Флора Спиър
Весела Коледа, Карол (13)

Глава тринадесета

Никога досега Карол не бе попадала сред хора, които, с изключение на двама или трима, бяха на нейната възраст, които се шегуваха непринудено помежду си и които явно бяха привързани един към друг. Приятелските закачливи подмятания, които ги посрещнаха, когато с Ник се върнаха от мазето, в началото я накараха да се изчерви, но след това тя се почувства щастлива и спокойна сред новите си приятели.

За нейна изненада храната се оказа достатъчно. Всеки от дванадесетте души, седнали около масата в кухнята на Марлоу Хаус, получи малко парче пиле с богата гарнитура от зеленчуци и пресен хляб, а виното придаде атмосфера на празненството. Никой не остана гладен. По време на обяда не се спомена за предстоящия бунт. Разговорите се въртяха около плановете за прекарването на празничната вечер.

— На площада ще има още празненства — каза Пен на Карол, — а освен това някои от нас ще посетят приятелите си по домовете им. Заповядай с нас. Вероятно ще се приберем след полунощ.

— Някои от нас — намеси се Лу и вдигна чашата си с вино — няма да се върнат до сутринта. Ще навестим някои дами. — Двама от мъжете, които Карол не бе виждала с приятелки, се засмяха на забележката му.

— Преди да тръгнете — обади се Пен, без да се засяга от думите му, — ще изядем сладките за десерт. — Тя донесе подноса с наредените върху него във форма на малка гора захарни дръвчета. В клоните на всяко от тях имаше по една оранжева топка. Пен тържествено го постави на масата. — О! — смаяно извика тя, — някой е взел едно от дръвчетата. Кой би могъл да направи такова нещо?

— Аз го взех — веднага рече Ник. — Лин не беше купила нищо сладко за Сю и аз й дадох моето дръвче.

— Ник, ти би си дал и зимното си палто, ако някой се нуждае от него — недоволно поклати глава сестра му. — Добре, вземи моето. Май не ми се яде сладко.

— Всъщност — намеси се Карол, — не искам да те обидя Пен, но тези сладки ми се видяха отвратителни още в първия миг, в който ги видях на пазара. Не бих могла да се насиля да изям някоя от тях, така че има за всички ви.

— Но ти си наша гостенка — възрази Пен, явно разстроена от предложението. — Длъжни сме да ти предложим най-хубавото, което имаме.

— Ти… и всички вие ми дадохте много повече, отколкото някой досега ми е давал — отвърна Карол. — Не ми разваляй празника, като ме караш насила да ям нещо, което не ми харесва.

— Сигурна ли си? — Извинението не й се стори убедително, но не можа да се сдържи и хвърли лаком поглед към подноса със сладките.

— Пен — намеси се брат й, — имам странното чувство, че Кар наистина не обича сладки.

— Наистина ли? — видя как устата на младата жена се напълни със слюнка.

— Изяж го — рече тя и побутна подноса. — Наистина не го искам, така че престани да спориш.

Докато гледаше как Пен бавно отхапва от сладкиша, облизва захарта и се наслаждава на всяка хапка, Карол си спомни за лейди Каролайн Хайд. С изненада установи, че изпитва същото желание да я закриля, каквото бе изпитала към Пенелопи.

Решиха, че Ник, Карол и Бас ще се заемат тази вечер с кухненската работа, а това означаваше, че и Джо ще остане в къщата. Останалите излязоха, за да се присъединят отново към празничните тържества. Беше невероятно приятно и… романтично да мие съдовете с топла вода и сапун, а после да ги подава на Ник, който ги изплакваше в друг съд и внимателно ги избърсваше. През това време Бас събра остатъците от пилето в голяма тенджера и се зае да приготвя супа за утрешния ден, а Джо прибираше измитите и подсушени чинии и прибори в бюфета.

— Тук се чувствам като у дома си — каза Карол на Ник. — Сякаш винаги съм била част от вас. Никога не съм имала истинско семейство, освен през последните няколко дни.

