Том Брадби
Господарят на дъжда (50)

49.

В кухнята на Катя проблесна свещ. Вратата се отвори. Луната светеше ярко и в градината имаше само единични сенки. Наблизо залая куче и скоро му отговориха и други.

Фийлд отново потропа.

— Иван, Катя, аз съм. Моля ви, трябва да говоря с нея.

Иван отвори. Беше изгасил свещта и лицето му изглеждаше призрачно на лунната светлина.

— Трябва да я открия.

— Не е тук.

— Къде е?

Иван не отговори.

— Дадоха ми ултиматум. Трябва да я намеря бързо.

— Отиде си.

— В апартамента ли?

— Не.

— Къде тогава? Катя тук ли е? — Фийлд чу шумолене и видя силуета на жената отзад. — Катя, за бога, помогнете ми!

— Не е тук — каза тя. — Не знаем къде е.

Фийлд рязко блъсна вратата. Иван залитна назад. Катя стоеше до печката под една полица с тенджери. По лицата им се четеше страх.

— Знам, че е тук — настоя младият мъж, но по израженията им веднага разбра, че не е прав. — Къде е?

— Не знаем — отвърна отчаяно Катя.

— Къде е детето? Моля ви, нямаме време.

Жената притисна ръце до гърдите си с жест на човек, който живее в постоянен страх.

— До утре на обяд трябва да напусна града. Това е нейният шанс… кажете й. Последна възможност. За нея и за детето. Иначе и двамата ще умрат тук, знаете го. Кажете й, че на разсъмване ще я чакам на гробището. Ако не иска да дойде с мен, ще го приема.

Фийлд отстъпи. Те бавно затвориха вратата, без да му отговорят. Той остана няколко минути в мрака с надеждата, че тя ще се появи.

* * *

Лампите над предната веранда на къщата на „Крейн“ не светеха, но Фийлд не знаеше къде другаде да отиде. Позвъни.

Мислеше да си тръгва, когато чу познато тътрене и Джефри отвори. Изглеждаше уморен.

— Досетих се, че си ти.

— Извинявай. Много е късно и…

— Влез. — Джефри му кимна и постави бащински ръка на рамото му. — Надявахме се да дойдеш. Пенелъпи е будна. Наложи се да дадем успокоителни на Каролайн, обаче не пожела да пренощува у нас. Влез. — Вуйчо му погледна раната на ръката му. — За бога, човече, отиде ли на лекар?

— Мисля, че не е сериозно.

— Разбира се, че не е.

Вуйчо му го хвана за ръката и го въведе в къщата. Настани го на дивана срещу Пенелъпи. Тя вдигна зачервените си очи към него; държеше чаша уиски.

— Не е отишъл в болницата — тихо каза Джефри. — Кажи на Чан да донесе антисептик, чиста вода и превръзки.

Пенелъпи стана. Избягваше погледа на Фийлд и се движеше като сомнамбул. Съпругът й я последва, сякаш се съмняваше, че е в състояние да изпълни дори такава лесна задача. Върна се сам с купичка вода и бинт.

Фийлд се опита да стои неподвижно, докато Джефри почистваше раната му.

— Добре, че дойде — каза вуйчо му. — Имаш само драскотина, но на тази жега можеше бързо да се инфектира.

Когато свърши с промиването, той внимателно бинтова ръката и закрепи превръзката с безопасна игла. Младежът се загледа в съсредоточеното му лице.

— Правил си това през войната — отбеляза тихо.

— Много пъти. — Джефри се изправи. — Ще се оправиш. — Явно не го беше разбрал. — Виждал съм много по-тежки рани.

Фийлд кимна:

— Маклауд стои зад всичко.

Джефри се намръщи:

— Трябва да пийнеш нещо.

Фийлд не отговори. Вуйчо му отиде с накуцване при шкафа и взе две чаши.

— Много полицаи работят за Лу и Маклауд е главният.

— Маклауд ли?

— Да.

— Това е невъзможно. Той е чист като сълза.

— Даде ми ултиматум да напусна Шанхай до утре по обяд.

— Съжалявам, не разбирам.

— Маклауд работи за Лу. С Капризи бяхме на път да разкрием връзката между убийството на Орлова и контрабандния канал за наркотици, който минава през фабриките на „Фрейзърс“.

