Флора Спиър
Весела Коледа, Карол (8)

Глава осма

— Какво искате сега от мен? — попита Карол. — Не ми ли причинихте вече достатъчно зло?

— Според мен аз ти сторих добро — отвърна лейди Огъста, — и тази нощ ще продължа делото си.

— Отказвам да участвам в още едно пътуване във времето — твърдо заяви младата жена. — Още не съм се възстановила от последното.

— Разбирам колко трудно е да се промени сърцето ти — отвърна привидението с изненадваща симпатия в гласа. — Докато бях жива, никога не успях да го сторя, въпреки че имах много възможности. Може би ще се зарадваш да узнаеш, че по време на посещението ти в миналото ти научи няколко важни урока и предотврати много нещастия в живота на хората, които обикна в онова време.

— Една известна жена бе казала, че всяко добро дело се наказва. — Карол не можа да прикрие горчивината в гласа си. — Сега плащам за великодушието, което проявих към лейди Каролайн.

— Да, ти наистина бе много великодушна — кимна лейди Огъста. — Според мен ти получи признание за делата си. Обаче виждам, че не си преодоляла докрай егоизма си. Трябва да научиш още много през предстоящите две нощи. Ще започнем незабавно. — Тя пристъпи напред и Карол я видя по-ясно.

— Да не сте се облекли за някакво специално празненство? — Карол бе удивена от облеклото на неканената си гостенка.

— Харесваш ли роклята ми? Лично аз съм възхитена от постигнатия ефект. — Лейди Огъста бе облечена в тъмночервена кадифена роба, украсена с дълги гирлянди от бръшлян, тук-там прихванати с клонки имел и зеленика. На шията й блестеше колие с рубини и диаманти, носеше обици също с рубини и диаманти, които достигаха до раменете й, а на ръцете й блестяха гривни в комплект с колието и обиците. Прошарените й коси бяха прибрани в сложна прическа и бяха прихванати с красива диадема, която приличаше на короната на Снежанка.

— Приличате на коледното дърво, което този следобед видях на витрината на цветарския магазин — рече Карол.

— Облеклото ми е много подходящо, тъй като тази нощ ще бъдеш свидетел на коледно празненство в настоящето. — Лейди Огъста се приближи към Карол, която отстъпи назад и се притисна до вратата. — Хайде, Карол, ела с мен. Не бива да се страхуваш от мен.

— Защо не ме оставите на мира? — грубо попита младата жена.

— Скъпа моя — гласът на лейди Огъста прозвуча изненадано и в него се прокрадна горчива нотка, — надявах се, че няма да забравиш толкова бързо това, което научи миналата нощ. Съжалявам, че в теб отново се събужда предишното ти себелюбие.

— Нима си въобразявахте, че ще се радвам да ви видя отново, след като ме разделихте с единствения мъж, когото съм обичала? — извика Карол.

— Аз не те насилвах. Ти доброволно се отказа от него. Но ти все още не разбираш, а и как би могла? Натопи цветята си, скъпа моя, защото трябва да тръгваме. — Лейди Огъста се приближи към малката масичка до креслото и повдигна металния похлупак. — Виждам, че сега, когато не готви за мен, мисис Маркс отново се е върнала към ужасните си рецепти с къри. Никога не съм понасяла тези слуги.

Лейди Огъста помириса яденето и с отвращение извърна нос.

— Аз пък обичам къри — язвително отвърна Карол, докато наливаше вода във вазата с нарцисите. — Но предполагам, че няма да имам възможност да си изям вечерята нали? Ако възнамерявате да се появявате всяка вечер, преди да съм се нахранила, и да ме отвеждате някъде, сигурно ще умра от глад, преди да се откажете от плановете си да се намесвате в живота ми.

— Едва ли — усмихна се лейди Огъста и Карол потръпна от ужас.

— Къде ще отидем този път?

— Ела. — Лейди Огъста протегна ръка, но тъй като Карол не помръдна, усмивката й изчезна и тя се намръщи. — Не се дръж детински. Чака ни много работа и нямаме време за губене. Ако не ме хванеш за ръката, Карол, ще трябва да те прегърна.

— О, добре. — Карол неохотно се приближи към привидението й усети как студените пръсти се вкопчват в нейните.

— Не е толкова лошо, нали? — Лейди Огъста отново се усмихваше.

— Къде отиваме?

— Тази вечер ще направим две посещения. Първото е в помещението за слугите.

