Том Брадби
Господарят на дъжда (6)

5.

Слязоха в мазето, където беше Отделът по патоанатомия. В помещението имаше една-единствена ярка лампа и миришеше силно на формалин. Краус, с дълга бяла престилка, стоеше до Марецки.

Лена Орлова лежеше върху метална маса пред тях. От гърдите до под коленете бе покрита с бял чаршаф. Изглеждаше като заспала.

— Няма следи от насилие — каза руснакът.

— Няма сексуално насилие — поправи го Капризи.

— Смъртта е настъпила около един часа през нощта — заговори Краус с едва забележим немски акцент. — Когато съседката я намерила в един часа на обяд, са минали близо дванайсет часа.

— Няма ли следи от полово сношение? — попита американецът.

— Доколкото мога да определя, не.

— Защо е тогава това еротично бельо и белезниците?

Краус вдигна рамене. Кожата на Лена Орлова изглеждаше още по-бяла отколкото в апартамента.

— Било е някаква перверзна игра — измърмори Марецки. — Проституирала ли е?

— Още не сме сигурни с какво се е занимавала — обясни Капризи и се обърна към Фийлд.

На младежа му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че се очаква да каже нещо.

— Досието й е много кратко.

— Нищо чудно — измърмори колегата му.

— Била е танцьорка — продължи Фийлд. — Срещала се е с болшевики, но Капризи е прав, че имаме нужда от допълнителни разследвания, защото изглежда, че е от аристократично семейство.

— Добре — отсече Марецки, сякаш не му се занимаваше с това. — Както обикновено почти нищо не знаем. Танцьорката се уговаря с някой мъж за сексуален сеанс, или чрез Лу, или по друга линия. Кани го в апартамента… Някой не го ли е видял да влиза?

— Изпратих Чен да разпита — отвърна Капризи, — но сградата е на Лу и вероятно никой няма да признае, че е видял или чул нещо.

Руснакът продължи:

— Мъжът влиза. Тя се съблича по тези парцалки… — Втренчи се в Лена Орлова през очилата си. — Мисля, че всичко е било уточнено. Правилата на играта са известни. Всичко трябва да е по сценарий. Той я кара да облече точно тези дрехи. Може би са имали връзка или… уговорка и тя знае добре предпочитанията му. Той я заключва с белезници за леглото.

Колкото по-разпалено говореше Марецки, толкова по-силен ставаше акцентът му.

— После… Това е основното в тази извратена игра. Тя не е в състояние да се съпротивлява. Той запушва устата й. Сигурно има още. Основното обаче е, че тя е беззащитна. Напълно в негова власт.

— Значи са се познавали, така ли? — попита Капризи. — Който и да е убиецът, това не е бил първият им сеанс.

— Възможно е. Предполагам, че винаги са разигравали една и съща сцена с това бельо и белезниците, но навярно оргазмът е идвал с някакъв друг вид насилие.

Фийлд погледна лицето на Лена Орлова. По врата и раменете й не се виждаха синини, но той предполагаше, че е позволявала да я бият. Отново си представи Наташа Медведева, силните й ръце с побелели от стискане кокалчета. Тя би ли позволила някой да издевателства така над нея?

— Значи изключваме възможността за скарване, така ли? — попита Капризи. — Ревност? Свада между любовници?

— Възможно е, но да започнем с най-вероятните версии.

Тонът на Марецки беше трогателен. Фийлд подозираше, че руснакът нарочно използва този маниер, за да предразположи слушателите си.

— Все пак не вярваш да е било спор, нали? — настоя американецът.

Марецки кимна на патоанатома.

— Тежки прободни рани. Осемнайсет — каза Краус и вдигна пожълтелите си от никотин пръсти към устата си.

Дръпна чаршафа от трупа на Лена. Кръвта бе почистена и моравите петна около раните личаха ясно. На някои места имаше толкова много дупки, че кожата приличаше на дантела. Други — около половите органи — бяха разширени от много удари и приличаха на малки кратери.

Младият детектив се извърна. Капризи го погледна изненадано.

— Виждате ли? — продължи Краус и Фийлд се принуди отново да погледне трупа. — Убиецът е удрял като обезумял. Направил е корема и слабините на решето. — Пресегна се и пъхна дългия си хилав пръст в космите между краката на Лена. — Ето тук и в гърдите.

— Това не е моментен гняв — намеси се Марецки, — не е породен от несъгласие или ревност. Ако беше, щеше да има само една-две рани. Престъпникът щеше да се опомни, да си даде сметка, че е прекалил, и да спре. Не, това е заслепяваща ярост. Може да е на сексуална основа. Натрупвала се е дълго време. Връзката неизбежно е водела към този край, но бедната Лена не е подозирала. Това е кулминацията на насилието.

