Том Брадби
Господарят на дъжда (44)

43.

Капризи излезе от дома на Лу, запали цигара и се огледа внимателно, сякаш се опасяваше, че го следят. Изглеждаше омърлушен, срещата явно не беше минала добре. Според часовника на Фийлд американецът бе останал вътре точно половия час.

Капризи кимна на китаеца, който го беше докарал, слезе по стълбите и се качи в рикшата.

Фийлд изчака няколко минути и го последва пеша. От време на време се налагаше да тича, за да не изгуби рикшата от поглед. Влязоха в китайския град и улиците станаха по-тесни. В гъстата тълпа бе невъзможно да се движат бързо. Завиха няколко пъти и младият мъж скоро изгуби чувство за ориентация.

Рикшата спря на едно кръстовище и Фийлд бързо се скри в близкия вход. Капризи слезе и даде на водача на рикшата някаква банкнота. Фийлд стоеше приведен, от дворчета на малката къща зад него се чуваше детски плач. Майката се опитваше да успокои бебето си.

Американецът продължи пеша и за петдесетина метра двамата бяха единствените хора на улицата. След това Капризи излезе на по-оживена улица.

Фийлд се блъсна в някаква жена, която караше няколко прасета, и когато вдигна глава, американецът беше изчезнал.

Фийлд спря и свърна в една пряка.

Уличката беше тясна и прашна и само в далечината се чуваха гласове. Слънчевите лъчи не проникваха между къщите. Той чу звън на велосипед. Някой изскочи от близкия вход и го повали. Когато Фийлд се изправи, нападателят го притисна до стената и насочи револвер в лицето му.

— Какво, по дяволите, правиш? — изсъска Капризи.

Младият мъж изчака да нормализира дишането си, преди да отговори:

— Следя те.

— Защо?

— Видях те да влизаш у Лу.

Американецът отпусна леко пръсти, но не свали револвера.

— Имаш късмет, че не те убих.

— Значи и ти си се продал като всички останали.

Американецът отново вдигна револвера и го насочи към лицето му.

— До гуша ми дойде британци да ме поучават.

Изведнъж изражението му се промени. Той свали револвера, прибра го в кобура си и добави:

— Добре. Щом си толкова любопитен, ще ти покажа.

Тръгна толкова бързо, че Фийлд трябваше да подтичва, за да не изостане. Завиха по друга тясна, тъмна и смрадлива уличка. Край открита помийна яма играеха деца. Двамата полицаи свиха в един вход. На Фийлд му бяха нужни няколко секунди, за да свикне с полумрака. Чу дрезгава кашлица и последва Капризи зад близкия ъгъл. Американецът стоеше пред млада китайка и я държеше за ръцете. Клекна и извади нещо от торбата си — хляб и метална манерка с чиста вода. Обърна се към Фийлд:

— Това е… една приятелка.

Фийлд клекна и се усмихна на младата жена. Ако не бяха дрипите и калта по лицето й, сигурно можеше да мине за красива. Зад нея стояха три деца. Гледаха го с тъжни очи. Имаше две момиченца, едното на не повече от седем, другото на четири или пет годинки. Най-малкото беше момченце — две-тригодишно. Зад тях върху тънък сламеник лежеше гол до кръста мъж. За възглавница му служеха купчина парцали. Закашля се и цялото му тяло се разтресе.

Капризи бързо заговори на китайски.

Фийлд огледа стаята. Петимата имаха само едно ъгълче. В помещението живееха още шест-седем семейства, всяко от които заемаше само няколко квадратни метра. Всички гледаха Капризи и жената, макар че повечето се правеха, че се занимават с друго.

Американецът извади още нещо от торбата си — шишенце, навярно съдържащо някакво лекарство, и няколко банкноти. Сложи ги в ръката на жената и тя ги стисна.

Капризи се изправи. Докосна главите на трите деца, сякаш ги благославяше, и излезе. Изглеждаше разстроен и ядосан.

Американецът спря едва когато стигнаха до рикшата.

— Видя ли сега?

Фийлд не знаеше какво да отговори.

— Виждаш ли какъв шибан град сме построили? Толкова сме горди с постигнатото.

— Щеше ли да е по-добре, ако ни нямаше?

— Не се крий зад тези илюзии за по-малкото зло. Така поне сами щяха да управляват съдбите си. — Капризи въздъхна. — Тя просеше пред жилището ми… с децата. Изглеждаше по-зле отколкото сега. Съпругът й е наркоман и е откраднал опиум от хората на Лу. Ако го хванат, ще го екзекутират. Близките му вероятно също, за назидание.

— Значи отиде при Лу…

— Да му предложа малка сделка. Исках да му платя откраднатото.

— Той обаче отказа?

Капризи кимна.