— Защо? — Младата жена се опита да измъкне ръката си, но привидението я държеше здраво.

— Имаш навика да задаваш прекалено много въпроси. Просто ела с мен и аз ще ти обясня.

След секунда те се озоваха в топлата, ярко осветена кухня в Марлоу Хаус.

— Как го направихте? Ние не слязохме по стълбите, дори не сме излизали от спалнята ми.

— Възхитително, нали? Възможността да се пренасям мигновено от едно място на друго ме забавлява изключително много.

Карол почти не обърна внимание на думите й. Тя се бе втренчила в Нел, Хети и мисис Маркс, които шетаха из кухнята.

— Нел, какво правиш? — попита Карол и хвана камериерката за ръката, ала Нел невъзмутимо мина покрай нея, сякаш Карол въобще не беше там.

— Тя не може нито да те види, нито да те чуе — каза лейди Огъста.

— Защо? Що за фокус е това? — извика младата жена.

— Ти продължаваш да мислиш, че аз си правя фокусни шеги с теб — раздразнено отвърна придружителката й, — но това, с което ние двете сме се заели тази нощ, е изключително важно. Нито един от хората, които ще видим, няма да знае за присъствието ти. Докато сърцето ти не се промени напълно, ти не можеш да влияеш върху хода на събитията в настоящето. Сега виждаш сцена от деня в навечерието на Коледа в Марлоу Хаус. Твоята задача е само да наблюдаваш и да разсъждаваш върху видяното. След това трябва да помислиш как може да се подобри живота на другите.

Карол не отвърна нищо. Тя гледаше втренчено как прислужничките приготвяха храната за празничната трапеза под ръководството на мисис Маркс. Върху подносите, пръснати из цялата кухня, се виждаха наредени различни лакомства. Над плота на голямата печка се мъдреше печена пуйка, пълнена с кестени, а зад нея бяха поставени една внушителна тенджера с основния сос, четири купи с картофено пюре, буркан със сос от боровинки и още няколко чинии със зеленчуци. Масата в трапезарията на слугите бе застлана със снежнобяла, добре изгладена покривка, а по ръбовете на грижливо подредените чинии блестяха позлатени ивици.

— Взели са най-хубавия сервиз на майка ми — отбеляза лейди Огъста. — Онзи, от китайски порцелан. Е, всъщност, защо не? Никой няма да разбере, освен ако не счупят някоя чиния, а след като вечерята свърши, мисис Маркс ще се погрижи съдовете да бъдат измити, подсушени и прибрани на мястото им.

— Къде е Кремптън? — попита Карол.

— В мазето за вино — отвърна лейди Огъста, появи икономът с две прашни бутилки.

— Те са откраднали от виното ви за вечерята! — смаяно възкликна Карол.

— Според традицията, за Коледа на слугите се позволяват една или две бутилки вино, и аз винаги съм позволявала на Кремптън да избере виното. Струва ми се, че той си е останал честен и не е взел от най-хубавото вино. Сигурно е преценил, че слугите едва ли ще то оценят, за разлика от племенника ми.

Карол почти не обръщаше внимание на приказките на лейди Огъста. Цялото й внимание бе погълнато от слугите. Когато жените свалиха престилките си, тя си помисли, че те вероятно бяха облекли най-хубавите си дрехи. Кремптън, който в момента отваряше първата бутилка вино, бе със сако, бяла риза и вратовръзка.

— Това е коледното тържество, на което и ти бе поканена, но отказа да удостоиш с присъствието си — обади се лейди Огъста.

— Много бих искала да опитам от ястията… — въздъхна младата жена. От пуйката, зеленчуците и препечените кифлички се носеше вкусен аромат. Тя знаеше от опит, че мисис Маркс бе превъзходна готвачка и устата й се напълни със слюнка. — Гладна съм. Днес не съм обядвала, а сега, благодарение на вас, пропуснах и вечерята си.

— Ако се надяваш да хапнеш от тази храна, ще си останеш гладна — отбеляза лейди Огъста, — тъй като тя всъщност още не е приготвена. В момента виждаш как би протекло коледното празненство, без никаква намеса от твоя страна. А сега да послушаме разговора им.

— Нали цветята са много красиви? — попита Хети, докато заемаше мястото си на празничната трапеза. — Все пак не увяхнаха. Беше много мило от страна на мис Саймънс, че е помислила и за нас.

