Том Брадби
Господарят на дъжда (15)

14.

Капризи накара шофьора да мине по нанкинското шосе и да го изчака пред магазина „Уинг он“.

Когато американецът слезе от колата, Фийлд смъкна стъклото с няколко сантиметра. Съблече сакото си, разхлаби вратовръзката, разкопча горното копче на ризата си и отлепи плата от тялото си, за да може кожата му да се поизсуши. Свали кобура си и го остави на седалката, после избърса челото си с кърпичка.

— Горещо — усмихна се шофьорът.

— Да.

Фийлд се запита на колко ли години е китаецът. Средната продължителност на живота в Китай бе едва двайсет и седем години и хората бързо се състаряваха.

— Лято… горещо!

Фийлд красноречиво си повя с ръка. Извади цигарите си и слезе.

Флагчетата над него леко се полюшнаха от течението на два разминаващи се трамвая, но иначе времето беше тихо. От магазина излезе закръглена жена на средна възраст с няколко кутии в ръце и тръгна към лъскав буик. Шофьорът слезе и й отвори задната врата. Отвътре изскочи малък пекинез, започна да лае и да подскача около краката на господарката си, докато тя се настаняваше на кремавата кожена седалка.

Дребна китайка с бебе в ръце се приближи да проси. Шофьорът я блъсна на земята, изруга грубо и плю.

Фийлд остана безучастен, не искаше да си навлича неприятности. Просякинята се оттегли при вратата на магазина.

Изглеждаше, че е сама, което не беше много обичайно, затова младият мъж се приближи и пъхна една доларова монета в ръката й. Тя беше млада, очите й — безизразни. В следващия миг той забеляза, че бебето в ръцете й е мъртво.

Фийлд се върна при колата. Задъхваше се. Хвърли цигарата и отново се качи, сякаш търсеше скривалище. Облегна се на прозореца и затвори очи.

Капризи отвори вратата и се качи. Носеше кафяв хартиен плик.

— Управлението — каза на шофьора и го потупа по рамото.

— Намери ли онова, което търсеше? — попита го Фийлд.

— Да. Когато се приберем, провери дали Сергей има досие. — Погледна Фийлд в очите. — Виж, за преди малко… Разбирам, че баща ти е биел майка ти, и съжалявам, но Лена е била проститутка.

— Значи няма смисъл да се занимаваме, така ли?

— Не съм казал такова нещо. Просто не го приемай толкова присърце.

Фийлд се загледа през прозореца.

— Ти също го приемаш присърце.

— Не е същото. Ти така стискаше юмруци, сякаш беше готов да извиеш врата на онова нищожество. Ако приемаш всичко толкова лично, няма да оцелееш в този град.

* * *

Сергей Станиславович имаше досие. Също като Лена и Наташа той бе от Казан и беше посещавал срещите в „Нов шанхайски живот“.

Фийлд преглеждаше досието, когато Прокопиев влезе и му кимна. Обърна се към Дани:

— Досието на Лентов.

Фийлд забеляза, че колегата му не носи никакъв документ.

Прокопиев се опря на бюрото и кръстоса крака. Носеше високи черни кожени ботуши, които явно бяха обичайни за казашките офицери, какъвто твърдеше, че е бил. Фийлд вече се съмняваше във всичко.

— Къде си се научил да се биеш така? — попита руснакът.

— В училище.

— Ударът ти е като на професионален боксьор.

— Боксирал съм се.

Прокопиев се засмя:

— Стой далеч от Соренсън. Чейнето още не му е минало. Как е курвата?

— Все така мъртва.

— Приеми действителността, Фийлд. Това е съдбата на рускинчетата. Чукат ги и после им теглят ножа.

— Не говориш като казашки офицер.

Прокопиев не отговори, Фийлд остави досието на бюрото.

— Станиславович. — Прокопиев изцъка с език. — Това нищожество. Подозираш ли го?

— Не.

— Приеми, че го е извършил някой разгневен клиент.

— Защото е била проститутка или защото е била рускиня?

Прокопиев го изгледа мрачно:

— Защото няма значение.