Фийлд погледна колегата си и съжали, че се е отнесъл така с него.

— Извинявай.

— След всичко, което си говорихме, ти пак се усъмни в мен.

— Съжалявам.

— Защо?

Младият мъж скръсти виновно ръце.

— Видях Грейнджър да говори по телефона и изведнъж ми хрумна, че някой е предупредил Лу, преди да отидем във фабриката. Реших, че ако е бил Грейнджър, в централата би трябвало да е документирано.

— И какво?

— Обаждането е направено от твоя телефон.

— Затова подозираш мен, така ли?

— Вече не.

— Но тогава ме заподозря.

Фийлд замълча за момент, после кимна:

— Ти си ми приятел, единственият, който имам тук. Извинявай.

Последва неловко мълчание. Капризи го хвана за ръката и силно я разтърси.

— Няма нищо. Няма нищо, Фийлд. Да забравим, става ли?

Фийлд изпита облекчение.

— Добре, да забравим.

Прегърнаха се силно, после се разделиха смутени от този скован приятелски жест.

— Знаеш ли…

Капризи замълча. Покрай тях мина мъж, който буташе количка с тор. Вонята беше задушаваща. Американецът не довърши мисълта си.

— Какво ще стане с тях? — попита Фийлд.

— С кого?

— С това семейство.

— Има ли значение?

— За теб сигурно има.

— Да, но има ли значение? Аз нищо не мога да променя, нали? Има хиляди като тях. Родителите са обречени, а децата ще бъдат продадени, ще умрат от глад или ако имат късмет, ще бъдат дадени в сиропиталище.

— Ако имат късмет… — Фийлд замълча за миг. — Лу твърди, че може да уреди осиновяване на някои от децата в сиропиталището „Сестри на милосърдието“, и периодично отвежда по някое от тях…

— И?

— Сигурно наистина им намира семейства, които да ги приютят, нали? Не е възможно просто… да се отървава от тях.

— Фийлд, този град се управлява от големи богаташи и целта е натрупване на големи пари. Когато им изнася, твърдят, че сме част от Империята, и ако си американец или англичанин, всичко е наред, но за останалите… Огледай се. Мислиш ли, че им пука какво причинява Лу на сънародниците си? Мислиш ли, че чичо ти или французите се интересуват колко момченца Лу отвлича, изнасилва и захвърля мъртви в каналите? Смяташ ли, че мисълта за деянията му ги кара дори за миг да се стъписат? Какво според теб щеше да се случи с десет пъти повече деца, ако Лу не финансираше сиропиталищата? Сам виждаш как хората измират по улиците. Какво мислиш, че се случва със сирачетата?

Американецът бе прегракнал от възбуда. Той се качи в рикшата.

— Капризи.

— Всичко е наред, Фийлд.

— Не, не е.

Капризи вдигна ръка, за да спре водача на рикшата, и попита:

— Добре, кой тогава се е обадил на Лу?

Младият мъж нямаше представа.

— С Маклауд си тръгнахме заедно. Бяхме последни. Аз изгасих лампите.

Фийлд смяташе да го попита кого подозира, но той добави:

— Има ли преки улики, които да свързват Люис с убийствата?

— Само записките на Лена. Фактът, че доставките са от фабриката. — Фийлд замълча, после добави: — И онова, което видях в „Деланси“.

— Ами момчето? Допускаме, че може да разпознае Люис, нали?

— Намерих в кое сиропиталище е закарано, но са го преместили и игуменката не иска да чуе за разпит.

Капризи изтупа панталоните си.

— Защо не говорим направо с Люис? Да му кажем, че имаме свидетел, който го е видял да влиза у Наталия Симоновна в нощта на убийството. Да видим как ще реагира.

— У Наталия ли?

— У тях или у Ирина. Сигурно не очаква да го разпитваме за тях. Знае, че не можем да го свържем с убийството на Лена Орлова, но за другите няма да е толкова сигурен.

— Ами Маклауд?

Капризи стисна зъби.

— Ще каже, че не сме го предупредили. Както ти сам каза, нямаме много време.

— Нали трябваше да внимаваме.

— Ако искаш, можем да изчакаме следващото убийство. Ако го поставим натясно обаче, сигурно ще го накараме да внимава. Ако знае, че го подозираме, ще се въздържа.

— Ами „Деланси“?

— Какво „Деланси“?

— Може би трябва да се поинтересуваме по какво си пада Люис.

Капризи се замисли, после се съгласи:

— Да.

* * *

Публичният дом беше затворен. Те позвъниха, но никой не се показа, затова заобиколиха в задната уличка под огромен метален резервоар за вода.

