Флора Спиър
Весела Коледа, Карол (11)

Глава единадесета

Четиримата се изкачиха по чакълестата пътека, заобикаляща Марлоу Хаус, и се озоваха на площада. Работниците си бяха заминали, отнасяйки старата ръждясала машина с тях, но около Дървото на Света се навъртаха неколцина безделници.

— Какво може да се побере сред тези израстъци? — попита Карол, загледана в изкривените метални разклонения.

— Кълбото — отвърна Пен. — Когато настъпи утрото на първия ден от зимата, там поставят Кълбото. Държат го до деня на зимното слънцестоене, като предзнаменование, че отново ще дочакаме топлите дни.

Ник се наведе към Карол и предупредително пошепна:

— Не питай повече. Ако те чуят, веднага ще разберат, че не си от Лонд.

— О, да, забравих за шпионите — прошепна тя в отговор и му се усмихна, сякаш си разменяха любовни думи. — Отсега нататък ще бъда по-предпазлива.

Както бе отбелязал Ал, небето се проясняваше, ала стана още по-студено. Внезапно задуха вятър и едри парцали сняг се посипаха от бягащите облаци, надвиснали ниско и неприветливо над смълчания град. За минути всичко наоколо побеля — площадът, Дървото на Света, хората. Ник погледна нагоре и се засмя, загледан в едрите снежинки, унасяни от вятъра във вихрен танц.

— Обичам снега — рече той на Карол. — Само за час-два той сякаш изчиства този сив и тъжен свят, омекотява всички остри ръбове, скрива грозотата. Когато вали сняг, в душата ми се събужда надежда, че светът отново може да стане свеж и подмладен.

— Дори и тази ужасяваща грозотия насред площада може да заприлича на истинско дърво, когато е посипана със сняг — съгласи се Карол и удостои Дървото на Света с не толкова враждебен поглед, защото грозните му метални разклонения вече бяха покрити с тънка бяла покривка. — Виж, Ник, облаците се разпръскват и слънцето се показва!

Снежните парцали продължаваха да се сипят върху смълчания площад, но облаците олекнаха, изтръскали снежния си товар, и повече не засенчваха яркото небесно светило. Смътното, разсеяно жълтеникаво сияние полека превзе небосвода. Иззад разпилените облаци надзърташе слънцето, сякаш скрито зад призрачно було. Към земята, като блестящи златни песъчинки, се посипаха последните снежинки.

— Колко е красиво! — промърмори Карол. Ник вдигна глава, омаян от слънчевите лъчи. Мокрите снежинки нежно галеха лицето му, засипваха черната му коса, полепваха по челото му. След миг се стопиха от топлината, излъчвана от тялото му. В този миг младата жена си помисли, че завинаги ще го запомни такъв — ликуващ, строен и гордо изправен, с вдигната глава и разперени ръце, засмян, побелял от снега, с греещите като течно злато капчици снежна вода, стичащи се по скулите, озарен от сиянието на всепобеждаващото слънце.

Мъжкият му чар и сила неудържимо я привличаха. Знаеше прекрасно, че този прелестен миг ще отлети, и много скоро десетилетията и лейди Огъста ще ги разделят. Но нали сега бяха заедно… макар и съвсем за кратко…

Погледите им се срещнаха. Усмивката му бе нежна и зад зелените дълбини на замечтания му взор тя, макар и за миг, надникна във Вечността…

 

 

— Опиши ми как са изглеждали площадът и сградите около него в твоята епоха — помоли я Ник по-късно вечерта.

Снеговалежът бе спрял и небето бе ясно, ала върху града бе връхлетял вледеняващ вятър, който прогони малката група зъзнещи зяпачи към примитивната топлина на къщите. Събраха се в старата кухня. Ник и Карол се настаниха на дървената пейка в ъгъла на просторната кухня, настрани от останалите, за да разговарят на спокойствие.

Бас, който едновременно беше иконом, готвач и камериер на Ник, се суетеше около голямата тенджера със задушеното, която къкреше върху огнището — очевидно то заместваше печката, а димът излизаше през старомоден отдушник. Пен отказа помощта на Карол — каза, че било неин ред да дежури в кухнята. Извади от бюфета нащърбени чинии и прибори и ги подреди върху масата, а Ал се зае да отвори прашната бутилка вино, която Бас донесе от мазето. Всички бъбреха оживено, без да обръщат внимание на разговора, в който се бяха увлекли Ник и Карол.