— Те също те харесват. — Той пое насапунисаната чаша и задържа ръката си около нейната малко повече, отколкото бе необходимо. — Всички ще бъдат щастливи, а особено аз, ако завинаги останеш тук, сред нас.

— Ох, Ник, няма да ми бъде позволено! — Не му бе признала каква е истинската причина за присъствието й в бъдещето. Само му беше споменала, че Ог я е довела и ще я отведе, когато реши, че е време. Ник и останалите от групата му бяха убедени, че Ог притежава някаква изключителна и тайнствена сила, и той не бе искал повече обяснения от Карол.

— В такъв случай трябва максимално да използваме времето, което ни е отредено. — Начинът, по който я погледна, я накара да се изчерви, а краката й се разтрепериха. В този момент тя миеше една чиния и дългите пръсти на Ник се плъзнаха по китката й и започнаха да правят леки кръгове по дланта й.

— Ник, престани — задъхано рече тя. — Да не би да искаш да счупя чинията?

— Мислиш ли, че това има някакво значение за мен? — В ъгълчетата на зелените му очи проблеснаха весели искрици и той продължи да гали мократа й, насапунисана длан. — Топла, влажна и гладка — прошепна младият мъж и се приближи към нея.

— Ник! — Как успяваше да я накара да изпита болезнен копнеж по тялото му, без дори да я целува и докосва? Сякаш всичките й еротични центрове се бяха събрали в лявата й длан. Помисли си, че ще припадне от желание.

Накрая той взе чинията от ръката й, изплакна я, а после се обърна към нея с невинна момчешка усмивка.

— Имаш ли някакво предложение как да продължим празнуването?

Карол не отговори. Ръцете й бяха отпуснати в легена с изстиващата вода, без да откъсва поглед от него. В този миг се появи Джо.

— Свършихте ли? Ще изнеса водата. — Тя взе легена и се насочи към килера, където единствено в къщата имаше канализация. Тъй като имаха вода само по един час на ден по кръгов график, водата от изплакването не се изхвърляше. Тя се съхраняваше в един голям стар чайник за следващото миене на чиниите.

Ник взе кърпата и започна да подсушава ръцете на Карол. Тя все още не бе отговорила на въпроса му, но бе сигурна, че той се е досетил по изражението на очите й.

— Не знам какво сте решили вие двамата — каза Джо, която се върна с празния леген, — но аз нямам намерение да излизам, когато мога да остана на топло в кухнята.

— Имам изненада за теб. — Когато Ник най-после откъсна поглед от лицето на Карол и се обърна към Джо, тя почувства невероятна празнота в гърдите, сякаш й бяха отнели най-скъпото и най-ценно нещо в живота й. Ник заговори на Джо, като че ли изобщо не се досещаше за ефекта, който имаше върху Карол. — Неотдавна открих в мазето бутилка със стар, отлежал коняк и понеже тази година празникът е специален, мисля, че трябва да я отворим.

— Ако смяташ пак да ходиш в мазето, по-добре остави Кар тук — усмихна се Джо, — защото ако отидете двамата, едва ли ще видим някой от вас до сутринта, а и тогава не е много сигурно.

— Засрами се, Джо. Ти притесняваш нашата гостенка. — Ник намигна на Карол и изчезна в посока към мазето.

— Притеснена ли си? — обърна се Джо към Карол.

— Не, само съм смутена и объркана. Не разбирам как може да има такова въздействие върху мен. Извини ме, сигурно не съм на себе си.

— Не се срамуваш от това, което правиш с него, нали, Кар?

— Не — призна Карол. — Всъщност, ако трябва да съм искрена, аз се гордея с това.

