Том Брадби
Господарят на дъжда (3)

2.

Фийлд беше доволен, че ще се махне от стаята. Излезе в коридора и си отдъхна. Отново избърса потта от челото си и съжали, че не може да си позволи тънък костюм като Капризи. Благодарен беше на баща си за този, който носеше, но дрехата бе предвидена за йоркширските зими, не за задушното китайско лято.

Почука на съседния апартамент. В петте минути, които бяха прекарали на местопрестъплението, крушката в коридора бе изгоряла.

Отвътре се чу шум, но никой не отвори, затова той отново потропа.

През светлия процеп под вратата премина сянка, после вратата внезапно се отвори.

Домакинята стоеше отпуснала цялата си тежест на единия си крак; на светлината от прозореца отзад бедрата й прозираха през лекия памучен халат.

Фийлд не видя ясно лицето й и отстъпи една крачка.

— Шанхайска полиция.

— Очевидно е.

Беше висока, не колкото него, но близо метър и осемдесет. Буйната й тъмна коса се спускаше върху раменете и стигаше до гърдите й. Халатът й бе стегнат и подчертаваше красивите форми на тялото й. Носът й беше малък, страните — закръглени. Те придаваха на лицето й добродушно изражение, въпреки че жената се мръщеше. Най-удивителна обаче бе кожата й — мургава и гладка. В сравнение с нея тази на Фийлд изглеждаше бяла като алабастър.

— Може ли да вляза?

— Защо?

Той се покашля и се опита да се усмихне.

— Ще бъде по-удобно, отколкото ако стоим в коридора.

— По-удобно за вас или за мен?

Тя говореше добър английски, със съвсем слаб руски акцент.

— Ще ви отнема само няколко минути.

— Не съм облечена, инспекторе.

— Няма да ви гледам — обеща той със сериозно изражение. — И не съм инспектор.

Устните й трепнаха в лека усмивка.

— Виждам.

Тя се отдръпна и го пусна да влезе.

Апартаментът беше същият като съседния. На пода имаше килим. От двете страни на ниска китайска масичка бяха поставени две износени кресла. По стените имаше картини — несъвършени руски пейзажи с гъсти маслени бои, огледало и също както в стаята на Лена Орлова — етажерка, но поне с два пъти повече книги и снимки.

Фийлд излезе на балкона и погледна към хиподрума, където препускаха коне. По улицата изтрака трамвай и часовникът на Клуба по езда удари два пъти; той прозвуча ясно въпреки далечния вой на полицейски сирени.

— Много хубаво — отбеляза Фийлд.

Жената стоеше в средата на стаята и го наблюдаваше внимателно, макар и не толкова враждебно като в началото. А може би така му се струваше. Беше жилава жена, вените и мускулите на ръцете й изпъкваха. Той се запита как е попаднала тук, как изкарва прехраната си и изпита необяснима тревога за съдбата й. Всеки говореше за белогвардейските семейства и прогонването им от родината, но досега изпитанията, на които бяха подложени, му се бяха стрували нереални.

Той се приближи до етажерката и забеляза снимка, подобна на тази, която беше видял в апартамента на Лена Орлова. Бащата също бе с униформа, но позираше пред по-скромна къща, без жена и само с две деца — почти еднакви момичета с бели рокли и черни коси и смутено усмихнати пред фотоапарата. Тримата се държаха за ръце, което говореше за голяма обич между баща и дъщери. По-голямото момиче бе прегърнало сестричето си, сякаш да го защити. Фийлд отново се замисли за жестоката съдба на Лена Орлова и щастливото й минало. Чувстваше се като натрапник. Той се изкашля и махна към книгите:

— Сигурно четете много.

— Баща ми казваше, че всеки трябва да прочете „Ана Каренина“.

— Мъдра мисъл. — Той отново прочисти гърлото си; беше пресъхнало. — Съжалявам. Вие ли намерихте трупа?

— Да.

— Как?

Тя присви очи:

— В какъв смисъл „как“?

— Ами… защо отидохте у госпожица Орлова?

Тя ядосано тръсна глава:

— Отидох да я помоля за чаша мляко, но тя не отваряше.

— Как влязохте?

— Вратата беше открехната.

— Имаше ли навик да я оставя така?

— Нямам представа.

— Значи не се познавахте добре, така ли?

— Не много.

— Какво означава „не много“.

— Означава „не“.

— Не бяхте ли приятелки?

Тя го изгледа втренчено; беше скръстила ръце на гърдите си и стискаше раменете си.

— Поздравявахме се, само толкова.

Фийлд погледна книгите и снимките.

— Странно. Двете сте съседки, имате еднакви съдби, сами сте в този град, а не се познавате.

— Ако ви се струва странно, господине, значи нищо не разбирате.