— Ами ако е имало други убийства? Ако ще има още?

Руснакът се наведе и Фийлд усети миризмата на водка:

— Нали знаеш поговорката: на каквото си постелеш, на такова ще легнеш. — Той се изсмя. — На каквото си постелеш, на такова ще те чукат.

Фийлд усещаше, че Прокопиев го предизвиква, и реши да не се хваща на въдицата. Излезе от стаята, като устоя на изкушението да затръшне вратата. Когато слезе на първия етаж, където очакваше да намери Чен, вече се беше овладял.

Долу дежурният регистрираше две китайки с оскъдно облекло.

Капризи и Чен разговаряха до входа на тоалетната в дъното на главното помещение. Когато Фийлд се приближи, му кимнаха. На една пейка до тях бяха нахвърляни цивилни дрехи, а по земята се търкаляха дървени палки. Всяка имаше кожена каишка, макар че повечето бяха счупени. Върху металните шкафчета в ъгъла бяха оставени четири автомата и два стоманени шлема.

Помещението миришеше и изглеждаше като съблекалнята на консервативния пансион в Йоркшир, където бе учил Фийлд.

Чен им кимна да го последват в тоалетната, затвори вратата, провери всички кабинки и се оттегли в дъното на помещението. Слънцето огряваше лицето му през прозореца.

Фийлд се замисли, че много хора биха определили китаеца като красив. Имаше квадратна челюст, къса черна коса и решителен поглед.

Чен докосна ушите си, за да им подскаже защо са тук, и отговори:

— Един от съседите в отсрещната кооперация. Стар китаец, който живее сам и страда от безсъние. Около четири часа сутринта видял черна кола, вероятно шевролет. От нея слезли няколко телохранители, но старецът не видял кой влиза в блока. Било тъмно и колата му пречела. След един час посетителят си тръгнал. Наташа се била прибрала около три часа.

— Както сама каза — отбеляза Капризи.

— Лена е била вътре през цялото време.

— Други посетители?

— Не знае. Не стои постоянно на прозореца. Когато се отегчава, зяпа улицата… особено „Щастливи времена“. Знае, че момичетата са на Лу.

— Не е ли видял другиго?

— Не, поне така твърди.

Капризи се намръщи:

— Да, но четири часа? Според Краус смъртта е настъпила около един, ако не и по-рано.

— Може би Краус греши.

Капризи удари с юмрук един от умивалниците.

— Прокопиев ме проследи, когато отивах.

Бръчките по челото му станаха по-дълбоки.

— За глупак ли ме мисли? — добави Чен.

— Проследи ли те?

— Оттук. Отидох пеша по „Фучоу“ и той вървеше след мен. Открояваше се в тълпата.

— Дали не е искал да го видиш?

— Нямам представа.

— Добре — измърмори Капризи, — намирисва ми на същите неприятности както с пушалните на опиум. Отсега нататък, когато напускаме тази сграда, трябва да сме винаги заедно и въоръжени.

Вратата се отвори и един униформен китаец влезе. Беше млад и кимна с уважение на Чен.

* * *

Капризи изведе Фийлд при колата, но не му каза къде отиват. Минаха през Френската концесия, спряха в покрайнините на китайския град и продължиха пеша. Жегата беше понамаляла, но още не беше притъмняло. Във въздуха се носеше прах, вдигнат от хилядите минувачи.

Завиха по тясна уличка покрай магазинчета с дърворезби по щорите и хартиени фенери, които още не светеха. Отнякъде звучеше флейта, а напред няколко деца играеха в калта. От миризмата на човешки изпражнения на Фийлд му се доповръща.

Влязоха в шивашка работилница. Всяко свободно място бе запълнено. По средата на квадратна маса стоеше дървен манекен. На едната стена имаше огледало и празно място колкото за прав човек. Капризи се усмихна:

— Това е най-добрият шивач в Шанхай.

— Ама…

— Искам да ти направя подарък. Можеш да ми се издължиш по-късно.