— Тогава не се извинявай за това, което чувстваш. — След като хвърли един поглед към вратата на мазето, и втори — към Бас, който чистеше зеленчуци и не им обръщаше внимание, Джо продължи: — Аз съм в тази група от седем, години и ти си първата жена, към която Ник проявява романтични чувства. Винаги съм мислила, че сърцето му, е заключено и скрито зад много по-здрава преграда от тази, с която Бас всяка вечер залоства входа. Ник прекарва живота си в тиха и тайна борба срещу правителството, чете и изучава стари книги, от които се опитва да узнае какво би било най-доброто управление за страната и света, след като се сложи край на тази тирания. През последните два дни, откакто ти се присъедини към нас, той е наистина щастлив и почти не мога да го позная. Мисля, че трябва да благодарим на теб за тази промяна. — Тя замълча за миг. — Ние всички много го обичаме, Кар, но по начина, по който се обича брат и приятел, защото това беше единствената любов, която Ник ни позволяваше да изпитваме към него. Затова, заради него самия, сега се радвам, че си тук. Продължавай да го правиш щастлив, бъди щастлива и ти, и никога не съжалявай за това, че сте заедно и че се обичате.

— Благодаря ти, Джо. — Карол й протегна ръка, а другата жена я стисна силно, но бързо я пусна, когато Ник влезе в кухнята.

— Ще донеса чаши — изправи се Джо. — Хайде, Бас, струва ми се, че сложи всичко, което може да става за ядене, в тази супа. Мислех, че първо ще свариш костите, а зеленчуците по-късно.

— Този път опитвам нещо по-различно. — Бас остави тенджерата и се присъедини към останалите на масата. Ник отвори бутилката и сипа в чашите. Бас отпи малка глътка и доволно поклати глава: — Отлично.

Карол каза, че конякът е прекалено остър и силен. Забеляза, че и Джо едва отпиваше от чашата си, но мъжете явно го харесваха. Напрежението между нея и Ник продължи и по време на приятелския разговор. Ръката му на няколко пъти докосна нейната, а колената му се притискаха до бедрата й всеки път, когато се навеждаше през масата, за да допълни чашата на Бас. Погледнати отстрани, и четиримата си почиваха, но Карол се питаше дали Джо забелязва вълнението й. Тя седеше до масата и слушаше разговора, но сърцето й радостно пърхаше при мисълта, че скоро тя и Ник отново ще останат сами. Не след дълго Ник се изправи и я дръпна за ръката.

— Погрижи се за коняка, Бас — обърна се той към приятеля си, като посочи бутилката.

— Ще я скрия в стаята си — кимна Бас. — Може би утре всички ще вдигнем тост за успеха на нашия план.

— Лека нощ. — Джо се бе изправила до Бас с ръка на рамото му, но погледът й не се отделяше от Ник и Карол, докато те излизаха от кухнята.

— Това беше доста странна вечер — промърмори Карол, докато се качваха по стълбите към горния етаж. Тя се спря за миг и се вгледа в нащърбените и напукани мраморни плочи на пода в главния салон и старинната дъбова ламперия. — Навярно доста хора са живели в тази къща, но аз имам чувството, че ги познавам. Бас и Джо изглеждат като по-възрастни чичо и леля, а аз и ти бихме могли да бъдем…

— Семейна двойка, която от години живее заедно? — Ник видя колебанието й и довърши вместо нея. — Да, и аз имам същото чувство. Според мен най-важното в твоето присъствие тук е това, че не ми се струва странно. — Той леко погали бузата й. — Това, което чувствам към теб, Кар, не е само сексуално желание, въпреки че на моменти то заглушава всичко останало. Обаче между нас има и нещо повече от плътското привличане. Ти си много скъпа за мен. Ако доживеем заедно до дълбока старост и станем твърде немощни, за да се любим, само твоето присъствие би ме правило радостен и щастлив. Да те виждам, да чувам гласа ти, да държа ръката ти в своята, всичко това ще ми стигне, докато съм жив.

Той й направи път, за да влезе в стаята му. Карол спря за миг на прага и си помисли, че Ник заслужава да живее много по-добре, а не в тази бедна, мрачна и неугледна стая.

— Обичам те, Ник.

— Тогава аз съм щастлив. — Целувката му бе нежна като докосване на пеперуда. Карол се притисна до гърдите му, наслаждавайки се на прегръдката му. Не искаше нищо повече. В миналото си никой не й бе благодарил за нищо и следващите му думи й доставиха огромна радост.