— „Фрейзърс“ ли?

— Подозирахме, че Чарлс Люис организира контрабандата на големи количества опиум. Крият наркотика в шевните машини и другите електроуреди и ги внасят в Европа. Люис е получавал някои от момичетата на Лу като награда, а китаецът е заличавал следите му.

Джефри пребледня:

— Чарлс Люис?

— Да.

— Имаш ли доказателства?

— Малко ни оставаше да намерим.

— Затова ли бяха нападенията тази нощ?

— Да.

— Ами Грейнджър?

— Отстраняване на съперник.

Джефри дръпна от цигарата си и замислено се загледа към верандата.

— Това са прибързани изводи. Имаш ли представа колко е богат Чарли?

— Разбира се.

— Дядо му е основател на „Фрейзърс“ и сега той е най-богатият човек в Шанхай. Собственик е на цяла финансова империя. Идеята ти е абсурдна. Той най-малко от всички се нуждае от незаконни сделки, за да печели пари.

— Знам, че обича да изтезава жени.

— Какви доказателства имаш?

— Бяхме на път да открием роднина на едно от убитите момичета, който ще го разпознае.

— Кой?

Фийлд не отговори.

— Имаш ли преки доказателства, че Маклауд е подкупен, или за съществуването на така наречените конспиратори?

Младият мъж въздъхна.

— В такъв случай трябва да си вървиш.

— Не смятам да бягам.

— Тук не е Лондон, Ричард, нито Ню Йорк или Париж. Не можем да печелим всички битки, но трябва да спечелим войната. Не мога да обвиня Люис или Маклауд пред Съвета, ако нямам железни доказателства, а ти не ми даваш нищо. Сега Маклауд със сигурност ще стане комисар, освен ако нямаме нещо конкретно, с което да попречим на избирането му. — Джефри въздъхна. — Вашето разследване наистина разбуни духовете, но след смъртта на Грейнджър и твоя колега няма какво да се направи. Иди в Хонконг. Мога да те уредя в тамошната полиция.

Джефри уморено се отпусна на дивана срещу Фийлд. Наведе се. Племенникът забеляза малка плешивина на темето му.

— Не можеш ли да арестуваш Маклауд?

— На какво основание? — Джефри разпери ръце, после потърка брадичката си. — Ти си полицаят, Ричард. Кажи ми какви доказателства имаш.

Фийлд погледна отражението си върху лъскавата масичка.

— Имам задължения.

— Глупости.

— Към едно момиче.

— Рускиня ли?

— Да.

— Наташа Медведева.

Сърцето на Фийлд се разтуптя.

— Откъде знаеш?

— Пенелъпи ми каза, че имаш любовна връзка. Видях Медведева в „Маджестик“. Нямаш никакви задължения към нея, Ричард. Не бъди глупак. Трябва да напуснеш този град. Ако се забъркаш още с тази жена, никой от нас няма да е в състояние да ти помогне.

Умът на Фийлд трескаво обмисляше ситуацията. Джефри се изправи и взе уискито от шкафа. Напълни чашите и запали нова цигара. Тежко се отпусна на дивана.

— Рускините имат тази особеност, че никога не са такива, за каквито се представят.

— Нямам друг избор.

— Предполагам, че си влюбен.

Фийлд се загледа като хипнотизиран в искрящата златиста течност. Принуди се да отмести очи.

— Нямам право да искам от теб такова нещо, но можеш ли да й издадеш паспорт и нужните документи?

Джефри втренчено се загледа в ръцете си. Фийлд очакваше да откаже.

— Как е пълното й име?

— Наташа-Олга Медведева.

Джефри се изправи, отиде при шкафа и извади лист и писалка.

— Дата на раждане?

— Първи април 1900 година — измисли си Фийлд.

Джефри се обърна:

— Ще видя какво може да се направи, но само при едно условие и няма да търпя никакви възражения. Трябва да разбереш този град и истинската сериозност на положението си. Ще заминеш утре с първия кораб. Ще направя всичко възможно за момичето, но сега искам да си го избиеш от главата, ясно ли е?

Фийлд не отговори.

— Не ме разбирай криво, Ричард. Не можеш да направиш нищо повече за тази жена. Откажи се от нея.