Нахълтаха през задния вход и китайката, седяща до разхвърляното бюро в помещението, понечи да запищи. Вратата към сцената бе отворена и миризмата на алкохол и цигарен дим беше натрапчива дори тук. На ръба на сцената седяха две момичета и нервно погледнаха посетителите. Фийлд тъкмо смяташе да попита къде е директорът, когато зад тях се появи дребен китаец. Имаше мазна черна коса и бледа кожа със следи от шарка. Носеше скъп тъмен костюм на фини райета и скъпи обувки.

— Мога ли да ви помогна? — попита пискливо.

Капризи го изгледа с погнуса.

— Аз съм детектив Капризи, а това е детектив Фийлд от Специалния отдел.

На лицето на дребосъка се изписа ужас, изглеждаше по-уплашен и от секретарката.

— Чарлс Люис е ваш клиент.

Китаецът погледна Капризи, после Фийлд, след това пак американеца.

— Искам да разпитам някои от момичетата ви.

Капризи излезе на сцената. Директорът остана за миг като закован, после се втурна след американеца и се засуети около него като пърхаща птичка.

— Не може, не може — започна да повтаря, но Капризи не му обърна внимание.

Американецът се приближи до момичетата. Ако през нощта клубът изглеждаше мизерно, сега приличаше на коптор. Двете момичета бяха мръсни и уморени.

— И двете познавате Чарлс Люис — заговори Капризи на английски, явно заради Фийлд.

Те не дадоха признаци, че са го разбрали.

— Някоя от вас спала ли е с него?

Те сведоха очи.

— Разследваме серия от убийства на млади жени и искаме да знаем дали господин Люис е проявил насилие към някоя от вас. — Той повтори въпроса на китайски. — Знаем, че обича да връзва момичетата. Използва белезници. Знаем, че обича да бие жените.

— Не може, не трябва — продължи да бърбори директорът.

— Господин Фийлд — каза Капризи.

Младият мъж излезе напред и заговори:

— Имаме сведения, че това заведение е използвано за болшевишка пропаганда.

Повтори изречението на развален китайски и Капризи го поправи. Фийлд извади револвера си и добави:

— Ще ви предадем на китайските власти. Те само това чакат.

Отстъпи встрани и грубо бутна директора към вратата. Капризи хвана двете момичета за яките и ги накара да станат. Когато осъзнаха какво става, те запищяха. Директорът бе като онемял.

— Тайпан^[1] — успя да промълви. — Тайпан.

Фийлд насочи револвера към гърдите му.

— Някое от момичетата ви изчезвало ли е? — попита Капризи. — Срещал ли се е с някое извън клуба?

Директорът енергично заклати глава. Погледна момичетата, но те мълчаха.

— Обича ли да закопчава жените с белезници?

Директорът кимна. Момичетата сведоха очи.

— Бие ли ги понякога?

Дребосъкът отново кимна.

— Винаги — обади се едната проститутка.

Американецът се обърна към нея:

— Какво точно прави?

— Закопчава ни с белезници за леглото — отвърна тя на китайски, но достатъчно ясно, за да може Фийлд да я разбере. — После ни удря.

— Кара ли ви да носите определено облекло?

— Обича бельо.

Тя вдигна полата си и му показа мръсните си дълги чорапи.

— Как ви бие?

Проститутката не разбра въпроса и се обърна към другата, която вдигна ръка и замахна с длан към бузата й.

— Никога обаче не е стигал по-далеч, нали? Не е ли предлагал на някое момиче да се видят извън клуба?

— Не.

— Някое да е изчезнало?

— Не.

— Някое от момичетата да е умряло тази година, при каквито и да е обстоятелства?

— Не.

— Докъде стига с насилието?

Момичето отново сведе очи. Капризи погледна колегата си и поклати глава.

* * *

Централата на „Фрейзърс“ беше на „Бънд“. Един униформен охранител ги посрещна на рецепцията и ги заведе до асансьора.

Кабинетът на Люис на последния етаж напомни на Фийлд за заседателната зала в хонконгско-шанхайската банка, но прозорците бяха още по-големи и през тях се откриваше още по-впечатляваща гледка към реката. Бюрото на Люис бе обърнато към панорамата. Той седеше в кожено кресло и от него се виждаха само краката му, вдигнати на бюрото.

Фийлд се загледа в една редица джонки, плаващи с еднаква скорост, сякаш бяха вързани една за друга. Подскачаха по вълните и разноцветните им платна се вееха като криле. Един параход изпускаше облаци дим към небето. Фийлд видя лицата на пасажерите, които надничаха през люковете. Поредната вълна от нови заселници. Струваше му се, че е тук от години, а не само от три месеца.

Люис затвори телефона и се извъртя, като свали краката си на пода. Изправи се и отиде при един страничен рафт. Беше по жилетка и риза и стъпваше нервно.