Старият шивач се усмихна и взе метъра си. Едно чираче също се приближи и Фийлд позволи да му вземат мярка, докато Капризи говореше бързо на китайски. Младежът осъзна колко малко опит има с местните извън полицейското си ежедневие и жилището си на улица „Картър“. Възхищаваше се от лекотата, с която разговаряше Капризи.

— Пита дали всичките ми приятели са толкова високи — обясни американецът.

— Това го разбрах.

— Пита за Лу.

— Чух, че споменава името му.

— Казва, че хората на Лу се хвалели, че контролират цялата шанхайска полиция. Аз му казах, че скоро ще бъдат неприятно изненадани.

Старецът притисна грубо метъра в слабините на Фийлд и раздразнено го побутна, когато младежът не разбра, че трябва да се завърти. След това извади един каталог с рисунки на дрехи и го разлисти. Посочи онази, която смяташе за най-подходяща.

— Обясних му, че ти трябва за лятото.

— Изглежда чудесно.

Смутен от щедростта на Капризи и грубостта на шивача, Фийлд изпита голямо облекчение, когато излязоха. Изчака на улицата, докато американецът се уговаряше с шивача.

— Ще стане след два дни — заяви Капризи, когато излезе.

— Благодаря.

— Няма защо.

— Не, има…

— Обичам да връщам добрите жестове.

Фийлд го изгледа неразбиращо.

— Харесвам, когато партньорът ми умее да се бие.

Младежът се усмихна.

— На следващата пряка има чайна — каза американецът.

Прекрачиха един легнал по очи просяк и продължиха до сграда с нисък вход и преддверие с тъмна дървена ламперия. Чайната имаше изглед към малка, но красива градинка с леко ромолящо фонтанче. Настаниха се на една маса и Капризи поръча.

— Сигурно не идваш за пръв път — отбеляза Фийлд.

— Идвал съм няколко пъти.

— Имаш ли приятели китайци?

— Няколко. — Капризи го изгледа изпитателно. — Ще свикнеш, Фийлд. Нямам предвид само езика. — Докосна челото си. — Трябва ти желание да разбереш тези хора, което не се удава на повечето чужденци.

— Бедността не те ли дразни?

— Разбира се.

— Тревожа се, че не ме дразни достатъчно.

— Навсякъде има бедност.

— Да, но тук е стигнала до крайност. — Фийлд се наведе напред. — Въпреки това тя не ме отвращава. Този град продължава да ме възхищава. Не ме отблъсква и това ме кара да се чувствам виновен.

— Ще свикнеш.

— Защо си още тук?

Капризи всмукна от цигарата си.

— Чувствам този град като свой дом.

— Вече не съм сигурен, че разбирам какво означава тази дума.

Американецът нищо не каза.

— Не искаш ли да се върнеш в Чикаго?

Капризи поклати глава.

— Никога ли?

— Вероятно.

— Нямаш ли близки там?

Капризи стисна зъби.

— Извинявай, не исках…

— Няма нищо. Просто не обичам да говоря за миналото си.

— Разбирам. — След няколко секунди Фийлд добави: — Аз също.

Намръщеният келнер донесе поръчката. Остави един червено-златист чайник по средата на масата и по една чашка с чинийка пред двамата мъже.

— Виждаш ли? — каза Капризи, когато китаецът се отдалечи. — Ние сме чужденци. Винаги ще си останем такива.

Започна да налива чай.

— Струва ми се, че тук всеки бяга от нещо — сподели Фийлд.

— Освен онези, които не могат.

Англичанинът се намръщи.

— Например руснаците. Момичето, което зяпаш толкова захласнато. — Младежът се изчерви и Капризи се усмихна. — Тя живее в златен кафез. Може да има всичко, но е затворничка.

— Сигурно…

— Къде могат да отидат? Без виза. Без паспорт. Те вече нямат дом, въпреки че са си въобразявали, че светът, в който живеят, ще съществува вечно. — Капризи замълча; след известно време добави: — Твърдиш, че им съчувстваш, полярна мечко, но според мен двамата с теб никога няма да можем да ги разберем.