Той се опита да скрие смущението си, като отново погледна семейната снимка. Разбира се, двете жени, произхождащи от знатни фамилии, можеха да имат безброй причини да не се сближат.

Отвори бележника си и извади от горния джоб на сакото си старата писалка на баща си.

— Съжалявам.

— За какво съжалявате? — попита тя и седна с наведена глава.

— Не искам да ви отнемам много време. Може ли просто да запиша името ви?

— Вашето какво е?

Тя отново се усмихна леко, вече не изглеждаше толкова беззащитна.

— Ричард Фийлд. — Махна с писалката. — Ще ми кажете ли вашето?

— Медведева.

Гласът й бе хриплив като на певица, работила твърде дълго в задимени кабарета.

— Ами малкото?

— Едва ли е уместно да преминаваме на малки имена.

Фийлд не можеше да реши дали кокетничи, или го дразни.

— Наташа. Наташа Медведева.

— Открили сте трупа преди около час.

— Да.

Жената се размърда в креслото, халатът се разтвори и гърдите й леко се разголиха. Медведева проследи погледа му и той се изчерви като рак.

— Отишли сте да помолите за малко мляко, така ли?

— Беше ми свършило.

— Почукахте и тя не се обади.

— Точно така, господине.

— След като никой не ви отвори, вие влязохте.

— Преди малко ви казах.

— Извинявайте. Може би съм твърде глупав. Отидохте да помолите за малко мляко, почукахте, никой не ви отвори и вие… какво направихте? — Тъй като тя мълчеше, той добави: — Просто ми се струва по-логично, ако не сте се познавали добре, да се върнете тук.

Наташа го гледаше, сякаш беше най-глупавият мъж в света.

— Вратата беше отворена.

— Затова влязохте да си вземете млякото сама.

Тя пак не отговори.

— Какво стана после?

— Намерих трупа.

Фийлд спря да пише.

— Как стана това?

— Инспекторе, мисля, че вече достатъчно…

— Не съм инспектор.

Тя въздъхна:

— Не, ами…

— Миризмата ли ви привлече?

Тя се намръщи с отвращение.

— Просто не разбирам как сте се озовали в спалнята, след като кухнята е от другата страна на хола — изтъкна Фийлд. — Разположението е същото като във вашия апартамент.

Наташа Медведева се втренчи в него и той я погледна в очите. Нямаше представа какво вижда в тях. Може би презрение. Вероятно нямаше да й е трудно да измисли правдоподобна лъжа, но тя не си направи този труд.

Младият детектив несъзнателно отмести очи към снимките и една от тях привлече вниманието му. Наташа стоеше на дансинга на някакъв нощен клуб, носеше тясна рокля с дълбоко деколте и дългата й коса се спускаше върху раменете точно както сега; изражението й беше безстрастно. Жената до нея беше силно гримирана, но имаше открито, добродушно лице и се усмихваше.

Фийлд взе снимката и посочи втората жена.

— Това е Лена Орлова.

Наташа Медведева поклати глава:

— Не, това е друга приятелка. — Наведе глава и косата се спусна пред лицето й. — О, божичко!

Той не знаеше как да реагира. Затвори бележника и го прибра в джоба си.

— Съжалявам, госпожице Медведева. Мога ли да ви помогна с нещо?

Тя мълчаливо събра косата си.

— Нищо ли не мога да направя за вас?

Тя го погледна:

— Можете да ме оставите на мира.

В очите й забеляза само досада и враждебност.

— Разбира се. Благодаря за помощта.

— За мен беше удоволствие.

— Съмнявам се.

Той излезе и безшумно затвори вратата след себе си. Пое си дълбоко въздух, постоя за миг, после се върна в апартамента с ужасната сцена.

Капризи стоеше до плъзгащата се остъклена врата в хола и гледаше към хиподрума. Когато Фийлд влезе, той се обърна и каза:

— Чен беше на долния етаж. Там живеят две семейства, които в момента са в Ню Йорк. След малко ще разпитаме портиера. Според Чен тези апартаменти са собственост на Лу Хуан, по прякор Сипаничавия.

Фийлд кимна:

— Ясно.

— Така ли?

— Да.

— Разбираш ли?

— Да. Значи… и двете жени са собственост на Лу.

Младият мъж се опита да скрие смущението си от тази новина и спомена за Наташа Медведева с белия й халат. Защо не беше облечена, след като минаваше обяд?

— Оръжието на убийството липсва — продължи Капризи. — На белезниците няма отпечатъци, значи… — Той се обърна към Фийлд и се вгледа в него, сякаш беше прозрачен. — Някой е почистил след убийството. Какво ти каза съседката?

Макар че го попита, личеше, че се досеща за отговора.