— Дано да имате основателен повод. Нещо за пиене, господа?

— Не, благодаря — отвърна Капризи.

— Не пиете в работно време, а?

— Нещо такова.

— Сигурно имате много свободно време, господа, но…

— Пратката тръгва вдругиден. Ще наблюдавате ли лично товаренето?

Люис погледна Капризи, после Фийлд, сякаш бяха луди.

— Съжалявам, но…

— Имаме свидетел — заяви американецът. Изглеждаше така, сякаш бе готов да смаже бизнесмена с юмруци. — Видял ви е да влизате в дома на Наталия Симоновна в нощта на убийството й.

Люис си наля уиски и се почеса по дългия нос.

— Нямам представа за какво говорите.

Капризи извади бележника си.

— Твърдите, че никога не сте познавали Наталия Симоновна, така ли?

Люис отговори с все същия хладен, но учтив тон:

— Ако обясните по-добре какво искате, детективе, може би ще мога да ви помогна.

— Сигурен съм, че ви е известно, че Наталия Симоновна е предишната жертва на убиеца на Лена Орлова. Знаем, че сте ходили редовно при нея, и имаме свидетел, който ви е видял да влизате в апартамента й в нощта на убийството.

— Да повикам ли адвоката си?

— Това е ваше право.

— Пошегувах се, детективе. — Люис запали цигара и подхвърли пакета на Фийлд. — Уви, нямам никаква представа коя е тази Наталия.

— Сестрата на Наташа Медведева — намеси се младият детектив.

— Горката.

— Значи сте я познавали? — настоя Капризи.

— Не.

— Познавате обаче Наташа Медведева.

Люис се подсмихна:

— В морето има доста рибки, детективе.

Капризи се обърна към стената. Както във всички подобни кабинети тя бе покрита с портрети на предишните директори на фирмата.

— Имате ли близки тук? — попита американецът.

— Ако имате предвид дали съм женен, не.

— Други роднини?

— Какво значение има?

— Ще съм ви благодарен, ако отговорите на въпроса, господине.

— Ами, баща ми почина и затова аз управлявам компанията. Майка ми се върна в Шотландия. Първият ми братовчед Хамиш и жена му са най-близките ми роднини тук, но имам и други братовчеди, работещи на различни постове в компанията.

— Познавахте ли Лена Орлова?

— Както вече съм ви казал, няколко пъти съм я виждал в „Маджестик“.

— Никога ли не сте посещавали апартамента й?

— Не.

Люис се облегна на коженото кресло и спокойно огледа двамата полицаи.

— Никога ли не сте посещавали кооперацията „Щастливи времена“?

— Не съм твърдял такова нещо.

— Ходили ли сте у госпожица Медведева?

— Веднъж или два пъти.

— Само толкова?

— В общи линии, детективе, се стремя да избягвам контактите с рускини. Причиняват твърде много неприятности.

Капризи се приближи до прозореца.

— Лена Орлова е пазила подробни записки за незаконни пратки от вашите фабрики. От „Деланси“ научихме, че имате известни сексуални предпочитания, съвпадащи с тези на убиеца.

Люис погледна Фийлд, но изражението му остана непроницаемо.

— Виж ти!

— Лена Орлова се е надявала да се измъкне от Шанхай. Разказала на приятели, че са й обещали паспорт и нов живот и Европа. Пазила е подробностите за пратките като застрахователна полица.

— Колкото и да съм влиятелен, детективе, дори аз нямам право да издавам паспорти от името на правителството на Нейно Величество.

Колкото повече говореше Капризи, толкова по-спокоен и надменен ставаше Люис. Ако в началото разговорът го дразнеше, сега той открито им се надсмиваше.

— Искате ли да ми кажете нещо друго?

— Имаме свидетел, който ви е видял да влизате в апартамента на Наталия Симоновна в нощта на убийството й. При първото ни посещение във фабриката ви вашите хора се опитаха да ни убият.

— Какво точно очаквате от мен?

— Обяснение, преди да повдигнем обвинения срещу вас.

— Да не би днес да е първи април?

— Не се шегуваме, господин Люис.

— Господа, мога да ви слушам цял ден. Наистина. Много сте забавни, но имам работа. — Лицето на Люис придоби по-сурово изражение. — За съжаление като управител на най-голямата компания в Шанхай нямам време да слушам такива идиотски измислици.

— Много добре.

— Ако искате да повдигнете обвинения срещу мен, моля. Съветвам ви обаче преди това да представите така наречените си улики пред началниците си. Не бих искал да съм на ваше място, ако предприемете нещо зад гърба им. — Той присви очи. — Винаги съм подкрепял нашата полиция, но сега се питам защо. Надявам се, че няма нужда да ви изпращам до вратата. И предайте много поздрави на господин Маклауд.