— Така е наистина — обади се Кремптън, като изпревари неодобрителното, леко презрително изсумтяване на вечно начумерената мисис Маркс.

— Хм, всъщност мис Саймънс има добро сърце — намеси се Нел. Тя седеше начело на масата срещу Хети, а от дясната й страна бе Кремптън. Мисис Маркс бе в другия край празничната маса.

— Мис Саймънс е суетно същество! — рязко заяви готвачката. — Ненавиждам ги тези сноби!

— О, не, мисис Маркс! — извика Хети, явно разстроена от обидното изказване. — Тя не е сноб. Винаги охотно е разговаряла с мен.

— По-тихо, Хети — смъмри я мисис Маркс. — Какво може да знае едно невежо момиче като теб за мис Саймънс?

— Знам, че я харесвам — настоя Хети.

— Нека не си разваляме с препирни празничната вечер — намеси се благоразумният Кремптън. — Наслаждавай се на храната, Хети, и бъди благодарна, че я имаме.

Икономът наряза пуйката и всеки получи щедра порция месо, полята с вкусния сос от боровинки, с гарнитура от картофено пюре и сварени зеленчуци, плюс парче от плънката и препечени кифлички. Всички се заеха с вечерята и около масата настана тишина.

— Сега ще донеса десерта — каза мисис Маркс и се изправи.

— Ще пийнем и по чашка коняк — допълни Кремптън, стана и се отправи към килера с провизиите. Хети и Нел започнаха да разтребват масата.

— Той е взел бутилка от най-хубавия ми коняк! — извика лейди Огъста, когато Кремптън се върна със сребърна табла в ръце, върху която се виждаха тумбести чаши за коняк и тъмна бутилка.

— Защо се възмущавате? Не се разтревожихте, че те са взели от виното ви. Каква е разликата между него и коняка? — запита Карол, която не можеше да откъсне алчния си поглед от храната. — Не мога ли да получа поне едно парче от пуйката? Много съм гладна.

— Нямаш време за ядене. Трябва да научиш някои важни уроци от това, което виждаш пред себе си. Забеляза ли Хети?

— Какво за Хети? — Карол с мъка откъсна поглед от остатъците от пуйката и картофеното пюре и го насочи към кухненската прислужница. — Според мен Хети изглежда чудесно. Не виждам никаква промяна в нея.

— Точно така. Същата си е, както винаги. Знаеш ли защо Хети няма да се промени?

— Предполагам, че вие ще ми кажете — разсеяно отвърна Карол. Мислите й все още бяха заети с храната.

— Хети никога няма да бъде нещо повече от кухненска прислужница, защото тя не умее нито да чете, нито да пише.

— Това са глупости. Всички в Англия ходят на училище.

— Винаги има деца, които не знаят това, което би трябвало да научат. Хети възприема по-бавно, а преподавателите в училище са претоварени и са недостатъчно. Учителите невинаги имат време да обърнат внимание на всички деца, които имат проблеми. Хети може да пише името си и да събира и изважда, но не може да чете гладко, както и не може дори да напише писмо. Успяла е да завърши училище, като се е стараела да научава наизуст домашните си, а учителите са били снизходителни към нея. Обаче в резултат на това тя е почти неграмотна и не може да върши никаква друга работа, освен да помага в кухнята.

— Какво безобразие — искрено се възмути Карол. — Хети е чудесно момиче и аз съм сигурна, че не е глупава.

— Не е глупава — съгласи се лейди Огъста. — Ако има добро образование, тя може да постигне много в живота. Но тя няма никакъв шанс, освен ако…

— Освен какво?

— Хети има нужда от учител, от някого, когото тя уважава. Такъв човек би й помогнал да намери правилния път в живота.

— Ако мислите, че трябва да й стана учителка, забравете го — рязко рече Карол. — Нямам никаква представа откъде да започна.

— Като начало можеш да я окуражиш. Или пък да разбереш къде има училище за възрастни. Можеш да предложиш услугите си на доброволни начала в подобно училище.

— Да предложа услугите си на доброволни начала? Вижте, вие може би не сте запозната с моето финансово състояние. Трябва да си намеря платена работа и не мога да се грижа за Хети.

— А, каква работа би мигла да си намери Хети?

— Не нося отговорност за Хети. — Ала докато го казваше, я прободе чувството за вина.

— Наблюдавай ги — нареди й лейди Огъста и посочи към сцената в кухнята.