— Нищо съществено — отвърна Фийлд.

Капризи отново се обърна към прозореца и се загледа в часовниковата кула.

— Мамка му.

Марецки излезе от спалнята, като примигваше често зад малките кръгли очила. Косата му бе по-дълга и по-рошава от последния път, когато беше инструктирал новите служители. Като бивш професор по философия в Санкт Петербург той се ползваше с уважението на детективите, мнозинството от които нито бяха завършили висше образование, нито имаха вид на интелектуалци. Също като Фийлд, и той се потеше в дебелото си сако. Както винаги носеше яркожълта вратовръзка, но днес тя само подчертаваше тъмночервения цвят на бузите му. Руснакът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се пръсне.

Застана разкрачен между двамата детективи и измърмори:

— Странна работа.

— Какво му е странното? — подкани го Капризи, когато стана ясно, че трябва да му вади думите насила.

Марецки се приближи до прозореца и отговори със съвсем лек руски акцент като този на Наташа:

— Тя е по еротично бельо. Завързана е за леглото, за да не може да мърда, но въпреки многото кръв няма следи от борба.

— Какво означава това?

— По това ли си е падала? — започна Марецки и погледна снимките на етажерката. — Белезниците. Бельото. Или е задоволявала сексуалните фантазии на някой мъж? Мъж, когото е обичала или е обслужвала.

— Имало ли е скарване, скандал между любовници? Може би той я е завързал и тогава са се скарали.

— Не. Това е нещо по-дълбоко, някакъв необуздан бяс. Виж трупа. Това е омраза към всички жени, не просто към Лена Орлова.

Фийлд се замисли за обезпокоителното изражение на удоволствие върху лицето на жертвата. Би трябвало на него да се чете ужас.

— Чен ми каза, че този и съседният апартамент са собственост на Сипаничавия Лу.

— Тя очевидно е, така да се каже… елитна.

— Любовница на Лу?

— Възможно е, но може да я е използвал и за друго.

— Да я дава под наем?

Марецки вдигна рамене:

— Може би като подарък за приятели.

Фийлд не можеше да си представи Наташа Медведева да робува на някого.

— Това е зверско убийство — добави руснакът и се отправи към вратата. — По-късно ще го обсъждаме.

— Имало ли е подобен случай? — попита Капризи.

— Не си спомням. Ще проверя и във френската полиция.

Няколко минути стояха мълчаливо. Накрая Капризи каза:

— Провери тази стая. Аз ще се заема с останалите.

— Нещо определено ли търсим?

— Използвай главата си.

Американецът влезе в кухнята и започна да тропа с шкафовете. Фийлд отиде при грамофона, свали го на пода и отвори раклата. Беше празна. Приближи се до етажерката и взе тънък фотоалбум с кожена подвързия. Снимките бяха подобни на наредените по полиците, свидетелства за един унищожен свят. Това беше хроника на живота на Лена Орлова, преди революцията да я прогони от Русия, и Фийлд ясно виждаше колко е било болезнено за нея.

Снимките показваха семейна идилия: голяма къща, езеро, вила, лодка, строг баща и винаги усмихната майка. Фийлд беше чел, че само богатите руски аристократи успели да избягат в Европа, но Орлови явно не са изпитвали нужда от пари. Как се бяха озовали тук?

Последната снимка в албума беше на момиченце. Вероятно това беше Лена, с куче и някаква жена, сигурно бавачката. Бяха застанали пред къщата, а зад тях се виждаха няколко куфара. Това ли е бил краят, заминаването?

Фийлд затвори албума и го върна на мястото му. Запита се какво е станало с братята и другата сестра. Може би всички бяха загинали.

До албума имаше дебела книга с кожена подвързия. Приличаше на Библия. Той я взе и я разтвори. Имаше голяма дупка, изрязана в страниците, и там беше скрит малък бележник.

Лена Орлова си бе водила записки с изящен почерк. На всеки ред имаше дата, име на кораб (поне така предполагаше Фийлд) и дестинация. Последният запис бе: „26 юни, Саратога — Ливърпул“.

След една седмица.

Не всички дестинации бяха във Великобритания. Имаше кораби за Амстердам, Бордо, Кале и Кил. Не се споменаваше какво превозват, нито защо са в този списък.

На края на последната страница пишеше: „Плащанията са във ведомост две.“

Капризи отново влезе и Фийлд му показа дебелата книга и бележника. Американецът погледна списъка.

— Къде го намери?

— На етажерката.

— Пратки.

— Да, но на какво? Свързани ли са с Лу?

— Сигурно е имало причина да крие бележника. Какви са тези „плащания във ведомост две“?

Чуха се бързи стъпки по стълбите навън. След секунда Чен се втурна в апартамента и изкрещя:

— Отведоха портиера!