— Днес ти прояви изключителна смелост. Ако не беше ти, Сю вероятно щеше да бъде много зле наранена от цивилната охрана.

— Всеки друг на мое място би сторил същото — промърмори тя, заровила лице в гърдите му. При споменаването на цивилната охрана, тя си припомни студените очи на техния водач. Опита се да прогони образа му от мислите си. Не искаше да мисли за нищо и за никого, освен за Ник.

— Никой не се намеси, Кар. Повечето хора се страхуват и предпочитат да се подчинят на войниците, отколкото да им се противопоставят. Охраната не се съобразява с хората, те са свикнали всички да се отдръпват от пътя им. Само ти се осмели да застанеш срещу тях. — Устните му докоснаха косите й. — А освен това ти даде сладкиша си на Пен. Аз трябваше да се лиша от сладко, тъй като дадох моето на Сю.

— Не исках онова лепкаво нещо и ти го знаеш много добре — засмя се младата жена. — Не съм толкова безкористна, колкото смяташ.

— Не съм съгласен с теб. — Той я хвана за раменете и малко я отдалечи от себе си, за да може да вижда лицето й. — Карол, искам да ми обещаеш нещо?

— Всичко, което поискаш — незабавно отвърна тя.

— Обещай ми, че когато се завърнеш в твоето време, ще направиш всичко, което е по силите ти, за да запазиш духа на любовта, приятелството и съчувствието към другите, който сега е толкова жив в теб. Стига да се опиташ, можеш да промениш това ужасно бъдеще в нещо по-добро.

— Не можеш наистина да вярваш, че аз притежавам подобна сила! — извика тя, смаяна от думите му и едновременно с това ужасена, че той може би се е излъгал в нея.

— Знам, че имаш тази сила. Вярвам, че именно заради това Ог те доведе при нас. Тя иска да видиш този бъдещ свят, а след това вероятно ще те посъветва как да го промениш.

— Ник — опита се да протестира тя, ала той я прекъсна:

— Защо иначе Ог щеше да те доведе в това време?

За да ми докаже колко егоистична, самовлюбена и безчувствена съм станала. За да ми покаже колко съм лоша и колко малко знам за важните неща, в живота.

— Ако наистина можех да променя бъдещето — заговори Карол, като за пръв път се замисли за тази възможност, — тогава времето, в което, ти, сестра ти и приятелите ти живеете, ще бъде различно… толкова различно, че може би ти дори няма да съществуваш. — Тази мисъл я ужаси.

— Ще бъда тук, независимо от всичко. И ние ще се срещнем. Може би, ако успееш да промениш бъдещето, аз няма да те изгубя, както става в сънищата ми. Знам, че ще напуснеш живота ми, за да се върнеш в твоето време. — Той я притисна силно до себе си и заговори с нова сила и увереност: — Но в едно съм абсолютно сигурен — ние отново ще се срещнем и отново ще се обичаме. Това е предопределено. А когато земният ни живот свърши и се преселим във Вечността, отново ще бъдем заедно. Тогава нашите души ще се слеят в една, както вярвам, че някога са били. — Ръката му нежно погали косата й.

— Ще изтърпя всичко — прошепна Карол, — дори и раздялата на вековете, ако съм сигурна, че един ден ще се срещнем и ще бъдем завинаги заедно.

— Вярвай в това така, като вярвам и аз. А когато настъпи часът на раздялата, не забравяй това, за което те помолих. Спази обещанието си.

— Ще го спазя. — Погледна го в очите й се усмихна през сълзи. — Не само защото ти ме помоли, Ник, но защото разбрах, че миналото, настоящето и бъдещето са взаимно свързани и се преплитат през вековете. Разбрах колко е важно да бъдем добри и човечни един към друг.

— И да се обичаме — прошепна той.

— Ти си моята любов, винаги си бил и винаги ще бъдеш.

— Точно това ти казах и аз.

