял доклада за отпечатъците, после разрови купчината периодични издания за цензуриране. Стана и слезе в архива. Все още влажните му подметки шляпаха по каменните стълби. Архивът беше отворен, но Дани не го посрещна с обичайната усмивка и весело дърдорене.

— Наред ли е всичко, Дани? — попита Фийлд, докато американецът с ирландски произход проверяваше за досиета на Ирина Игнатиева и Наталия Симоновна.

— Да. Много е рано, затова съм кисел.

Дани се върна след няколко минути с една бежова папка.

— Само Игнатиева — каза тихо.

Провери необичайно подробно заявлението на Фийлд, преди да му връчи досието.

Фийлд излезе, облегна се на стената пред архива и отвори папката. На единствения лист бе написано: „Ирина Игнатиева е била забелязана на заседания на «Нов шанхайски живот». Родена е в Казан и е дошла в Шанхай през Владивосток. Живее във Френската концесия.“

Той въздъхна, затвори папката и се върна в архива.

— Имаме ли някакъв доклад от акция за наблюдение на Лу?

— Наблюдение ли?

— Да.

— Мисля, че не.

— Никога ли не са предприемани такива мерки срещу него?

Дани се покашля.

— Някакви сведения от времето, когато е поемал водачеството на Зелената банда? Тогава сигурно сме го наблюдавали. Би ли проверил, ако обичаш?

Дани се скри зад една етажерка; Фийлд изчака малко и го последва. Дани се стресна. Ирландецът явно отлично знаеше къде са документите. Той неохотно му подаде папката.

Фийлд се върна на регистрацията, взе бланка и я попълни. Написа името си отдолу. Дани се стараеше да избягва погледа му.

Този път Фийлд отвори папката на стълбите. Застана под един прозорец, за да използва светлината. Вътре имаше два листа, закачени един за друг с връвчица. Документът бе писан от детектив Прокопиев на 12 декември 1923:

Ежедневието му преминава като по часовник. Ръководи бизнеса от къщата на „Вагнер“. От улицата не се виждат телохранители, но в коридора винаги има четирима плюс онези в сградата за прислугата. Общо петнайсет-двайсет телохранители, които дежурят на смени.

Всеки ден излиза точно в един часа. Малко преди един колата спира пред къщата. Шофьорът стои вътре. Вратата на къщата се отваря и четирима телохранители слизат бързо по стълбите. Въоръжени са с автомати „Томсън“. Обкръжават колата и наблюдават улицата. Началникът на охраната Иван Григориев винаги стои най-близо до вратата. Когато се увери, че е безопасно, той влиза и след една минута ескортира Лу до колата. Лу върви бавно. Потеглят към Нантао.

Отиват в чайна „Върбата“ на улица „Яофън“, в чиято кухня Лу е работил при първото си идване в Шанхай. Там има лична стая. Двама телохранители претърсват посетителите на входа. Други двама застават в края на коридора, пред вратата на стаята. Григориев стои вътре, но след четирийсет минути отново излиза, за да огледа улицата. Точно в два часа Лу излиза от чайната. Колата спира на не повече от три метра от входа.

Връщат се в къщата между два и пет и два и десет. Лу влиза и остава там. Три-четири пъти седмично излиза вечер. Отива в „Маджестик“ или друг нощен клуб. Понякога в някой частен клуб или резиденция. Обикновено се прибира към три-четири часа през нощта.

Фийлд сгъна доклада и го прибра в джоба си.

— О, ето го паркетният лъв — обяви Капризи, когато младежът влезе в Криминалния отдел. — Забелязали са те да излизаш от Клуба по езда със съпругата на градския секретар.

— Тя ми е леля.

— Да, бе.

Маклауд се усмихна подигравателно и подръпна верижката си. Фийлд чу шумолене зад гърба си и се обърна. Чен стоеше зад него с ръце в джобовете на шлифера си и изражение, което би могло да означава всичко, от добронамереност до открита враждебност.

— Отпечатъците изчезнаха — съобщи им Фийлд.

Капризи се намръщи.

— Както ти казах, резултатите бяха излезли и когато дойдох след мача, бяха на бюрото ми. Отидох в тоалетната и когато се върнах… вече ги нямаше.

Тримата мъже се втренчиха в него.

— Оригиналите са изчезнали от лабораторията, а Елис отишъл да си кара отпуската в Сан Франциско и щял да се върне есента.

— Да не си ги забутал някъде? — попита Маклауд.

— Не.

— Нямаше ли бележка, че някой ги е взел?

— Не.

Последва ново мълчание, изпълнено с подозрение. Фийлд реши да не дава повече обяснения.

В помещението влезе възрастна жена с престилка и се поклони ниско. Спря пред Чен и попита на английски дали някой иска чай. Фийлд и Капризи кимнаха. Другите двама отказаха.

— Какво откри вчера? — попита американецът.

Фийлд извади цигарите си, запали една и предложи на останалите. Всички отказаха. Той си спомни настояването на Капризи да му дава всички улики лично и отново се почувства глупаво, че не го е послушал.