От време на време Карол хвърляше бързи погледи към останалите, за да прекъсне обясненията си за миналото, ако някой отвън се опита да проникне в къщата. Описваше на Ник Марлоу Хаус и площада такива, каквито ги познаваше в двадесети век.

— Цветя и трева през лятото — замечтано промълви Ник.

— А за Коледа в средата на площада се издига дърво, украсено с гирлянди от цветни лампички. — Карол започна да му обяснява какво представлява коледната украса и как изглеждаше Лондон по време на празниците.

— Никога не съм виждал коледно дърво — тъжно рече той.

— Ако ме беше попитал преди няколко дни, щях да ти отговоря, че коледните дървета са ми омръзнали! Ала сега не мисля така. Ник, какво ще стане, ако се опиташ да намериш някое, за да го украсим?

— Никой няма да знае какво представлява — отвърна той и поклати глава. — А освен това в Лонд и на километри около града няма дървета. Дори и да успея да намеря някое, няма да ми разрешат да го донеса тук. Ще трябва да видя това чудо и останалата част от твоя изчезнал свят през очите ти.

Не можаха да говорят повече, защото започнаха да пристигат гости. Всеки от тях чукаше на дървената преграда и го пускаха в стаята, едва след като Бас се увереше, че е от приятелите на Ник. Последна се появи лейди Огъста, все още в дрипавата тъмна роба. Сега Карол разбираше защо е облечена по този начин — не биваше да се различава от останалите обитатели на Лонд. Обаче тъмните дрехи не можеха да скрият вътрешното достойнство, което тя излъчваше, нито властния й характер. Ог бе най-важната в бунтовническата група на Ник.

— Тя е нашата магьосница — прошепна Пен на Карол. — Идва и си отива, и никой не знае къде се намира, когато не е в Лонд. Според мен тя притежава способността да става невидима. Ник казва, че това е невъзможно, но аз не съм сигурна.

За вечеря се събраха четиринадесет души, заедно с Ог и Карол. Никой не оспори решението на Ник да включи непозната жена в групата и всички спокойно говореха за бъдещите си планове, без да се притесняват от присъствието на Карол.

— Защо сте решили да се разбунтувате два дни след Празника на зимното слънцестоене? — запита Карол, след като известно време ги бе слушала мълчаливо. — Защо не на самия празник, когато полицията или другите служебни войски ще са заети с церемониите?

— Предишните неуспешни бунтове бяха организирани по време на самите празници — каза Джо, дребничка червенокоса жена, която Карол подозираше, че бе влюбена в Бас. — В резултат правителството нареди по време на празниците винаги да има допълнителна охрана от цивилни агенти.

— Ако изчакаме края на празника, правителството ще премести тази охрана, а някои от тях ще излязат в отпуск — намеси се Лу, слаб, чернокос мъж с мургава кожа и тъмни, апатични очи. Той погледна към Пен и тя кимна в знак на одобрение. — Имаме по-голям шанс за успех, ако вдигнем въстание точно в дните, когато Великите вождове си почиват от празниците.

Карол с интерес изучаваше отношенията между конспираторите. Бе сигурна, че Лу е влюбен в Пен, но в същото време бе приятел с Ал и явно се бе примирил с факта, че той и Пен са любовници. Всички се вслушваха в думите на Ог и Ник и се съобразяваха с тях, ала всеки имаше право да изкаже собственото си мнение и другите внимателно го изслушваха. Карол реши, че може свободно да каже какво мисли.

— Как можете да се надявате, че ще успеете да свалите правителството и да победите, когато сте толкова малобройни? — попита тя. — Дори и да съществуват други групи, които са готови да се обединят с вас, пак няма да бъдете достатъчно многобройни, за да се справите с правителствените войски. Ще ви смажат и ще се погрижат никой да не научи за вашия бунт.

— Знаем рисковете и сме решени да ги поемем — отвърна Ник. — Длъжни сме да опитаме. Рано или късно бунтовническите групи ще успеят. Постепенно ще ставаме все повече и повече, ще образуваме всенародно движение и правителството ще бъде принудено да отстъпи и да се съгласи с промените, които искаме.