Мисис Маркс тъкмо поставяше големия пудинг върху сребърен поднос. Тя внимателно проби дупка в средата, наля коняк и го запали.

— Аз съм готова — обяви готвачката.

Мисис Маркс внимателно взе подноса с горящия пудинг, последвана от Нел и Хети, които носеха чинии, пълни с курабийки. Трите жени тържествено влязоха в трапезарията.

— Е — каза Кремптън, радостно усмихнат, — струва ми се, че това е коледна сцена, излязла направо от романите на Дикенс. Мисис Маркс, вие организирахте достоен финал на нашата дългогодишна служба в Марлоу Хаус.

При тези думи Хети избухна в сълзи. Нел хвърли разтревожен поглед към готвачката и се спусне да вземе чинията с бисквити от треперещите ръце на момичето, преди да я е изтървало на пода.

— Хети — опита се да я успокои Кремптън, — не бива да плачеш заради толкова радостен повод.

— Не е радостен повод — простена момичето. — Това са последните празници, през които сме заедно. Догодина Нел и аз може да сме в някоя много по-бедна къща.

— Вече няма бедни къщи — сурово рече мисис Маркс. — За Бога, момиче, няма ли най-после да поумнееш?

— Аз сигурно ще бъда на улицата — извика през сълзи Хети. — Няма да имам дом и никога няма да си намеря друга работа. Не ставам за нищо друго, освен за кухненска работа. Вие сама ми го казахте, мисис Маркс, и това е истина. Истина е!

— Хайде, успокой се, Хети. — Нел прегърна ридаещото момиче. — Аз ще се погрижа за теб. Обещавам ти, че ще го направя. Заедно ще намерим някоя работа. От вторник ще започнем да търсим, след като свършат коледните празници.

— Защо Хети е толкова разстроена? — обърна се Карол към лейди Огъста.

— Поради същата причина, заради която и ти вчера бе разстроена — отвърна привидението, — а и заради причините, за които вече ти обясних, Карол. Хети знае, че има много малко шансове отново да си намери работа. Как може едно необразовано момиче да си намери работа в сегашния жесток свят? След като Марлоу Хаус се затвори и се обяви за продан, тя няма да има дом.

— Има различни социални служби, които се грижат за хора като нея.

— Може би. Но според мен Хети се нуждае от загрижен наставник, а не от претоварен от работа социален работник.

— Нел заяви, че ще й помогне.

— Положението на Нел не е по-добро от това на Хети. — Лейди Огъста замълча за миг, наблюдавайки двете прегърнати девойки, и Кремптън и мисис Маркс, които се гледаха недоумяващо и явно не знаеха какво да направят.

— Знам, че Кремптън и мисис Маркс работят за вашето семейство от края на Втората световна война, и поне те би трябвало да са добре обезпечени — каза Карол. Тя безуспешно се опитваше да потисне чувството на вина, което се надигаше в гърдите й, докато гледаше покъртителната сцена. Каза си, че не е виновна за нещастното положение на двете прислужници, нито пък е длъжна да помага на страдащите около нея.

— Със съжаление трябва да призная, че нито баща ми, нито аз, заплащахме на слугите според заслугите им. Навярно Кремптън и мисис Маркс останаха толкова дълго при нас от чувство за лоялност, а и по силата на навика. Сигурно не са искали да се разделят. Не, те не са обезпечени. Едва ли са успели да спестят много от малките си заплати, а в завещанието аз им оставих незначителни суми.

— Но те са много съзнателни и трудолюбиви хора — извика Карол. — Защо не сте се погрижили за тях? И какво ще стане сега и с двамата?

— Кремптън и мисис Маркс ще обединят малкото си спестявания и ще се опитат да започнат нещо самостоятелно. Нел и Хети ще се опитат да намерят някаква работа, ала вече има много малко места като Марлоу Хаус, където едно момиче може да започне работа като кухненска помощница и постепенно да се квалифицира за готвачка, икономка или камериерка. Хети и Нел ще трябва да си потърсят друга работа.

Но щом Хети не може да чете — възрази Карол, — то наистина тя трудно ще си намери друга работа.

— Винаги има и друг вид работа за едно отчаяно младо момиче. Най-древната професия. И Нел, и Хети, нямат семейства. С малко грим и с по-крещящи и вталени рокли те…

— Не! — извика Карол. — Как смеете да предлагате такова нещо! При всичките ужасни болести, които съществуват днес. Ами унижението? Проституцията ще бъде по-лоша и от смърт за тях. Ако все някак успеят да оцелеят, това, което ще са принудени да вършат ден и нощ ще разбие сърцата и душите им. Те не го заслужават.