— Правил ли го е и преди? — попита Капризи.

— Може би.

— Може би или сигурно?

— Правил го е, почти съм убеден.

— Тук обаче не сме се сблъсквали с подобен случай.

— Ще проверя архивите. Свързахме се и с френската жандармерия. Дори с китайската полиция, макар че не очакваме особено съдействие.

* * *

Оставиха Краус и Марецки в моргата — и двамата бяха в известен смисъл създания на мрака, размишляваше Фийлд.

Качиха се в асансьора и Капризи дръпна металната решетка с безсилна ярост.

— Извинявам се за невежеството си, но всички ли танцьорки тук проституират? — попита Фийлд.

— Иди в някой бар и провери.

Американецът натисна копчетата за третия и четвъртия етаж. Облегна се на стената и изражението му се смекчи, придоби по-малко враждебен вид.

— Виж — продължи, — говори се, че средно на седмица по една рускиня се самоубива. Когато дойдат тук, те нямат нищо. Представи си да си израснал в огромна къща, с много слуги и с убеждението, че целият свят се върти около теб, и изведнъж… — Щракна с пръсти. — Всичко изчезва. Следват месеци, да не кажа години, изпълнени с ужас, докато бягаш през една огромна страна. После се озоваваш тук без пукната пара, без родители, които да те издържат. Как ще храниш братята и сестрите си? Как ще оцелееш? Ако не работиш нищо, ще останеш на улицата и ще умреш от глад.

Асансьорът сякаш едва се движеше, Фийлд се замисли за голямата къща, където бе израснала майка му, и срама след фалита на баща му.

— Някои преподават английски, музика, френски, руски. Много обикалят по кабаретата и си търсят кавалери за по долар на танц. Дали прекрачват границата? Може би. Зависи от настроението, от човека, от парите.

Спряха на третия етаж. Капризи затисна вратата с крак.

— Това са те. Французите ги наричат „лез антреньоз“. Момичета за забавление. Красиви тъжни жени, изпаднали в мизерия, която не са очаквали и може би няма да преживеят.

Капризи изгледа младия си колега.

— Опитай с някоя, Фийлд, и ще намразиш себе си.

След тези думи слезе и се отдалечи.

Фийлд запъна вратата с крак.

— Не знаех, че си женен.

Американецът спря и се обърна:

— Защо реши така?

— Видях снимката… помислих си…

— Не си навирай носа в чужди работи, Фийлд. Предупредих те.

— Защо трябваше Чен да те обуздава?

— Казах ти да не любопитстваш.

Двамата останаха втренчени един в друг.

— Какво искаш от мен? — попита Фийлд.

— Да вършиш онова, за което са те пратили. Води си записки. Докладвай на Грейнджър.

— Изпратен съм, за да помагам.

Американецът мрачно се усмихна:

— Кажи на Грейнджър, че си помогнал.

— Ами Лена Орлова?

— Какво за нея?

— Не трябва ли да разберем къде е работила, как е живяла, с кого е поддържала връзки, дали някой е видял убиеца?

— Това е моя работа.

— Не трябва ли да изоставим враждите между отделите в този случай?

— Питай Грейнджър.

По челото на Фийлд отново бе избила пот.

— Нямаш ми доверие, нали?

— Да.

— Защо?

— Нямам доверие на никого от бандата на Грейнджър.

— Това е глупаво. Нали сме колеги.

— Така ли мислиш? В такъв случай ти желая късмет, Дики.

— Не се дръж толкова надменно.

— От какъв зор?

— Може да съм новак, но не съм глупак.

— Ще го приема на честна дума, Дики.

Фийлд погледна Капризи в очите и се помъчи да прочете мислите му. Изведнъж осъзна, че за всички в този град той е чужденец и винаги ще остане такъв.

— Добре, Фийлд. Добре. Имам малко работа, но след два часа можеш да дойдеш и ще продължим този разговор.

Младият мъж смутено погледна часовника си.

— Да нямаш ангажимент? Важна среща в шанхайския клуб?

— Той ми е вуйчо.

Капризи понечи да коментира, но се разколеба и каза:

— Добре, утре сутрин. В девет часа, ако не ти е рано. Ще поговорим преди инструктажа в десет.

— Ами Лу?

Американецът се усмихна:

— По-полека, полярна мечко. Както казах, тук е Шанхай. Бързай бавно.

* * *

Когато Фийлд почука на вратата на шефа си, Грейнджър говореше по телефона, но извика:

— Влез.