— Няма да бъде толкова просто, колкото си го представяш! — извика Карол. — Хората не са организирани, а освен това от дълго време са свикнали да се подчиняват и са се примирили със съдбата си. От всичко, което чух през последните няколко часа, стигнах до извода, че вие сте съвсем малко. Великите вождове са успели да накарат хората да не мислят самостоятелно, те чакат да им се каже какво трябва да правят. Много, много трудно ще преодолеете тази инерция.

— Все пак трябва да се опитаме. — Лицето на Пен бе озарено от вътрешна светлина. — Ще вървим стъпка по стъпка. Първата ни задача е да свалим правителството и сега сме се събрали тук, за да обсъдим какви ще бъдат действията ни в тази насока.

— Съжалявам, не исках да попарвам надеждите ви. Просто исках да посоча, че в плана ви има доста слабости — виновно рече Карол.

— Ние трябва да чуем какво искаш да ни кажеш — обади се Ник. — Понякога надеждите и мечтите ни за по-щастливо бъдеще ни карат да действаме прибързано.

— Не бих искала да разрушавам мечтите ви и съм съгласна с това, което се опитвате да направите. Просто не искам да видя някого от вас наранен.

— Трябва да приемем неизбежните жертви, Кар. — Очите на Ник блестяха от вълнение. — Всеки от нас е готов да отдаде живота си за нашата кауза. Помисли си, когато спечелим, всеки ще бъде свободен да празнува, който празник иска. И тогава, обещавам ти, ще издигнем коледно дърво.

— Какво? — Пен озадачено погледна брат си, но той не откъсваше усмихнатия си поглед от Карол.

Тя не можа да се сдържи и също му се усмихна. Ентусиазмът и вярата му бяха заразителни. Карол можеше да им разкаже за многото трудности, които щяха да срещнат в борбата си срещу правителството. Можеше да им посочи доста примери от двадесети век, когато различни хора се обединяваха в името на една цел и след достигането й, се разделяха и започваха да се бият един срещу друг. Кървавите вражди разрушаваха и опустошаваха живота на хората, вместо да ги направят свободни и щастливи.

Ала Карол не им каза нищо. Вместо това, до края на вечерта слуша мълчаливо и в сърцето й се зараждаше надежда. Може би повечето от хората, които седяха тази вечер около масата, щяха да бъдат убити. Те вярваха, че тяхната жертва няма да бъде напразна и ще успеят да извоюват политическата си и духовна свобода. И въпреки страха и опасенията, тя бе завладяна от надеждите им за бъдещето. Към края на вечерта младата жена видя, че лейди Огъста я наблюдава с одобрение.

— Това ли искахте да науча? — попита я Карол, когато хората започнаха да се разотиват.

— Една част. Има още много. Последният ти урок ще бъде най-тежкият.

— И какъв е той?

— Когато му дойде времето, ще го разбереш.

— Кар — прекъсна ги Ник, — Пен и Джо ще ти покажат къде са спалните помещения на жените.

— Но… аз си мислех… — Тя смутено го погледна. Представяше си, че ще прекарат нощта заедно.

— Аз трябва да изляза тази нощ — рече Ник. — Налага се да свърша още няколко важни работи. Не ме питай какви са, нито къде ще ходя. Иди с Пен. Тя те чака.

— Но какво смяташ да правиш? — изплашено извика Карол, като видя, че Ник, Бас и Лу обличат тежки връхни дрехи. Помисли си, че тримата се готвят да взривят някоя железопътна линия или важна електростанция. Ник сякаш прочете мислите й и побърза да я успокои:

— Няма да предприемаме насилнически действия, уверявам те. Трябва да посетим още няколко групи от наши поддръжници, за да координираме плановете си, тъй като няма да имаме възможност да се видим по време на празниците. Цивилната охрана е много подозрителна и трябва да бъдем много предпазливи. — Той се засмя и добави: — Ог ще бъде с нас, така че ще сме в безопасност.

— Не мога ли да дойда с вас?

— По-добре е да останеш тук. — Той сложи ръка на рамото й и многозначително я погледна. Карол разбра, че се досеща какво я измъчва. — Трите празнични дни започват от утре и ще имаме време за развлечения. — Тя кимна примирено и той свали ръката си.