— Ако някой не им помогне, те няма да имат голям избор. — Лейди Огъста сви покритите си с кадифе рамене. При това движение диамантените обици се полюшнаха и скъпоценните камъни заискриха. Около нея сякаш се излъчваше някаква особена, студена светлина, но само Карол можеше да я види. Лейди Огъста заговори с привидно небрежен тон: — Социалните работници са прекалено заети и едва ли ще обърнат внимание на две бедни и необразовани момичета. Така че какво друго им остава?

— Вие се опитвате да ме накарате да изпитам вина за нещо, което не е моя грешка — извика ядосано Карол. Тя се извърна, за да не вижда повече сцената в трапезарията. — Ако някой е виновен за тежкото положение на Нел и Хети, то това сте вие, лейди Огъста. След като сте толкова загрижена за бъдещата им съдба, защо не им плащахте по-високи заплати, или защо не им оставихте достатъчно пари в завещанието си?

— Имаш право да ми задаваш тези въпроси — кимна лейди Огъста и стаята отново се озари от странното сияние. — Никога няма да престана да съжалявам за отвратителните си постъпки. Вече знам нещо, за което никога не съм се замисляла, докато бях жива — ние носим отговорност за безпомощните създания около нас. За съжаление, вече не мога да помогна на Нел и Хети. Ти обаче можеш, но само ако имаш желание и искрено, от сърце, си загрижена за тяхната съдба.

— Как бих могла да помогна на Нел и на Хети, когато моето положение не е по-добро от тяхното? — изкрещя Карол. — Изведете ме оттук, моля ви! Достатъчно видях.

— Не е достатъчно. Има още. Обърни се, Карол. Гледай и слушай!

Докато лейди Огъста и Карол спореха, Нел бе успяла да успокои Хети и всички отново бяха заели местата си около масата. Кремптън се бе изправил и наливаше от кехлибарената течност в тумбестите чаши. Когато всички получиха по чаша от най-хубавия коняк на лейди Огъста, Кремптън заговори:

— Искам да вдигна няколко тоста. Първо за благословения празник!

— За празника! — повтори мисис Маркс и отпи от чашата си. Двете млади жени едва отпиха от коняка, сякаш много не се интересуваха от благословения празник.

— А сега — тържествено продължи Кремптън, — искам да ви помоля да пием за паметта на нашата покойна работодателка. За почитаемата ни господарка, за паметта на лейди Огъста!

— За паметта на лейди Огъста! — Мисис Маркс изпи до дъно чашата си и Кремптън я напълни отново.

— За лейди Огъста, лека и пръст… — смутено пророни Нел и се разплака.

— Да, за старата лейди — присъедини се и Хети, и отпи голяма глътка от чашата си.

— Много мило — усмихна се лейди Огъста.

— Да не забравяме времето, което прекарахме заедно — извиси глас Кремптън. — Сега искам да вдигна тост за целия персонал. Ние работихме добре заедно и искрено мога да кажа, че нашата малка група ще ми липсва.

— Добре казано, Кремптън — присъедини се мисис Маркс. — Наистина, много подходящ тост за всички нас. — Всички отново вдигнаха чашите си й отпиха.

— Аз също искам да вдигна тост. — Нел стана с чаша в ръка. — Забравихме мис Саймънс. За нейно здраве!

— За милата мис Саймънс! — Хети вдигна чашата си като храбро се опитваше да не се разплаче отново.

— Според английските традиции само икономът има право да предлага тостове — заяви мисис Маркс и неодобрително изгледа двете момичета.

— В името на светия празник — отбеляза Кремптън и отново посегна към бутилката с коняк, — аз ще пия за здравето на мис Саймънс. Сега не бива да бъдем дребнави, мисис Маркс. И двамата знаем, че хубавите времена, които преживяхме в тази стара къща, безвъзвратно отминаха. Нека в чест на последната Коледа, която прекарваме заедно, да проявим щедрост и милосърдие. — След тези думи той напълни отново чашите и всички пиха за здравето на Карол.

— Време е да тръгваме — каза лейди Огъста. — Тази вечер трябва да направим още едно посещение, а времето напредна.

— Какво ще стане с тях? — прошепна младата жена и очите й се напълниха със сълзи. — Как да им помогна, когато аз самата се нуждая от помощ?