Младежът застана смутено пред него и се постара да си придаде вид, че не подслушва. Инспекторът се уговаряше със съпругата си да отидат на кино. Предложи й да гледат „Паднали жени“ и се усмихна на Фийлд.

Кабинетът беше малък. Зад стола на началника имаше етажерка с книги с кожени подвързии. Видя и черно-бяла снимка на привлекателна тъмнокоса жена.

— Довиждане, любов моя — завърши Грейнджър и затвори телефона.

Извади цигара от сребърната си табакера и кибрит от джоба на сакото си. Посочи едно кожено кресло в ъгъла:

— Седни.

— Не искам да ви притеснявам, сър. Само ако може да взема досието на Лу Хуан.

Инспекторът се намръщи:

— Защо го искаш от мен?

— Казаха ми, че е при вас.

— Дани ли ти каза?

— Да, мислеше, че вие сте го взели.

— Мамка му. Не помня такова нещо.

Грейнджър дръпна от цигарата си и бавно издиша дима, като облегна глава на етажерката отзад.

— Биърс е такъв педант.

Димът бавно се разсея около вентилатора на тавана. Фийлд си даде сметка, че Грейнджър е от хората, които няма начин да не харесваш. Когато не са пред теб, те обхващат съмнения, но видиш ли топлото им изражение, веднага си готов да направиш всичко за тях.

— Извинете за безпокойството, сър.

Началникът се изправи и хвърли цигарата в металното кошче в ъгъла. Заобиколи бюрото и постави тежката си ръка върху рамото му.

— Не се колебай да ме потърсиш, ако имаш нужда от помощ. — Изпрати го до вратата. — Трябва някой път да дойдеш у нас на вечеря. Каролайн обожава да е в компанията на млади мъже.

— Слушам, сър.

Грейнджър взе нова цигара и я запали. Издиша облак дим към тавана, после предложи на Фийлд, но той отказа.

— Как ти се струва градът?

— Вълнуващ. Понякога потискащ.

— Ще свикнеш. — Инспекторът разпери широко ръка. — Това е най-страхотният град на света.

— По-хубав от Дъблин?

— Мамка му! — ухили се Грейнджър; върна се на мястото си и седна. — Работата сигурно е скучна за теб, но ще ти намерим и нещо по-интересно… Готвят ли се за мача в сряда?

— Да.

Началникът размаха предупредително цигарата си:

— Слушай, трябва да внимаваш с онзи дребосък Капризи. Той е най-опасният им защитник. Беше некадърник, но бързо се научи и е добър.

— Ще го имам предвид.

— Добре. Ако друго не помогне, счупи му крака преди мача. Имаш ли свободно време? За вечерята имам предвид.

Грейнджър се усмихна и Фийлд му отвърна със същото.

— Непрекъснато съм зает, но ще намеря време, когато е удобно на жена ви.

Грейнджър кимна. Щом Фийлд пристъпи към вратата, началникът попита:

— За какво ти е досието на Лу?

— Ами… за информация.

Американецът присви очи:

— Ясно.

Фийлд безшумно затвори вратата и се върна на бюрото си в ъгъла. Наближаваше шест часът. Помещението беше празно; столът на Ян бе прибран под бюрото й. Той реши въпреки жегата да се разходи пеша до „Бънд“. Така щеше да убие петнайсет-двайсет минути преди срещата с Джефри. Смокингът му (смокингът на баща му) висеше на закачалката в ъгъла.

Седна зад бюрото си; все още стискаше под мишница кафявите папки, които беше взел от Архива, и писмото, което бе забравил да пусне. Върху горното досие с молив бе изписано името на Лу Хуан, буквите бяха избелели. Отпред имаше съдържание, напечатано на машина, а отгоре Грейнджър беше допълнил с молив:

За МИ 6. Копие до Държавния департамент, Вашингтон. 12 януари 1926 г.

Лу Хуан е главатар на прочутата Зелена банда в Шанхай, най-могъщата триада, чието влияние се чувства дори в Международното селище и Френската концесия, особено в последно време. Живее на улица „Вагнер“ номер 3 в къща с многобройна охрана и наложници. По наша преценка сподвижниците му са 20 000 — въоръжени мъже, готови да изпълнят всяка негова заповед. Това е над два пъти повече от броя на всички войници и полицаи в Селището, дори ако включим администрацията. Вече сме изразили становището си по този въпрос и не смятаме да го повтаряме тук.