— Направи, каквото ти казва — тихо промърмори лейди Огъста.

— Утре ще бъда ли все още тук? — попита я Карол. — Колко дни ще остана? Бих искала да видя празничното честване в бъдещето.

— Ще останем три, а може и повече дни — отвърна лейди Огъста. — Толкова, колкото е необходимо.

— Благодаря ви.

— Спести ми благодарностите си, докато разбереш какво те очаква — рязко отвърна привидението с познатата острота в гласа. Сетне се втренчи в лицето на младата жена и в погледа й проблесна съжаление. — Струва ми се, че ти си по-голяма оптимистка дори и от Ник. Никога не бих си помислила подобно нещо за теб.

 

 

Спалните помещения се намираха под кухнята, там, където някога, в далечното минало, се намираше килера за продуктите. Двете стаи бяха чисти, но много оскъдно мебелирани, а във въздуха се носеше лек дъх на влажна земя.

— Жените спят в едната стая, а, мъжете в другата — обясни й Пен и й показа коя е спалнята на жените. — Всяка вечер Бас залоства външната врата, така че тук сме в безопасност.

— Всички ли спите тук? Мислех си… Ник ми каза, че ти и Ал… Не се ли нуждаете понякога от уединение?

— На горния етаж има още стаи, но тук е по-сигурно.

— Ужасно е да се живее по този начин.

— Мечтая си за друг живот — въздъхна Пен. — Искам да имам стая с големи прозорци, които няма да се страхувам да отворя и свободно да дишам летния бриз. Понякога си представям как ще имам дрехи в ярки цветове. Веднъж видях съпругата на един от Великите вождове, когато бе дошла на посещение в Лонд. Беше облечена в дълга роба с цвета на небето. Колко чудесно би било да носиш такива дрехи!

— А защо не можеш да ги имаш? Забранено ли е?

— Никой от нас, обикновените хора, не може да си позволи да си купи цветни платове — тъжно отвърна Пен. — Ако облека подобна дреха, всичките ми приятели ще се чудят откъде имам пари да я купя или какво съм направила, за да ги спечеля.

— Нищо чудно, че сте готови да се пожертвате в името на по-добър живот — промърмори Карол. — Хората тук не се различават много от робите.

Леглото, което й посочиха, бе тясно, а одеялото — тънко, но след разговора си с Пен, Карол нямаше намерение да се оплаква. Трудно й бе да се отпусне, а и лампата, която горя през цялата нощ, я държа будна почти до сутринта. Когато стана, разбра, че Ник и приятелите му още не се бяха върнали.

— Къде отидоха? — разтревожено попита Карол.

— Не знам — отвърна Пен. — Когато излиза през нощта, Ник не казва на никого къде отива и какво прави. — Пен я наблюдаваше с лека усмивка, а после сложи ръка на рамото й. Карол почувства как отново я обзема нежната привързаност, родена преди три века. — Те ще се върнат живи и здрави, Карол. Не забравяй, че Ог е с тях.

— Ако искаш да се разсееш, можеш да дойдеш с нас до магазина — намеси се Джо. — Бас ми даде списък с продуктите, които трябва да купим за празничната трапеза.

Любопитна да види как изглежда Лонд в бъдещето, Карол се съгласи и трите жени излязоха. Навън бе много студено и затова си облякоха допълнителни дрехи. Върху мушамата Карол наметна, подобно на пелерина, едно старо вълнено одеяло. На главата си сложи вълнена шапка, а на ръцете — дебели ръкавици. В това облекло не се отличаваше от другите две жени и бе уверена, че никой няма да разбере, че не е от този свят.

Вървяха пеша. Никъде не се виждаше обществен транспорт. Карол се питаше дали това не е съзнателна тактика Великите вождове, за да принудят хората да не се отдалечават от домовете си и да им попречи да се срещат и да общуват помежду си, за да не се образуват недоволни групи. Ала ако това бе намерението на Великите вождове, изглежда не бяха успели да го осъществят докрай.