— Освен ако сенките на безрадостното бъдеще не бъдат разпръснати от нечие загрижено и любящо сърце, — отвърна лейди Огъста, — то моите бивши слуги ще имат тежък и много труден живот. Както и да е, още не е време за действие. Първо трябва да видим още нещо.

И преди Карол да успее да каже нещо или да протестира, сцената около тях се промени. Както преди се озова от стаята си в кухнята при слугите, така и сега Карол се пренесе по улиците на Лондон. Въпреки че, когато бе наблюдавала празненството на слугите, бе вечер, сега навън бе ден.

— Това е следобедът преди Бъдни вечер — обясни лейди Огъста, сякаш бе прочела мислите на спътничката си. — Както и в трапезарията на Марлоу Хаус, така и тук, никой няма да ни види. Няма да можеш да промениш настоящето, докато първо не се промениш самата ти.

— А какво ще стане, ако аз не искам да се променям? — мрачно попита Карол.

— Това е последният отглас от старото ти егоистично мислене. Ти си твърде умна, за да не поискаш да се промениш, след като видиш всичко, което трябва.

— Бих искала да престанете да говорите толкова загадъчно — промърмори Карол. — Вече знам повече отколкото бих искала, и всичко, което научих, не ме направи по-щастлива отпреди да се завърнете от смъртта, напротив сега съм по-нещастна.

— Не съм се завърнала — поправи я лейди Огъста. — Лейди Огъста, която някога познаваше, е завинаги мъртва.

— Както и Никълъс. — Думите се изплъзнаха, без да иска.

— Никълъс ли? — повтори привидението. — Карол, ти ме разочароваш. Със сигурност опитът от преживяното с мен би трябвало да те научи, че духът никога не умира.

— Вие сама току-що казахте, че сте мъртва. Значи, и Никълъс е „мъртъв“. — Карол недоволно поклати глава. Нямаше смисъл да продължава този безсмислен разговор. — Лейди Огъста, вие отново говорите със загадки.

— Не, просто ти казвам една проста истина, която ти не виждаш, защото все още си сляпа, а и си твърде нетърпелива, за да разбереш. А, ето че пристигнахме.

Те приближиха старата църква, намираща се недалеч от Марлоу Хаус.

— Познавам това място — възкликна Карол. Това е църквата „Сейнт Фиъкър“. Пасторът отслужи тук вашата погребална церемония.

— Преподобният мистър Лусиъс Кинкайд — усмихна се лейди Огъста. — Той е чудесен мъж.

— Наистина ли? Не съм забелязала. — Карол се намръщи, като си припомни свещеника и модерно облечената му съпруга. — Той ме заговори на вашето погребение и се опита да ме убеди да направя дарение на църквата.

— И ти, разбира се, му отказа. — В гласа на лейди Огъста прозвуча развеселена нотка. — И аз навремето му отказах, но сега мисля по друг начин.

Когато беше с лейди Огъста, Карол също като нея можеше да преминава през стени и да прекосява улици без усилие от своя страна. Те преминаха през стените на старата църква, които бяха изградени от стар камък, и се озоваха в малка градина, посветена на свети Фиъкър, патрона на църквата. В единия ъгъл се издигаше статуята на светеца, с лопата в ръка, вперил взор в лехата с пъпки на зимни цветя, която се простираше в краката му.

— Бедният стар сейнт Фиъкър! — Карол се спря и се вгледа по-внимателно в статуята. — Живял си преди толкова много години. Кой би могъл да знае какво те е накарало да станеш отшелник и да се оттеглиш от света? И аз сторих подобно нещо, така че нямам право да те критикувам. Прости ми лошите думи, които казах за теб.

— Радвам се, че говориш толкова любезно и почтително с него — обади се лейди Огъста, а сетне добави по-остро: — Както и да е, твоите съжаления няма да му помогнат сега. Трябва да си по-мъдра ида запазиш съчувствието си за живите.

След миг лейди Огъста и Карол преминаха през каменната ограда около градината и влязоха в осветен, макар и доста оскъдно мебелиран и запуснат салон. Явно бе, че сградата е строена отдавна — мазилката на високия таван бе почерняла от пушек и доста изронена, а стените бяха напукани и се нуждаеха от боядисване.