— Има два подобни случая — обясни. — Наталия Симоновна на първи май и Ирина Игнатиева в края на март. И двете са живели на улица „Жофр“, но не можах да намеря адресите им. Ирина със сигурност е била от контингента на Лу, а за Наталия също е много вероятно. Потърсих регистрационната карта за случая „Наталия Симоновна“, но беше изчезнала. Разбрах, че е имало, защото един номер беше прескочен, затова проверих в главната ведомост и го открих там. Прегледах назад и така намерих случая от март.

Отново настъпи мълчание.

— Защо не поискаме информация от французите, може да ни дадат подробности поне по последното убийство.

— Ще кажат, че е битово престъпление, а ако подадем официално искане, ще им издадем картите си — отвърна Капризи и потърка носа си. — Уредили сме среща с Лу за тази сутрин и с директора на фабриката на „Фрейзърс“ за следобеда.

— Очевидно има зависимост — каза Фийлд. — Ако разберем къде са живели тези момичета, може да попаднем на следа.

— Лу ни предизвиква — заяви Маклауд. — Дали нарочно или не, това е пряка конфронтация. Всички знаем, че французите не си мърдат пръста, но случаят „Орлова“ е предизвикателство към нас. Дори да не я е убил лично, той със сигурност прикрива истинския убиец. Ако му позволим да си разиграва коня така, по-добре да си вдигаме шапките и да си ходим.

Отново настъпи мълчание. Изказването на Маклауд бе прозвучало като официална реч. Началникът изглеждаше по-замислен от обикновено и Фийлд се почуди дали вече не крои планове за времето след скорошното пенсиониране на комисаря.

Възрастната китайка донесе две чаши чай върху очукан поднос. Фийлд си спомни изящните сребърни съдове в Спортния клуб и у Доналдсън. Макар че чаят бе твърде горещ, от аромата му се почувства малко по-добре.

— Сега е сряда — каза Капризи. — Пратката, спомената в бележника на Лена, тръгва в събота.

— И какво? — попита Маклауд.

— Знаем, че по някаква причина Лена е записала тази пратка, но след това губим следата.

Капризи отново погледна Фийлд.

— Шевни машини ли казвате? — уточни Маклауд.

— Да.

— Не виждам връзката.

— Нито пък ние. — Чен взе цигарата на Фийлд и я смачка; притвори очи, когато димът обгърна лицето му. — Капитанът на кораба още го няма. Машините са произведени от фирма за електроуреди. Не виждам нищо необичайно в тях. Това са просто… шевни машини.

Китаецът отново сложи ръце в джобовете си.

— Директорът англичанин ли е? — попита Маклауд.

— Шотландец.

Маклауд присви очи, сякаш подозираше, че му се подиграват.

— И фабриката е на „Фрейзърс“, така ли?

— Да — отговори Капризи.

— Фийлд може да ни уреди среща с Чарлс Люис. — Маклауд го погледна и за пръв път от идването му се усмихна. — Спокойно, човече, шегувам се.

Капризи отпи глътка чай и измърмори:

— Трябва да говорим с Люис.

— Трябва да разберем къде са живели тези жени — тросна се Фийлд.

Другите трима го изгледаха, изненадани от резкия му тон.

— Всичко по реда си — настоя американецът.

— Можем да пратим цивилни да разпитват по къщите.

— Улица „Жофр“ е дълга поне четири километра. Освен това мислиш ли, че французите ще търпят английски детективи да разпитват по къщите? — възрази Капризи. — Успокой се, всичко по реда си.

* * *

Чен излезе да вземе колата. Фийлд отиде в тоалетната и погледна зачервените си очи в огледалото, докато се миеше.

Капризи го чакаше в коридора с голяма бяла кутия в ръце. Подаде му я. Фийлд я отвори и извади новото си сиво сако. Остави кутията на земята. Сакото беше елегантно и много по-леко от старото му.

— Боже мили!

— От моя шивач.

— Благодаря.

— Облечи го. Ще се почувстваш по-добре. — Капризи извади две ризи, увити в оризова хартия. — Това също ще ти дойде добре.

Фийлд разви хартията и опипа тънкия памучен плат. Американецът отново се наведе.

— Ето и хубава копринена вратовръзка.

— Нямам думи.

— Не казвай нищо.

— Хайде да отидем в банката. Мога веднага да ти върна парите. Вече имам достатъчно и…

— Подарявам ти ги.

— Стига глупости.

— За мен е удоволствие.

— Не мога да ти позволя…

— За щастие не знаеш колко струват.

— Жестът ти е прекалено щедър.

— Не мога да те гледам как се пържиш в собствен сос, полярна мечко.

— Имам пари.

Капризи пренебрежително махна с ръка.

Фийлд въздъхна:

— Благодаря ти, Капризи. Благодаря.

— Не го споменавай — усмихна се американецът. — Нали така се казва в Англия, „не го споменавай“.