Виждаха се големи празни пространства, но те не приличаха на парковете, които Карол си спомняше. Всички градини и дървета бяха изчезнали, а обширните улици на Лонд бяха покрити с чакъл. Гледката й напомни за фотографиите, които бе виждала от Лондон в края на Втората световна война. Разликата беше, че последиците от тази война скоро бяха премахнати и хората отново бяха построили разрушените сгради. А сега хората продължаваха да живеят в полусрутени къщи, без прозорци, подобни на Марлоу Хаус.

 

 

— Поне Бъкингамският дворец е останал — промърмори Карол, — но и той не е в по-добро състояние от останалите сгради. — Красивата желязна ограда я нямаше, лявото крило бе разрушено, а повечето от прозорците бяха заковани с дъски. Една нова грозна сграда, без прозорци, се издигаше там, където навремето се простираха градините и езерото. Тази сграда бе единствената нова постройка, която Карол виждаше, откакто бе пристигнала в бъдещето. Пред вратите на двореца все още имаше стража, но красивите ярки униформи, които Карол помнеше от двадесети век, бяха заменени с тъмни връхни палта и сиви панталони. Бяха въоръжени с доста страшни на вид оръжия, а на главите си носеха метални шлемове.

— Там се намират кабинетите на правителствените чиновници — каза Пен и побутна Карол напред. — Не се приближавай до тези сгради, освен ако нямаш служебна работа. Познавам хора, които влязоха там и никога повече не ги видяхме.

Пазарът, където отидоха да пазаруват, се намираше на някогашния булевард Пел Мел. Сега го наричаха съкратено Мел. Виждаха се примитивни сергии от тухли и камъни, домъкнати от полуразрушените сгради. Карол видя няколко стари дървени врати, които използваха за щандове, но повечето от хранителните продукти бяха в кошове или наредени върху дървени греди, взети също от разрушените къщи. Около сергиите се трупаха хора, тъй като това бе първият ден от празниците и всички бързаха да си накупят продукти за почивните дни.

— В Лонд най-много храна се консумира по време на Празника на есенното равноденствие — обясни Пен, — защото тогава в града докарват най-много плодове и зеленчуци. Там, където ти живееш, по-различно ли е? Ник ми спомена, че не си от Лонд.

— Мисля, че е по-добре да не ти обяснявам къде живея — отвърна Карол.

— Разбирам. Дискретността е най-правилният избор. — Готовността, с която Пен прие нежеланието й да отговори, я натъжи. Тази млада жена, която в миналото тя познаваше като доверчиво и естествено създание, сега се страхуваше за живота си. Карол вече много по-добре разбираше защо правителството трябва да бъде свалено и заменено с по-добро.

— Тук е най-добрият пазар за пресни храни — обади се Джо, като прекъсна безрадостните й мисли.

Виждаха се различни, зимни зеленчуци — ряпа, цвекло и моркови. Жените купиха от тях, а Пен взе и малка връзка пресен лук и някакви подправки. След това се отправиха към сергиите с месо. Джо непрекъснато поглеждаше списъка с продуктите, който Бас й бе дал.

— Ще купим пиле, ако не е много скъпо — рече тя, докато оглеждаше пилетата, които висяха на метални куки. Тя започна да се пазари с продавача и купи най-хубавото пиле за парите, с които разполагаше. Според Карол то бе прекалено малко и мършаво, за да нахрани цялата им група, но не каза нищо, за да не ги обиди.

— А сега да отидем да видим сладките — предложи Пен.

— Те са най-хубавата част от празника.

Имаше няколко сергии със сладкиши и жените се упътиха към тях. Карол се втренчи в твърдите миниатюрни дръвчета, направени вероятно от захар или нещо подобно.

— Не ти ли изпълват устата със слюнка? — попита Пен. — Много обичам сладки неща. Бих могла да ям всеки ден, ако можех да си позволя. Щях да бъда ужасно дебела. Сигурно е добре, че правителството ги разрешава само четири пъти в годината.

— Вероятно се грижат да не ви се развалят зъбите — язвително каза Карол. Гледаше с отвращение към сладките и сърцето й се изпълваше с още по-силна омраза към правителството и Великите вождове. — Всички сладки си приличат — боядисани са с оранжева боя и са посипани със захар. Навярно символизират Дървото на Света и Кълбото, за което ми спомена, Пен.