В средата на салона бяха поставени метални маси, украсени с книжни гирлянди и заобиколени от евтини метални столове. От двете страни на вратата висяха няколко червени и бели звънчета, които завършваха украсата. В единия ъгъл на салона се виждаше изкуствено коледно дърво, по което светеха цветни лампички, накичено с изрязани от картон и оцветени фигурки на ангели и джуджета, блестящи гирлянди, изработени от учениците в неделното училище.

— Къде сме? — попита Карол. — Отново подушвам миризмата на печена пуйка.

— Заради това начинание преподобният Лусиъс Кинкайд те молеше за дарение — отвърна лейди Огъста. — Ти му отказа, но други се озоваха и вчера бяха донесени шест пуйки. Хората по Коледа винаги са по-милосърдни и са склонни да помогнат, въпреки че църквата се нуждае от помощта им през цялата година.

— За какво е тази помощ? Тази маса в дъното бюфет ли е? Това някакво празненство ли е? И ако е така, къде са гостите?

— Всеки момент ще бъдат поканени. Добре дошла на благотворителната вечеря, организирана от църквата „Сейнт Фиъкър“, Карол.

— О, това е столова — проумя най-после Карол. — Тук хранят бедните.

Зад салона имаше стая, от която се носеха апетитни миризми, и Карол разбра, че това е кухнята. Голямото помещение се изпълни с хора, някои от които бяха познати на Карол. Те изнасяха подноси от кухнята и ги редяха по масите.

Докато лейди Огъста и спътничката й гледаха суетнята, се появиха преподобният мистър Лусиъс Кинкайд и съпругата му, понесли алуминиеви подноси, отрупани с резени от печена пуйка. Следваха ги две по-възрастни дами с тавички със сос и плънка. Останалите донесоха другите блюда за празничното угощение. Дори трите малки деца на семейство Кинкайд — русокоси и със сини очи — помагаха за подреждането на масите.

Подносите с месото бяха поставени върху нагорещени плочи, за да се запази храната топла. Неколцина мъже стояха отстрани като стражи, за да предотвратят евентуалната суматоха от гладни хора.

— Мисля, че вече можем да отворим вратите — обърна се мистър Кинкайд към помощниците си.

— Да благодарим на Господ, че времето е топло и хората, които чакат навън, няма да замръзнат — отбеляза мисис Кинкайд. — Винаги настава безпорядък, докато всеки получи чинията си с храна.

Мисис Кинкайд бе облечена за случая със светлочервена пола, достигаща до глезените й, и със светлозелен пуловер с висока яка. Двете момченца и момиченцето, вчесани и изкъпани, също бяха облечени в красиви дрехи в зелено и червено. Мистър Кинкайд гледаше семейството си с оправдана гордост.

— Колко съм благодарен, че всички вие сте с мен и ми помагате — обърна се той към съпругата си, която се засмя и го целуна по бузата. Възрастните дами, които се въртяха около масите, се спогледаха и се усмихнаха при вида на това семейно разбирателство.

— Мисис Кинкайд, изглежда не пести пари за дрехи — кисело отбеляза Карол. — Обзалагам се, че би могла да отдели повече пари за храната на бедните, ако не ги пръска за дрехи.

— Ти не знаеш нищо за положението не семейство Кинкайд, Карол — тъжно поклати глава лейди Огъста. — Свещениците не получават големи заплати и за тях сега времената са доста трудни. И Лусиъс Кинкайд не е изключение. Освен това той има добро сърце и дава голяма част от заплатата си на бедните. Абигейл Кинкайд купува своите дрехи и тези на децата си от разпродажбите на дрехи втора употреба. Което не може да купи оттам, си го шие сама. И ако ти се струва, че тя и децата й са облечени модерно и елегантно, то е, защото е наследила усета към модата от прадедите си, които някога също са били толкова бедни, колкото е и тя сега. Тя е много жизнерадостна и оптимистично настроена жена, и веселият й характер помага много на съпруга й да преживее трудностите в живота и работата си. Би трябвало да познаваш по-добре мисис Кинкайд.

— Може би тя наистина е достойна за уважение — съгласи се Карол. — От това, което ми казахте, изглежда, че не съм била справедлива към нея.

— Както и към съпруга й — отвърна лейди Огъста, но замълча, загледана в салона. В този момент отвориха предните врати и голяма тълпа от хора се спусна към бюфета. Карол гледаше смаяно как огромният поток от мъже, жени и деца изпълни салона. Хората бързаха да напълнят чиниите си с различни лакомства и се отправяха към масите в средата на залата. Направи й впечатление, че никой не се блъскаше и всички се държаха възпитано.