Те бавно се съблякоха, без да обръщат внимание на студа в стаята. Карол се повдигна трепереща на пръсти, обви ръце около врата му и го целуна. Той беше висок, с широки и силни рамене, но не беше тромав и недодялан. Беше стегнат и сякаш изтъкан от мускули.

Ник я притисна към стройното си мускулесто тяло и я целуна. Целувката му ставаше все по-настойчива и все по-страстна, а в телата им лумна пламъкът на вечното желание.

Ник я стисна силно в прегръдките си и с валсови стъпки двамата се отправиха към леглото. Карол тръпнеше от сладък копнеж, а той я целуваше все по-силно и по-силно, сякаш пиеше от нейното желание.

Бавно се отпуснаха на леглото. Грубото одеяло одраска нежната й кожа, но тя не забеляза. Ръцете на Ник бяха навсякъде — милваха, дразнеха, обещаваха. Закачките му през деня, целувката в мазето, леките докосвания, дори докато бяха с Бас и Джо, всичко това трябваше да я накара да го желае толкова страстно, колкото и той нея. Всяка клетка от тялото й трептеше при неговото докосване и Карол се запита дали коняка, който бе изпила, не се бе разтворил в кръвта й и не я караше да бъде още по-ненаситна в желанието да се слее напълно с него.

Той проникна в нея и започна бавно да се движи. Тя се изви, за да го поеме докрай, тялото й тръпнеше от всяко негово движение, всичко в нея се напрегна, сякаш всеки миг щеше да експлодира. Ръцете й се плъзнаха по гладкия му гръб и го притиснаха силно към пламтящото й тяло, извиващо се от болезнена жажда.

— По-близо… — промърмори младата жена. Той тласна по-силно и проникна още по-навътре в сладката мекота на женствеността й. Върховният миг бе по-опустошителен от най-разрушителната експлозия. Имаше чувството, че тялото й се разтваря в неговото, топлината и напрежението, болезнено концентрирани между бедрата й, се изляха като мощна лава от нея в отговор на ритмичните движения на Ник. От устните й се изтръгна сподавен стон и тръпнещото й тяло се отпусна под него в последните конвулсии на удоволствието.

Ник изохка, устните му шепнеха името й отново и отново. Сетне се притисна силно към нея и тялото му се отпусна върху нейното. Двамата лежаха тръпнещи, неспособни да говорят. Устните им се докосваха отново и отново, пиеха сладката влага на любовта и копнежа, сякаш вкусваха неизбежността на раздялата.

 

 

Следващият ден, последният от тридневния Празник на зимното слънцестоене, бе необичайно тих. Тези, които бяха излизали вечерта, все още спяха. Нито Карол, нито Ник, бързаха да стават. Предпочитаха да прекарат сутринта прегърнати, усамотени в света на тяхната любов. Ала към обед всички започнаха да излизат от стаите си. Лу и двамата му приятели изглеждаха изтощени и уморени, с помътени погледи. Пен се оплака, че има стомашно разстройство, а Ник я упрекна, че вероятно е яла твърде много сладкиши. Пен се нацупи, но бързо забрави за оплакванията си, когато видя какъв обяд я очаква.

Бас им сервира за начало наистина изключително вкусна супа. Гъстият бульон, който ухаеше много апетитно, съдържаше всички остатъци от пилето и богат асортимент от зеленчуци. Супата бе достатъчна, за да засити глада им, но имаше и оризов пилаф с много подправки и билки, както и големи резени от хляба, направен предишния ден от Джо. Карол се чудеше как Бас и Джо са успели да приготвят толкова вкусен обяд с малкото продукти, които имаше в къщата. Тя с удоволствие изпи една чаша бульон, а след това изяде голямо парче от оризовия пилаф.

Тъй като предишния ден бяха изяли захарните дръвчета, сега имаха за десерт компот от сушени ябълки и стафиди, подправен с няколко капки коняк и канела.

— Дори има и малко сметана — рече Джо и постави каната на масата. — Разделете си я, защото не е много.