— Ще купим по едно дръвче за всеки — обади се Джо: — Ник ми даде пари.

— А кога ще ги изядем? — попита Карол, като продължаваше да гледа пакетите с покупките с явна неприязън.

— Не и преди да настъпи Денят на зимното слънцестоене — засмя се Пен. — Първо ще има церемония за посрещане на изгрева, след това тържествен обяд и най-накрая идват сладките. — Огледа се, за да се увери, че никой няма да я чуе и добави: — След като сменим правителството, се надявам, че винаги в почивните дни ще можем да ядем сладки.

— Ако успеете да смените правителството, ще можете да ядете сладки винаги, когато искате — отвърна Карол. — Сами ще решавате какво да ядете, както и какво да обличате и как да живеете. Надявам се, че сте помислили за това. Понякога вземането на решения може да бъде много изтощително.

— По-тихо — предупреди я Джо, а Пен се усмихна и поклати глава, без да отговори нищо на забележката на Карол.

Часовете, които прекара с двете жени извън Марлоу Хаус я объркаха и натъжиха. Никъде в града не се чувстваше веселият празничен дух, липсваха й зелените коледни украси, блестящите гирлянди, цветните лампички, лъскавите играчки, които оживяваха витрините на магазините.

Липсваха й и уличните лампи. Сегашният Лондон бе мрачен и тъмен, Пен й каза, че след залез-слънце хората не излизат от къщите си, така че правителството е решило, че няма нужда от улични лампи. Освен това нямаше електричество, с изключение на правителствените сгради, както и в домовете на високопоставените правителствени чиновници. Нямаше магазини, а само жалки сергии, пръснати тук и там по пустите сиви улици. Карол с тъга си помисли, че много би искала да чуе как някой с весел глас й пожелава приятна Коледа.

 

 

Ник, Бас и Лу се върнаха в Марлоу Хаус чак следобед. Жените почти бяха привършили с разопаковането на продуктите. Мъжете не казаха къде са били и се държаха така, сякаш току-що се връщаха от разходка. Ог не беше с тях, но никой не попита къде е.

— Тази вечер ще изядем това, което остана от снощи — реши Бас и отиде да сложи тенджерата на огъня. — Но утре ще се наслаждаваме на истинска празнична трапеза. — Обърна се към Джо и я попита как са прекарали деня и какво са купили.

Погледите на Ник и Карол се срещнаха. По изражението на очите му тя разбра, че той бе мислил за нея. Тя също бе мислила за него — по време на тъжната си разходка из разрушения град, някога толкова красив и оживен, както и по-късно, докато помагаше на приятелите му за покупките за празника, който не означаваше нищо за нея.

Обаче Празникът на зимното слънцестоене бе важен за другите и Карол, която бе започнала да се привързва към тези непознати хора, реши да се присъедини към тяхното радостно очакване. Седна на пейката до Ник и мълчаливо се зае с вечерята си, като всеки път, когато бедрото му неволно се докосваше до нейното, тя се изчервяваше.

— Нашите планове са завършени — обърна се Ник към присъстващите. Побутна настрани чинията с остатъците от вечерята, наведе се напред и напрегнато заговори, взирайки се поотделно в лицето на всеки от приятелите си. — Има още дванадесет групи като нашата и те ще се присъединят към нас. Поради съображения за сигурност до началото на бунта няма да се срещаме. И така, приятели, радвайте се на празниците, но бъдете предпазливи, когато излизате навън, и не забравяйте паролите.

Всички бяха приключили с вечерята и станаха. Жените разчистиха масата, измиха съдовете и приборите и ги подредиха в бюфета. Някои слязоха да пренощуват в мазето. Бас и Джо изчезнаха в стаята му, която се намираше до кухнята и откъдето Бас можеше да чуе, ако някой се опита да влезе в къщата. Пен и Ал се отправиха към стълбите, които водеха до горния етаж. В кухнята останаха само Ник и Карол. Той хвана ръката й и я придърпа към себе си.

Тя го погледна в очите и прочете в тях това, което усещаше в сърцето си. Нямаше нужда той да я пита, нито пък тя да му отговаря, но въпреки това притвори очи и прошепна:

— Да, Ник. — Гласът й бе тих, но спокоен и в него нямаше и следа от колебание.