— Нямах представа, че в тази част на Лондон има толкова много бедни хора — удиви се Карол. — Някои от тях са доста възрастни, но има и съвсем млади, и малки деца.

— Бедните са винаги около нас — отбеляза лейди Огъста.

— Много оригинална мисъл — язвително отвърна Карол и добави: — Разкажете ми нещо повече за мисис Кинкайд. От това, което видях, разбрах, че тя е главният организатор на тези благотворителни обеди и вечери.

— Права си. Съпругът й също й помага, но успехът им се дължи главно на умението и сръчността на Абигейл Пенелопи Кинкайд.

— Пенелопи? — Карол се втренчи в мисис Кинкайд.

— Чудех се кога ще видиш семейната прилика. Също като теб, мисис Кинкайд е потомка на лейди Пенелопи Хайд и е твоя далечна братовчедка. Трябва да призная, доста далечна. Но в крайна сметка, всички хора на тази земя са далечни или близки роднини.

— Никога нямаше да се досетя, ако не ми бяхте казали. Когато я видях за пръв път, не я разгледах добре. Твърде много бях погълната от собствените си преживявания и почти не й обърнах внимание. — Карол прехапа долната си устна, загледана в мисис Кинкайд. В този момент съпругата на пастора напълни чинията на една възрастна жена, усмихна й се, каза й няколко весели думи и я поведе към една от масите.

— Изглежда, великодушието е семейна черта — обади се лейди Огъста.

— Това навярно не се отнася до мен — отвърна Карол. — Бях предумишлено груба с нея и съпруга й.

— Ще трябва да промениш поведението и характера си. Можеш да им поднесеш извиненията си, и да им предложиш помощта си. Сигурна съм, че и двете ще бъдат приети.

— Мога да им помагам, особено сега, когато още не съм си намерила работа и не съм решила дали да се върна в Ню Йорк, или да остана в Лондон. Не можете ли да ме направите видима, за да мога да поговоря с нея?

— Както вече ти обясних, Карол, ти не можеш да предприемаш никакви действия в настоящето, преди да научиш всички уроци, които са ти отредени.

Карол не можа да възрази, защото сцената около нея внезапно се промени и тя разбра, че двете с лейди Огъста се намират във вътрешността на църквата „Сейнт Фиъкър“. Всички свещи бяха запалени от безбройните посетители, които бяха дошли през деня да се помолят за душите на скъпите си покойници или за здравето на живите си близки и роднини.

На меката светлина на свещите Карол разгледа красиво резбования олтар от орехово дърво и стъклените стенописи зад преградата. Макар пейките да бяха излъскани от многобройните посетители, църквата бе чиста и спретната. Ала бедността на енориашите си личеше от няколкото клончета имел и зеленика, които украсяваха олтара, вместо цветя, а на две места в главния кораб явно имаше дупки, които бяха закрити с дъски. Карол потръпна от студ и влага.

— Навярно някога тази църква е била хубава — прошепна тя.

— И отново ще бъде — каза лейди Огъста. — Нуждае се само от добра реставрация.

— Реставрацията изисква доста пари — отвърна Карол. — Тези хора нямат много пари, а ако имат, те сигурно ще купят с тях храна за бедните.

Лейди Огъста не отговори, защото среднощната служба щеше да започне. Появи се мисис Кинкайд с трите си полузаспали деца и всички заеха местата си на втората редица. Най-малкото момченце се сви на дървената пейка до майка си, а тя го прегърна през раменцата й го погали по главичката.

Хорът се състоеше само от шестима души, които Карол бе видяла на благотворителната вечеря в големия салон преди няколко часа. Дрехите им бяха износени и изкърпени, но изпрани и грижливо изгладени за случая. След като лейди Огъста й бе разказала за трудолюбието и доброто сърце на мисис Кинкайд, Карол подозираше, че това е нейно дело.

Хористите запяха, а насядалите по пейките енориаши се присъединиха към тях.

Проповедта на Лусиъс Кинкайд бе кратка. Много малко би могло да се добави към прекрасните думи, казани в Библията. Той прочете няколко откъса от Евангелието, а сетне благослови енориашите си, пожела им весели празници и ги изпрати по домовете им. След това Карол се озова трепереща в тъмната и празна църква.

— Лейди Огъста? — Спътничката й си бе отишла. Карол бе сама.