— Забелязах, че използвате доста подправки — обади Карол. — Правителството ли държи монопола за тях?

— А кой друг? — скептично подхвърли Бас. — Насърчават ни да използваме повече подправки, а особено канела. Правителството прибира всички печалби, въпреки че трябва да призная, че подправките подобряват вкуса на долнокачествената храна, която ядем.

— Както и подправките в средните векове — кимна Карол, ала Бас сякаш не я чу и продължи да се оплаква от наличната храна.

— Миналата есен ние си купихме една кошница ябълки и ги сложихме в мазето, но почти всички бяха натъртени и загнили, така че единственият начин да ги използваме бе да ги нарежем на парченца и да ги изсушим. Слагаме ги в пудинга или правим компот от тях. Все още си спомням как преди имаше хубави и здрави ябълки, които се запазваха през цялата зима, ако се съхраняват на студено в мазето.

— Очевидно системата на разпределение на храните от правителството не е такава, каквато би трябвало да бъде. Някога яли ли сте портокали? — Карол си помисли за огромните камари от пресни и сочни плодове и зеленчуци в магазините за хранителни стоки в двадесети век. Запита се как ли ще реагира Бас, ако го заведеше на щандовете за храна в Хародс^[1]. В отговор на въпроса й, Бас изсумтя недоволно.

— Ако има портокали, то Великите вождове ги пазят за себе си. Ял съм портокал само веднъж, преди много години, когато бях момче. Никога няма да забравя вкуса му.

— Значи има и още една причина да искате свалянето на правителството — рече Карол. — Само си помисли какви ястия би могъл да приготвяш, ако имаше пресни продукти, които дори и през зимата биха могли да идват в страната от другите краища на света. Като съдя по ястията, които опитах, ти си готвач от световна класа, Бас, и можеш да бъдеш шеф на първокласен ресторант.

— Като каза шеф, думата ми напомни — намеси се Ник, — че вероятно до утре няма да се съберем отново заедно и затова е по-добре сега да уточним някои подробности от плана, за да сме сигурни, че всеки е запознат със задачата си. — Той изгледа строго Лу и приятелите му.

— Нищо не сме забравили — обади се Лу, — нито пък някой от нас се е разприказвал миналата нощ. Работата е прекалено важна за всички ни, за да си позволим да бъдем небрежни.

— Радвам се да го чуя. — Ник го награди с лека усмивка. — Повтори какво трябва да направиш.

Карол слушаше с нарастващо вълнение това, което новите й приятели говореха. Лейди Огъста бе изчезнала почти веднага, след като я бе довела в това време, но когато младата жена прекъсна разговора и спомена за отсъствието й, изглежда никой не го намери за странно. Ник изтъкна, че тя е магьосница и може да идва и да си отива, когато пожелае.

Карол имаше свое обяснение за отсъствието на лейди Огъста, но го запази за себе си. От нея се очакваше да научи някакъв урок, но тя сама трябваше да открие какъв е, без помощта на привидението. Тя имаше натрапчивото усещане, че този урок е свързан с плана на Ник. Утре той и приятелите му щяха да се опълчат открито срещу властта на правителството. Надяваха се този бунт да успее, да прерасне в революция, която ще събори омразната тирания и ще доведе до установяването на по-справедливо управление. Карол бе убедена, че от нея се очаква да вземе участие в тези промени.

Бас донесе бутилката коняк, която бе скрил в стаята си, и напълни чашите на присъстващите.

— Пия за успеха на нашия дързък и рискован план! — Ник вдигна чашата си.

— Знаем, че цената е висока — добави Ал, изгледа присъстващите и прегърна Пен, — но сме убедени, че нашата цел заслужава да рискуваме живота си за нея. Всички ние ти вярваме, Ник.

— Правилно! — извика Лу.

Като по даден знак всички изпиха до дъното чашите.

Карол не направи изключение. Тази вечер конякът не й се стори толкова силен и остър. Тя пресуши чашата си, изпълнена с вяра и надежда, че техният план, който сега се превърна и в неин, ще успее.