Лу е роден в Гаокяо в Путон. Детството и младостта му са забулени в мистерия, но общото мнение е, че произхожда от бедно семейство. Преселват се в Шанхай както много други, за да търсят прехрана, но намират само мизерия и болести. Майката на Лу умира още първата година след идването им, когато той е дете (на пет-шест години според преценката ни). Баща му се жени повторно на следващата година за жена от околността на същото градче, но скоро след това също умира. Мащехата на Лу се връща в родното си село, но е отвлечена от разбойници. Седем или осемгодишният Лу остава съвсем сам.

Връща се в Шанхай и започва да си изкарва прехраната с дребни кражби; после е приет в Зелената банда и се издига до неин главатар с помощта на хитрост и безскрупулност, уникални дори за една от най-жестоките организации в света. През 1923 г. унищожава Червената банда и сега е неоспорим господар на престъпния свят в района на Шанхай. Той вероятно е и най-влиятелният човек в цял Китай.

Основен източник на приходи за Зелената банда е нелегалният внос на опиум от Индия, който според наши оценки носи няколко милиона долара годишно. Лу контролира разпространението и търговията му на всички нива, а също управлява проституцията в целия град. Има тесни връзки с влиятелни функционери във Френската концесия (от дипломатически съображения не назоваваме имена).

През последните години Лу полага големи усилия да се представи като почтен и уважаван член на обществото, като закупува фирми, действащи „на открито“, дарява пари за благотворителни цели и редовно дава интервюта за светската хроника на „Норт Чайна Дейли Нюз“. Приемането му в иначе консервативното висше общество отчасти се дължи на засилващото се чувство за несигурност в Международното селище в резултат от общата анархия, обхванала страната. Както вече съм споменавал, има силни страхове, че комунистите, контролиращи вече Юга, скоро ще завладеят цял Китай. Някои висши функционери смятат, че Лу ще изиграе важна роля за запазването на Селището и Френската концесия („Алабама“ и „Шефийлд“ пристигнаха днес и ще напомнят на китайците за последствията, които може да има всеки враждебен акт от тяхна страна).

Както се споменава в предишните ни доклади, ние също установихме контакти с Лу, без, разбира се, да намаляваме натиска за прекратяване на престъпната му дейност. От срещите става ясно, че той е яростен противник на съветския болшевизъм. На няколко пъти ни дава полезна информация за Михаил Бородин и други комунистически агенти, които се опитват да извършат революция в Селището, поддържат комунистическите войски на юг и работят под прикритие в съветското консулство (вж. справката за дейността на съв. конс. и Коминтерна от 11 декември 1925 г.).

Отдолу Грейнджър бе добавил с молив: „Комунистите настъпват. Обединение на Китай? Договор с дявола?“

В папката бяха събрани много изрезки от вестници с подробности за благотворителните и законните начинания на Лу. В една статия имаше негова снимка, на която даваше чек на възрастна жена на някакво благотворително събиране на шанхайското земеделско дружество. Беше шишко с дълго копринено сако и подаваше с дебелата си ръка чека към фотоапарата. На друга снимка се виждаше как прави дарение за сиропиталището „Сестри на милосърдието“.

Фийлд затвори папката и забарабани с пръсти по корицата й. Досието беше едва от началото на годината и той се почуди какво пише в онова, което е у Грейнджър.

Отвори досието на Наташа Медведева. Изпитваше смесица от тревога и възбуда. На единствения лист бе прикачена лоша паспортна снимка. Информацията беше оскъдна като в досието на Лена Орлова.

Наташа Медведева живее на последния етаж на кооперация „Щастливи времена“ на улица „Фучоу“. Родена е в Казан и е пристигнала в Шанхай през Владивосток на 12 януари 1920 г. Сподвижница на Михаил Бородин.

Отдолу имаше само списък с дати и часове на посещенията й в редакцията на „Нов шанхайски живот“. Сведенията явно идваха от информатор, защото до всяка дата някой (вероятно Прокопиев) бе записал: „няма съществени изказвания“. Бяха споменати и седем случая, когато посещавала съветското консулство, два пъти късно през нощта.

Фийлд взе молива си и потупа с него по листа. Наташа Медведева бе уязвима като Лена Орлова. Руснаците не се ползваха с правото да бъдат съдени по законите на собствената си страна, затова всички, които „разпалваха революция“, биваха изправяни пред смесените съдилища, после ги откарваха в китайския град, където местните главатари се разправяха безмилостно с тях. Това бе сполетяло само преди месец един унгарец. Съдиха го, обявиха го за виновен и го „изпратиха в затвора“, но близките му още не можеха да го открият.

Фийлд взе досието на Лена Орлова и го постави до другото. Двете жени бяха от един град и бяха посещавали едни и същи заседания на „Нов шанхайски живот“.

Той погледна часовника си, вече закъсняваше.