Младият мъж отново погледна сакото.

— Облечи го, полярна мечко.

Фийлд се върна в тоалетната, преоблече се и пак излезе. Колегата му подсвирна:

— Чакай само да видиш как ще ти се лепят курвите в „Маджестик“.

Заедно се качиха в асансьора. Фийлд започваше да се тревожи, че американецът ще остане с погрешно впечатление за парите. Изведнъж се запита дали не е твърде наивно да смята, че каквото и да било допълнение към заплатата му може да е законно и почтено.

— Кой би могъл да внесе пари на сметката ми без мое знание? Възможно ли е да е… официална премия?

— Някой от конспираторите.

— Значи не може да е специално допълнение от службата?

Капризи се усмихна:

— Не съм чувал за такива.

— Какво да направя?

— Нищо, докато някой не се опита да те вербува. Тогава там ще трябва да решаваш. Ако не желаеш да се замесваш, просто им откажи и предложи да върнеш парите, ако искат. Сигурен съм, че ще откажат.

— Кой ще се опита да ме вербува?

— Соренсън, Прокопиев, има голям избор. Доколкото знаем, системата им има строга йерархия. Дори да се присъединиш към тях, сигурно ще са ти нужни години, докато разбереш кой е главният, ако изобщо някога узнаеш.

Асансьорът спря. Капризи дръпна решетката и при тях се качиха неколцина униформени.

Когато се качиха в колата, Фийлд попита:

— Кой е откраднал доклада за отпечатъците?

— Някой от конспираторите. Няма значение кой.

— Грейнджър обаче е главният, нали?

— Това е само предположение, Фийлд.

— Да, но…

— Казах ти само какво мислим. Сам си вади изводите. — Капризи се наведе към шофьора. — Улица „Вагнер“ седемдесет.

Фийлд се загледа в едно момче, което упорито предлагаше вестници на минувачите. В краката му лежеше просяк, преструваше се на изпаднал в безсъзнание.

— Мислиш ли, че новият комисар ще е Маклауд?

Капризи го погледна, понечи да каже нещо, но явно се отказа и отговори само:

— Не знам. Времената са тежки за него.

— Тази сутрин изглеждаше разсеян.

— Лу вече е основният ни заподозрян. Ще се опитаме да го притиснем. Ако се уплаши, ще издърпа ушите на онези членове на Съвета, които са му задължени, каквито вероятно са повечето. Те ще поискат обяснения от Маклауд и затова той трябва да внимава. В Съвета обаче има и хора, които не желаят да търпят повече Лу. Затова ако Маклауд успее да го обуздае или още по-добре, да го разобличи, те ще застанат на негова страна. — Капризи се усмихна. — Той иска да отърве града от Лу, но ако сега се провали, това ще е краят му.

* * *

Фийлд мислеше, че отиват направо при Лу, но беше забравил безкрайната бюрокрация при връзките между отделните концесии. Трябваше да попълват документи, да пият кафе и тъй като бяха в жандармерията, да ядат кроасани.

Френският инспектор седеше с крака, вдигнати върху едно столче. Над главата му висеше снимка на някакво парижко кафе и друга на къща някъде в Индокитай. Главното управление на улица „Вагнер“ беше в стара колониална вила с пристройка в двора, само на неколкостотин метра от къщата на Лу. Вътре цареше същата спокойна атмосфера като в участъка в Малката Русия.

Инспекторът имаше изпито лице, но беше изключително разговорлив и им разказа как дошъл преди десет години от френски Индокитай, където първо живял в Сайгон, а после в Ханой. Изглеждаше уморен и скапан от жегата в този край на света.

Фийлд се почуди дали всеки в крайна сметка не се скапва от горещината. Дори с новия си лек костюм той се потеше обилно.

Инспекторът говореше английски със силен френски акцент и бавно ръкомахаше. Замълча едва когато един виетнамец донесе кафе.

— Таз’ момиче. Проститутка.

Капризи се приближи, като хвана чашата си с две ръце.

— Не е уличница.

— Елитна.

— Ами…

— Рускиня. — Инспекторът махна пренебрежително, сякаш това обясняваше всичко. — Знам. — Свали краката си, погледна документа на бюрото и пак ги вдигна на столчето. — Лу… Не в негов стил, не?

— Момичето е живяло в негов апартамент.

— Негова била? Той има много.

— Да, била е от контингента му.

— Той е алчен. Като китаец. — Инспекторът хвърли поглед към Чен. — Значи мислите, че той… нали знаете? Рани с нож. Много пъти… във вагина, казвате?

Той се намръщи.

— Да.

— И бил Лу, мислите?

— Подозираме, че поне знае кой е убиецът.

Капризи не беше докоснал кроасана си и Фийлд му го взе. Умираше от глад.

— Дали не е имало други… Имали ли сте подобни случаи? — попита американецът.

— Тук? — Инспекторът заръкомаха, сякаш да подчертае, че такова нещо е невъзможно да се случи на френска територия. — Не. — Замисли се отново. — Не.