 

 

Късно следобед всички отново излязоха на площада, за да наблюдават церемонията, при която Кълбото напускаше Дървото на Света до следващия празник.

Сега не се виждаше толкова ясно, защото сградите около площада засенчваха част от хоризонта, но това не попречи на участниците в церемонията да преминат, както предишния ден, тържествено през площада и да заемат местата си. Този път свещеникът бе облечен в тъмносиня роба, а зад него вървяха две жени в тънки черни рокли със сребристи звезди, които блестяха при всяко тяхно движение. Карол предположи, че костюмите изобразяват небето и звездите. Великият вожд Фал, който вървеше след свещеника и жените, бе облечен в светлозелени дрехи, които още повече подчертаваха неприятния жълтеникав цвят на кожата му.

Свещеникът подхвана монотонната си песен, а жените се присъединиха към него. Точно когато слънцето се скри зад Марлоу Хаус, металните клони на Дървото на Света се разтвориха и пуснаха Кълбото. Бавно и величествено то се понесе нагоре към ясното небе.

Тихото и леко движение на Кълбото възбуди любопитството на Карол и тя реши да го наблюдава по-внимателно, за да разбере къде отива. Свещеникът продължаваше да пее монотонно как Кълбото ще се върне отново, когато настъпи Празника на пролетното равноденствие, за да благослови хората. Карол не го слушаше, цялото й внимание бе съсредоточено върху издигащото се Кълбо. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха в гладката му повърхност и хвърляха последните си отблясъци върху площада.

Внезапно Ник я дръпна силно за ръката и тя с неохота откъсна поглед от Кълбото. Лицето му бе сериозно и той се взираше в групата официални лица около Дървото на Света. Когато Карол отново погледна нагоре, Кълбото бе изчезнало.

— Къде отиде то? — смаяно попита Карол. — Сякаш изведнъж се стопи.

— Това няма значение. Остави сега Кълбото. Не поглеждай към Дървото, защото оттам те наблюдават.

— Кой? — Карол застина на място, без да смее да се озърне. Ник стискаше силно дясната й ръка и тя изтръпна от болка.

— Командирът на цивилната охрана — отвърна той, като едва движеше устните си. — Мъжът, който вчера ги предвождаше, когато щяха да стъпчат Сю.

— Мъжът, когото наругах — добави тя и потръпна при спомена.

— Същият. Той не откъсва поглед от теб.

— Какво ще правим? — Карол се опита да мисли бързо. — Ако се върна заедно с вас в къщата, може да се окажете в опасност. Той може да провали плановете ви, Ник.

— Ще те заведа в къщата на Лин — реши Ник. — Тя ще се погрижи за теб. По-добре да тръгваме.

— Не. — Карол отказа да помръдне. — Няма да тръгна с теб, защото този мъж ще разбере, че се познаваме. В този момент той вижда само, че стоим един до друг, но това не означава нищо. Ако се намирам в опасност заради вчерашната си постъпка и той разбере, че сме заедно, ти също ще бъдеш в опасност. Не можеш да си позволиш полицията да те разпитва, Ник.

— Тогава ще намеря някой друг, който да те придружи.

— Радвам се, че си съгласен с мен, че не бива да ни виждат заедно, но аз ще напусна този площад сама. Не искам да причинявам неприятности на никого от вашата група — настоя младата жена. — Познавам Лондон и съм сигурна, че няма да се изгубя и в Лонд. Ще тръгна сега, преди церемонията да е свършила. Този мъж не може да ме последва, тъй като трябва да остане до закриването на празника. А и освен това не съм сторила нищо нередно. Той просто ме подозира, защото му се струвам непозната. Ще се измъкна незабелязано и ще се върна в Марлоу Хаус, след като церемонията свърши и хората се разотидат.

— Моля те, Кар, бъди внимателна. — Гласът му трепереше от страх и напрежение.

— Скоро ще се видим — рече тя, като се надяваше с цялото си сърце това да се сбъдне.